Определение № 1367 от 31.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 224/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 260166/04.01.2022г. на М. Л. Н., подадена чрез пълномощника адв.А. Ж., против решение № 266352 от 02.11.2021г. постановено по въззивно гр.дело № 7200/2019г. на Софийския градски съд, ГО, IV-Г състав. С атакуваното решение е потвърдено решение от 19.11.2018г. по гр.д. № 48845/2013г. на Софийския районен съд, ГО, 31 състав за отхвърляне на предявените от М. Л. Н. против Х. З. П., починал в хода на процеса и заместен от Л. Б. П., Б. Х. З., С. Х. Р., на основание чл. 227 ГПК, против К. Василев З., И. Е. М., Е. Е. П., И. Н. С., А. Н. П., Т. П. А., К. П. Ц. и М. Г. П. искове с правно основание чл. 19, ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителния договор от 16.06.2012г., сключен между М. Л. Н. и П. К. Д. за покупко-продажба на сутеренно жилище, намиращо се в [населено място] в кв.Г. на [улица] северозападния ъгъл на сутеренния етаж на жилищна сграда-близнак, със застроена площ 37 кв.м, заедно с таванско помещение със застроена площ от около 37 кв.м, намиращо се в северозападния ъгъл на таванския етаж на жилищната сграда-близнак, заедно с тоалетна в двора и заедно със съответните идеални части от сградата и правото на строеж, както и с 80/1000 идеални части от урегулирания поземлен имот, в който е построена сградата-близнак, целият с площ 1000 кв.м, съставляващ № III-*** по плана на [населено място], кв. Г.. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон-основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следния въпрос, за който твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС-ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/17.07.2001г. по тълк.дело № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 1488/08.11.1999г. по гр.д.№814/1999г. на V ГО, решение № 59/14.04.2015г. по гр.д.№4190/2014г. на IV ГО: 1. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства по делото и доводите и възраженията на страните, както и да изложи мотиви по тях. Сочи, че по въпросите 2. Налице ли е процесуално нарушение по чл. 266, ал.3 ГПК, ако въззивният съд не допусне, поискан с въззивната жалба свидетел, който в нарушение на процесуалните правила не е бил изслушан от първоинстанционния съд и 3. До колко и в какъв обем въззивният съд следва да прояви активност, с оглед задълженията си по чл. 7 и по чл. 10 ГПК за попълване на делото с доказателства относно предмета на спора с оглед с оглед съотношението между принципа за служебното начало и принципа на диспозитивното начало, 4. В какъв обем следва въззивният съд да извърши процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл.12, чл.236, ал.2 и чл.235, ал.2 ГПК, е налице противоречие с решение № 35/14.03.2017г. по гр.д.№ 60126/2016г. на III ГО, с решение по търг.д.№ 1187/2013г. на II ТО, решение по гр.д.№ 3072/2014г. на IV ГО, решение № 60089/02.08.2021г. по търг.дело № 934/2020г. на I ТО. В изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК към касационната жалба касаторът навежда твърдения за наличие на основания за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по следните въпроси, за които твърди, че имат значение за развитие на правото: 5. Ако по време на висящ процес се повиши стойността на процесния имот, това води ли до промяна на подсъдността и компетентността на съда, разглеждащ спора като първа инстанция, когато ищцата не е знаела за настъпването на новите обстоятелства и в този случай, бил ли е длъжен първоинстанционният районен съд при наличие на доказателства за извършени подобрения в имота, увеличаващи стойността му, служебно да постави задача на вещото лице по СТЕ за определяне пазарната стойност на имота и да изпрати делото по подсъдност в СГС; 6. Налице ли е изразено съгласие при поставянето на пръстов отпечатък върху предварителен договор при липса на яснота на белезите, но при наличие на частична идентификация и при направен експертен извод за неправилно боравене с тампона при снемане на отпечатъка от десен палец; в този случай налице ли е конвертиране на формално нищожната предварителна договорка да покупко-продажба, поради порок на подписа на продавача, както и за отразеното в договора плащане на цената, че същия служи като разписка за получената продажна цена, 7. Формалната нищожност поради липса на ясен отпечатък от палец върху предварителния договор, дава ли основание за извод, че не е налице писмена форма на договора, щом страната е изпълнила полагането на пръстов отпечатък пред свидетели със съзнанието, че осъществява писмена форма и е налице обвързване на продавача да прехвърли в бъдеще собствеността върху имота; 8. Налице ли е писмена форма за сключване на договор, при полагане на неясен отпечатък, щом прехвърлителят сам и пред свидетели е положил своя отпечатък от палец върху документа; в този случай, документът свидетелства ли за изразеното волеизявление във форма, която законът приравнява на писмена и до негови свидетелстващи изявления, свързани с договора; 9. След като е доказано съзнателно действие на страната, извършено пред свидетели, полагането на неясен ръкописен подпис или на неясен пръстов отпечатък от палец в договор представлява ли безпорочно волеизявление за договорна обвързаност. Ответниците по касационната жалба Б. Х. З., К. В. З. и И. Е. М., чрез пълномощника адв.А. В., в писмен отговор изразяват становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за платено адвокатско възнаграждение. Останалите ответници в касационното производство - Л. Б. П., С. Х. Р., Е. Е. П., И. Н. С., А. Н. П., Т. П. А., К. П. Ц. и М. Г. П. не вземат становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Предявени са искове с правно основание чл. 19, ал.3 ЗЗД-да се обяви за окончателен предварителния договор от 16.06.2012г., сключен между ищцата М. Н. и П. К. Д. за покупко-продажба на сутеренно жилище, намиращо се в [населено място] в кв.Г. на [улица] северозападния ъгъл на сутеренния етаж на жилищна сграда-близнак, със застроена площ 37 кв.м, състоящо се от стая с кухненски бокс и коридорче с ниша, заедно с таванско помещение със застроена площ около 37 кв.м, намиращо се в северозападния ъгъл на таванския етаж на жилищната сграда-близнак, състоящо се от стая с кухненски бокс и коридорче с ниша, заедно с тоалетна в двора и заедно със съответните идеални части от сградата и правото на строеж, както и с 80/1000 идеални части от урегулирания поземлен имот, в който е построена сградата-близнак, целият с площ 1000 кв.м, съставляващ № III-*** по плана на [населено място], кв. Г.. От фактическа страна е установено, че с нотариален акт № 173 от 06.11.2011г. П. К. Д. е признат за собственик по давност на описаното сутеренно жилище, намиращо се в [населено място] в кв.Г. на [улица] северозападния ъгъл на сутеренния етаж на жилищна сграда-близнак, заедно с таванско помещение, намиращо се в северозападния ъгъл на таванския етаж на жилищната сграда-близнак, заедно с тоалетна в двора и заедно със съответните идеални части от сградата и правото на строеж, както и с 80/1000 идеални части от урегулирания поземлен имот, в който е построена сградата-близнак, целият с площ 1000 кв.м, съставляващ № III-*** по плана на [населено място], кв. Г.. Представен е предварителен договор за продажба на недвижим имот от 16.06.2012г., сключен между П. Д. - продавач и М. Н.-купувач, с който страните са се задължили да сключат окончателен договор за покупко-продажба на описания имот в [населено място] при цена 10 000 евро. Според отразеното в договора, купувачът изплатил на продавача продажната цена в деня на сключването му, а договорът има сила и на разписка за получената сума. Уговорен е срок за сключване на окончателния договор-16.06.2014г. Установено е, че продавачът не е положил подпис върху договора; посочено е, че поради заболяване полага отпечатък от палеца на дясната ръка. Установено е, че върху пълномощно, заверено на 29.07.2011г. с рег.№ 11985 от помощник нотариус при нотариус Ц.С., с което П. Д. е упълномощил ищцата, упълномощителят вместо подпис е положил отпечатък от палеца поради заболяване. На 17.06.2013г. П. Д. е починал и е оставил, като свои наследници по закон: Х. З. П., И. Н. С., А. Н. П., К. П. Ц., Т. П. А., К. В. З., М. Г. П., Е. Е. П., И. Е. М. (удостоверение за наследници изх.№ КО 11 00-11/26.08.2014г. на СО- район „Б."). На 07.09.2016г. е починал Х. З. П. и е оставил за свои наследници по закон Л. Б. П., Б. Х. З. и С. Х. Р. (удостоверение за наследници изх. № РБН16-ГР94-2236/13.09.2016 г. на СО-район „Б."). Във връзка с направеното от част от ответниците оспорване автентичността на предварителния договор относно подписа на Д., в първоинстанционното производство е приета дактилоскопна експертиза, според заключението на която дактилоскопният отпечатък от десен палец в предварителния договор от 16.06.2012г. е негоден за идентификация, но има групово сходство със сравнителния образец; изображението съдържа два устойчиви частни признака и още 1-2 неустойчиви (несигурни) такива, които не са в една област и не може да се определи точното им местоположение (бройни линии и съчетания) спрямо другите частни признаци. Пояснено е, че стандартът при съвпадащите индивидуални признаци, необходими за даване на положително заключение е минимум осем броя съвпадащи сигурни частни признака. В случая, негодността на отпечатъка не се дължи на здравословно състояние или на умишлено заличаване на папиларите, а е следствие от неправилно снемане на отпечатъка-същият е снет с помощта на тампонно мастило, като е упражнен много силен натиск на пръста върху тампона, при което изображението се е изгубило и мастилото е усвоено върху хартията, без да се открият необходимите идентификационни признаци. Пред въззивната инстанция е приет втори екземпляр от предварителния договор от 16.06.2012г., сключен между Д. и Н. и е допусната допълнителна дактилоскопна експертиза. Според заключението й дактилоскопският отпечатък на този екземпляр от предварителния договор е негоден за сравнително изследване и идентификация; изследваният отпечатък не е пренесен с техническо средство, а е снет с помощта на тампонно мастило и натиск на пръста върху хартията на договора. Според експерта отпечатъкът е неправилно снет-мастилото, с което е омастилен пръстът е много рядко и е проникнало дълбоко между папиларните линии, при което вследствие на силния натиск всички папиларни линии са заличени. От приетата във въззивното производство повторната дактилоскопна експертиза, изготвена от друг експерт отново се установява, че дактилоскопният отпечатък, положен върху втория екземпляр вместо подпис за „продавач" в предварителен договор от 16.06.2012г., е напълно негоден за сравнително изследване и идентификация на лицето, от което е оставен, поради което не може да се каже дали е идентичен с отпечатъците от палеца на дясната ръка на П. Д., които са представени като сравнителни образци. Обяснено е, че в дактилоскопния отпечатък не се съдържат достатъчно на брой частни идентификационни признаци, разстоянията между папиларните линии са запълнени с багрилно вещество, което препятства да се видят характерни частни признаци като вилки, вложки, делти, прекъсвания и др., които са на основата за идентификационно изследване. Това според експерта може да се дължи на използването на по-гъсто и повече по обем от необходимото багрилно вещество. От приетата в първоинстанционното производство СТЕ се установява, че сутеренът и първият етаж от процесната сграда са били изградени към 1978г., а вторият етаж е бил реално изграден след 2015г.; пространствата в сутерена не са могли да се обособят като самостоятелни жилищни обекти, имали са обслужваща функция, т.е. изба, както е записано в проекта; към датата на съставяне на нот.акт № 173, н.д.№ 153/06.11.2011г. и към датата на сключване на предварителния договор от 16.06.2012г. не е имало обекти като процесните - сутеренно жилище в северозападния ъгъл и таванско помещение в северозападния ъгъл; в северозападния ъгъл на сутерена е било налично обслужващо зимнично помещение. Сградата в сегашния си вид е била довършена след 2015г. и към момента на изготвяне на посочените документи изобщо не е съществувало таванското пространство в сградата, като такова липсва и понастоящем. Според СМЕ, приета в производството пред СРС към 16.06.2012г.-момента на подписване на предварителния договор, П. Д. не е могъл да движи свободно пръстите си, поради своето заболяване; от наличната по делото медицинска документация не може да се прецени до каква степен е било затруднено движението на пръстите и дали е могъл да си служи с тях като държи химикалка и да пише и да полага подпис с дясната си ръка; лицето е можело да движи пръстите на лявата си ръка и да си служи с тях като държи химикалка и да полага подпис. Експертът не е могъл да отговори на въпроса дали здравословното състояние на Д. е налагало полагане на палец на дясната ръка поради затруднение да пише и борави с ръката си, тъй като въпросът не е от неговата компетентност. От събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства е установено, че Д. е прекарал инсулт и се предвижвал с инвалидна количка; последните 2-3 месеца не можел и да говори; можел да движи ръцете си; ищцата била приятелка на Д. и от време на време идвала при него, като след инсулта започнала по-често да го посещава (свидетелите С. М. и П. М.); материалното състояние на Д. не било добро, живеел в мазе, което било в много окаяно състояние без вода и канализация и без ток. Свидетелите чували скандали между П. и ищцата-най-често се карали за пари. Според свидетелката П. К. -дъщеря на ищцата П. искал да продаде процесния имот на майка й; свидетелката и приятелят й закарали П. при нотариуса, където той сложил отпечатък върху документите, тъй като ръцете му не функционирали след прекарания инсулт; майка й постоянно била в [населено място] и била платила 10 000 евро на П., като от тях 4 000 лева били на ищцата, а за останалите майка й изтеглила кредит, но не помни от коя банка. Въззивният съд не е кредитирал показанията на тази свидетелка, с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК, като е приел, че същите са дадени от заинтересовано от изхода на спора лице и не кореспондират с останалите събрани по делото доказателства. Разпитана във въззивното производство като свидетел е М. Д., работила в периода от 2009г. до 2012г. като помощник-нотариус при нотариус Ц. С., която е заявила, че няма спомен да е заверявала пълномощно извън кантората на лице, което не може да се подпише. След предявяване на представеното по делото пълномощно свидетелката е посочила, че подписът изглежда като нейния, но няма спомен за конкретното действие; практиката в кантората била когато лицето не може да се подпише и да изпише трите си имена да постави отпечатък от палеца на дясната ръка и това обстоятелство да се отбележи върху документа, без да се изисква медицинска документация. При така установените факти, съставът на въззивния съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че по делото не е установено сключването на предварителен договор по чл.19, ал.1 ЗЗД в изискуемата от закона форма за действителност. Посочил е, че ищцата не е провела пълно доказване на твърденията, че е налице валидно сключен предварителен договор за покупко-продажба на процесните имоти. Приетите в производството три дактилоскопни експертизи са единодушни в заключението си, че отпечатъкът под процесния договор е напълно негоден за идентификация, тъй като не съдържа достатъчно на брой идентификационни признаци. При това положение съдът е посочил, че не може да се приеме, че е налице сключен предварителен договор между ищцата и наследодателя на ответниците, който да може да бъде обявен за окончателен. Добавил е също, че според заключението на СТЕ имотите, предмет на процесния предварителен договор, не са съществували към момента на сключването му, поради което е приел, че липсва и предмет на същия. С тези мотиви, съдът е отхвърлил иска като неоснователен, без да се разглежда оплакванията на ищцата, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че не е платена цената по договора. При тези решаващи мотиви на въззивния съд, съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. На първия формулиран от касатора процесуалноправен въпрос отговорът е положителен-въззивният съд, в качеството си на втора по ред съдебна инстанция по съществото на правния спор, е длъжен в рамките, очертани с исковата молба, с въззивната жалба и с отговорите на същите, да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и доводите и възраженията на страните по спора, като по този начин достига до свои фактически констатации относно правно-релевантните обстоятелства по делото и ги подвежда под приложимите правни норми, като обосновава свои собствени правни изводи по делото. Въззивната инстанция не е контролно-отменителна, поради което не извършва пряка проверка по оплакванията във въззивната жалба относно правилността на първоинстанционното решение, а съпоставя крайния си извод по спора с този на първата инстанция, при което преценката му относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от неговата решаваща правораздавателна дейност по спора. Именно чрез решението си, което постановява по съществото на правния спор между страните, въззивният съд дава отговор и на оплакванията, наведени с въззивната жалба. В случая обжалваното въззивно решение е постановено в пълно съответствие с тази трайна практика на ВКС, цитирана и от касаторката, поради което не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по първия въпрос. Следващите процесуалноправни въпроси - от 2 до 4, свеждащи се до задължението на въззивния съд да извършва действия по чл. 266, ал.3 ГПК и за приложението на чл.7, чл.10, чл.12, чл.235, ал.2 и чл. 236, ал.2 ГПК не съответстват на извършените от съда и от страните процесуални действия, поради което не могат да осъществят изискуемото от законодателя общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касация. С въззивната жалба М. Н. е поискала назначаване на повторна дактилосконпа експертиза и разпит на двама свидетели-служител в кантората на нотариус С. и на приятеля на дъщерята на ищцата, който не бил призован и разпитан в производството пред СРС, поради трудности с намирането му. С определение №16706/04.07.2019г. въззивният съд е допуснал изслушване на поисканата експертиза и разпит на помощник нотариуса. Съдът е предоставил на жалбоподателката възможност (протоколно определение от 24.11.2020г.) да конкретизира искането за разпит на втория свидетел, като с определение от 30.03.2021г. е оставил без уважение искането с мотива, че същото е преклудирано и че жалбоподателката не се позовава на допуснати от състава на СРС процесуални нарушения, а е изложила твърдения за трудности в намиране и призоваването на поискания втори свидетел. При това положение въззивния съд се е съобразил с трайната и непротиворечива съдебна практика, включително и с тази, цитирана от касаторката, по приложението на чл. 266, ал.3 ГПК, чл.7, чл.10, чл.12, чл.235, ал.2 и чл. 236, ал.2 ГПК, като е съдействал на страните при упражняването на процесуалните им права, за изясняване на делото и за установяване на фактите, които са от значение за решаването му в съответствие с обективната истина (чл.7, ал.1, изр.2 ГПК и чл.10 ГПК). В пълно съответствие с цитираната от касаторката съдебна практика по приложението на чл.12 ГПК, чл.236, ал.2 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК въззивният съд е допуснал относимите и допустими доказателствени средства-разпит на свидетел и две съдебни експертизи с цел установяване на правнорелевантен факт, тъй като е бил сезиран с оплаквания за необоснованост на решението на СРС, обсъдил е относимите доводи и твърдения на страните, от които зависи решаването на спора, анализирал е събраните доказателства и приетите въз основа на тях за установени факти, обсъдил е защитните тези на страните, като всичко това е намерило израз в мотивите на обжалвания съдебен акт. В този смисъл са и разясненията, дадени в ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/17.07.2001г. по тълк.дело № 1/2001г. на ОСГК на ВКС и многобройната каузална практика на ВКС. Не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставения в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК пети въпрос. По този въпрос също е налице трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава- ТР № 3 от 27.10.2014г. по тълк. дело № 3/2014 г. на ОСГТК на ВКС; определение № 241 от 16.06.2020 г. по ч. гр. д. № 1297/2020 г. на III ГО, определение № 74 от 12.02.2020 г. по гр. д. № 3745/2019г. на IV ГО, според която спорът за цената на иска може да се повдигне от ответника или служебно от съда най - късно в първото заседание за разглеждане на делото( чл. 70, ал. 1 ГПК ), след което посочената от ищеца цена остава релевантна, както за подсъдността на делото, така и за размера на дължимата държавна такса. В случая, в първоинстанционното производство цената на иска е определена на базата на представеното от ищцата удостоверение за данъчна оценка (л.18 от делото в СРС), която за спорния имот е 12 018 лева ( чл. 69, ал. 1, т. 4, вр. с т.2 от ГПК ). С оглед тази оценка, първоинстанционният съд с определение от 21.02.2014г. е определил дължимата държавна такса-480,45 лева (размерът на таксата е определен върху 1/4 от данъчната оценка) и с оглед заявеното от ищцата искане по чл.83, ал.2 ГПК е освободил същата от внасянето на ДТ. До приключване на първото съдебно заседание по делото пред първата инстанция въпрос за цената на иска не е повдигнат нито от ответника, нито служебно от съда ( чл.70, ал.1 ГПК ). Следователно, след този момент, включително и след приемане на заключението на СТЕ за първоинстанционния съд не е съществувало задължение да поставя служебно задача на експерта да се определи пазарната стойност на имота. Наличието на непротиворечива съдебна практика по поставения правен въпрос води до липса на соченото основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросите от 6 до 9 са обусловени не от решаващите изводи на въззивния съд, а от интерпретацията на касаторката на отделни факти и обстоятелства по делото, каквито въззивният съд не е приемал за установени. Предвид това, тези въпроси не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС), а представляват касационни оплаквания за неправилност-за несъответствие на фактическите и правни изводи на съда на установените по делото доказателства и факти, необсъждане в съвкупност и логическа връзка на доказателствата и неправилното им ценене, отсъствие на правилни изводи с приложение на относимата правна норма. Следва да се посочи, че по въпроса за поставянето на пръстов отпечатък върху документ, като потвърждаване на изразена воля за сключване на договор е налице съдебна практика-решение № 187/20.02.2009г. по гр. д. № 633/2008г. на I ГО, решение № 313 от 22.06.2011г. по гр. д. № 1409/2010г. на IV ГО на ВКС и др., с която въззивният съд изцяло се е съобразил. Според тази практика полагането на десния палец върху документ е алтернатива на невъзможността да се положи подпис поради неграмотност или недъгавост. Под недъгавост по смисъла на закона следва да се има предвид такова физическо увреждане, вродено или придобито, в резултат на което лицето изобщо не може да положи подпис или да положи подпис, който може да се идентифицира. В такива случаи законодателят е предвидил потвърждението на изразената воля да стане с отпечатък от десния палец. Този способ на идентификация е свързан с уникалността на дактилоскопските линии, които правят всеки пръстов отпечатък строго индивидуален и представляват идентифициращ белег в много по-висока степен от идентифициращите белези на почерка и подписа. Затова всъщност полагането на отпечатък от палеца е предвидено за защита интересите на лицата, които страдат от някакъв недъг, с оглед установяване автентичността на направените от тях изявления. Способът ги защитава от възможна подправка при не особено обработен почерк и подпис поради затруднението за писане. Именно в пълно съответствие с цитираната практика въззивният съд е съобразил, че доколкото поставеният в случая пръстов отпечатък за продавач върху процесния договор не може да бъде идентифициран, не е възможно да се приеме, че той е на прехвърлителя, съответно, че е изразена волята му, предвид което не може да се обоснове и извод, че е сключен валиден предварителен договор, който да бъде обявен за окончателен. Наличието на съдебна практика, която не се нуждае от актуализация и промяна е пречка за прилагането на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, който освен изложеното, касаторът не е обосновал, съобразно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, указания. Предвид изложеното не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което има за правна последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО