Определение № 3089 от 25.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1197/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК:[ЕИК] против въззивно решение № 49 от 03.02.2023 г., постановено от Окръжен съд – Кюстендил по в.гр.д. № 388 по описа на съда за 2022 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 148 от 05.04.2022 г., постановено от Районен съд – Дупница по гр.д. № 1567 по описа на съда за 2021 г., с което е отхвърлен, като неоснователен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл.138 и сл. от ЗЗД, за признаване за установено по отношение на Р. С. Л., ЕГН: [ЕГН], че дължи на ищеца следните суми, произтичащи от договор № 211LD-R-001640/15.05.2017 г. за банков кредит, сключен между „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД и С. С. М., като кредитополучател, обезпечен с поръчителство от ответницата, в общ размер към 15.02.2021 г. включително, от 8 397.52 евро (осем хиляда триста деветдесет и седем евро и петдесет и два евроцента), в това число: - непогасена главница - 5 778,18 евро (пет хиляди седемстотин седемдесет и осем евро и осемнадесет евроцента), ведно със законната лихва върху нея, считано от 16.02.2021 г.; - непогасена договорна лихва - 2 139,39 евро (две хиляди сто тридесет и девет евро и тридесет и девет евроцента), начислена за периода 02.08.2017 г. - 07.02.2021 г. включително, дължими на основание Раздел II, т. 4 от договора за кредит; - непогасена наказателна лихва - 381,63 евро (триста осемдесет и едно евро и шестдесет и три евроцента), начислени за периода 02.06.2017 г. - 12.03.2020 г. включително, дължима на основание Раздел II, т. 10 от договора за кредит; непогасена наказателна лихва - 60,94 евро (шестдесет евро и деветдесет и четири евроцента), начислени за периода 14.05.2020 г. - 07.02.2021 г. включително, дължима на основание Раздел II, т. 10 от договора за кредит; - непогасена законна лихва - 12,84 евро (дванадесет евро и осемдесет и четири евроцента), начислена за периода 08.02.2021 г. - 15.02.2021 г. включително, върху просрочената главница на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД; - непогасени разноски за връчване на покани до длъжниците - 24,54 евро (двадесет и четири евро и петдесет и четири евроцента), със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Твърди се, че липсва произнасяне от въззивния съд по оплакванията на касатора във въззивната му жалба, вместо което съдът се е съсредоточил в преценката дали клаузата, определяща заплащането на лихва по кредита, е нищожна като неравноправна. По отношение на същата преценка се твърди, че по изложени от касатора подробни съображения, изводите на въззивния съд в тази им част противоречат на материалния закон - чл. 143 от ЗЗП.

Претендира се, че така допуснатото нарушение на материалния закон е довело и до съществени нарушения на процесуалните правила, обективирани в приемането от страна на въззивния състав, че независимо от това дали клаузите за договорна лихва по кредита са нищожни или не, липсват доказателства по делото дали приложимата договорна лихва е изменяна, кога и как, както и че липсват доказателства как е формирана месечната погасителна вноска, какви суми са внесени и каква част от дълга е погасена. В тази насока се сочи, че първоинстанционният съд не допуснал исканата от ищеца съдебно-счетоводна експертиза за установяване точно на посочените от въззивния съд като недоказани факти и обстоятелства, като с нарочно определение ДРС отхвърлил повторното искане на ищеца за назначаване на ССчЕ с мотив, че липсва оспорване от ответника на предявените искове по основание и размер, и това е извън спорния предмет на делото. Според касатора след като е въвел нов спорен предмет на делото относно размера на претендираните вземания на банката, което не е било предмет на разглеждане в първата инстанция, съдът е бил длъжен да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, както и служебно да назначи вещо лице за изясняването им, доколкото за същите се изискват специални знания, което задължение на съда произтича от императивната разпоредба на чл. 195, ал. 1, предл. 2 от ГПК, в каквато насока е цитирана задължителна практика на ВКС.

Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване, по същество - отмяната му и уважаване на предявения иск изцяло или връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд с указания по приложението на закона, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставят се въпроси, за които се твърди, че са обусловили изхода на спора, както следва:

1. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си като обсъди в съвкупност всички доказателства и да се произнесе по изложените във въззивната жалба възражения - решен в противоречие с практиката на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 161/04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 127/05.04.2011г. по гр.д. № 1321/2009 г. на ВКС, IV г.o., решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 68/24.04.2013 г. по т.д. № 78/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 208 от 09.02.2018 г. по т.д. № 394/2017 г. на ВКС, I т.о., в които /и в редица други/, последователно ВКС поддържа становище, че съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им.

2. Може ли въззивната инстанция да постановява акта си въз основа на мотиви, различни от мотивите на първоинстанционния съд и различни от мотивите във въззивната жалба, без да укаже на страните доказателствената им тежест или без да събере служебно релевантните доказателства (ССчЕ) - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че предвид отговора на поставения по делото правен въпрос, изводът на въззивния съд, че ищецът по делото не е установил при пълно и главно доказване какъв е размерът на дълга на ответницата е необоснован, направен е от една страна - без цялостно обсъждане на доказателствата по делото, а от друга страна - при нарушение на императивната разпоредба на чл. 195, ал. 1, предл. 2 от ГПК. Предвид това, според касатора този въпрос е решен в противоречие със създадената задължителна съдебна практика - Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС (т. 10) и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК (напр. решение № 60248/01.11.2021 г. по гр.д. № 3664/2020 г. на ВКС, 4-то г.о., решение № 45/26.07.2019 г. по т.д. № 1319/2018 г. на ВКС, Първо т.о.).

3. Когато клаузата за договорна лихва е приета от съда за нищожна поради неравноправния й характер, дължи ли потребителят договорна лихва в първоначално договорения размер и случай че въпросът се разглежда за първи път във въззивната инстанция, длъжен ли е съдът да разпредели доказателствената тежест върху страните, респективно - служебно да събере доказателства в тази насока (съдебно-счетоводна експертиза) - основание за допускане на касационно обжалване чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд е разгледал за първи път въпроса за това дали клаузите за договорна лихва са нищожни като неравноправни. Макар да не е отговорил категорично на този въпрос, от изложените мотиви може да се направи извод, че по-скоро ги е приел за нищожни. Съдът обаче не се е произнесъл дали в този случай потребителят дължи лихва и ако дължи - как следва да се определи нейния размер. Вместо това съдът приема исковете за недоказани, тъй като липсвали доказателства за начислената лихва, дали е променяна и как е формирана месечната погасителна вноска. При това, не взема предвид и не обсъжда обстоятелството, че поисканата от ищеца ССчЕ не е допусната от първата инстанция и не посочва в проектодоклада по делото, че ще се произнася за неравноправност на клаузи. При така изложеното касаторът счита, че произнасянето по този въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

4. При липса на оспорване на исковете по основание и размер от ответника, и недопускане от първата инстанция на поискани от ищеца доказателства в тази насока, защото съдът е определил, че няма спор по този въпрос, при обжалване на решението от ищеца, допустимо ли е въззивният съд да отхвърли исковете на основание недоказаност на размера им без да разпредели доказателствената тежест и без да мотивира защо не приема извода на първоинстанционния съд относно въведения спорен предмет на делото? - основание за допускане на касационно обжалване чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По отношение на този въпрос общо се твърди, че отговорът му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Излага се, че разглеждането на въпросите, поставени в пункт 3 и 4 ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а липсата на произнасяне от страна на ВКС тях ще е от значение не само за изхода на спора, но и по казуси, по които възникват тези въпроси, и по които отговорът им би бил определящ за крайното решение.

Ответникът по касация в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба, като подадена от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, е процесуално допустима.

За да отхвърли предявения иск първоинстанционният съд е изложил, че между страните не е спорно и се установява от доказателствата по делото, че на 15.05.2017 г. е бил сключен договор за кредит между банката - ищец в производството и С. С. М. /главен длъжник, трето за настоящото производство лице/, по силата на който ищецът е отпуснал на кредитополучателя кредит в размер на 5780 евро, с краен срок за погасяване 02.05.2027 г., а с договор от същата дата ответникът в настоящото производство Л., в качеството на поръчител се е задължил да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнението на задълженията му по договора за кредит. Не е спорна приложимостта към процесния договор за кредит на разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/, към чиито изисквания препраща изрично и клаузата на чл. 4.3 от договора за кредит. Според съда съгласно чл. 142 от ЗЗД, поръчителят може да противопостави на кредитора всички възражения, принадлежащи на длъжника. Счетено е за основателно възражението на ответницата за неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - нито в договора, нито в Общите условия са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 на закона начин. Видно от текста на договора и Общите условия, единствено е посочен годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като по този начин не са изпълнени изискванията на посочената разпоредба от Закона за потребителския кредит. Според съда основателно е и възражението за нарушение на чл.33а ЗПК. Методиката на банката за определяне на референтен лихвен процент по смисъла на Закона за потребителския кредит, а именно - лихвен процент, базиран на спестяванията /СЛП/, е неясна; съдържа разписана изчислителна процедура (формула), в която е посочен видът на отделните компоненти, но не и количествените изражения, и относителната тежест на тези компоненти по ясен и разбираем начин за потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, т.е. за физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност и няма компетентност в областта на кредитирането. Предвид извода за неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 9а вр. чл.33а и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съдът е посочил, че не следва да обсъжда останалите направени от ответницата възражения. Прието е, че съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9а и т. 10, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съдът е изложил, че по отношение на поръчителя, каквато е ответницата, е неприложима разпоредбата на чл. 23 ЗПК, предвиждаща при обявена недействителност потребителят да върне чистата стойност на кредита. Задължението по чл. 23 ЗПК е за реституиране на даденото по едно недействително правоотношение и няма как да бъде обезпечено чрез договорно поръчителство по самия договор - това изрично е запретено от чл. 138, ал. 2 от ЗЗД, като такава клауза се съдържа и в процесния договор за поръчителство - чл. 19. По същия начин по всеки друг нищожен договор страните си дължат връщане на даденото по него и задължението по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД (в общата хипотеза) не е обезпечено от поръчителя по недействителния договор /изрично в този смисъл - определение № 60729 от 8.11.2021 г. на ВКС по гр.д. № 1340/2021 г., IV г.о., ГК/.

На свой ред, сезиран от касатора с въззивна жалба, съдържаща оплаквания срещу решаващите изводи на първоинстанционния съд за недействителност на процесния договор на изложените от съда основания /чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 9а вр. чл. 33а от ЗПК/, въззивният съд, като е възпроизвел твърденията на страните по делото и главното съдържание на първоинстанционното решение, и за да потвърди същото, е изложил, че: с визираните разпоредби на договора е уговорена възможност при условията на т. 4.4 от Общите условия, банката да извършва едностранна промяна на размера на годишния лихвен процент, уговорен в договора, и съответно - на размера на анюитетната вноска, определена с подписания между страните погасителен план; в самия договор липсват разписани критерии, по които банката едностранно ще определя новия размер лихвен процент, приложим към договора; с решение № 60095/16.08.2021 г. по т. д. № 663/2020 г. на ВКС, 2-ро т.о. се приема, че уговорката в банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание, и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП; ако потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката - кредитор, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 от ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП; в съдебната практика е прието, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване на лихвен процент, при недостатъчно ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискванията за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза не е приложимо изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП /в този смисъл решение № 60160/08.06.2021 г. по т.д. № 2751/2019 г. на ВКС, 1-во т.о. и др./.

По-натам въззивният съд излага, че дори да не се приеме, че клаузите, касаещи договорна лихва, се явяват нищожни - т.е. че е налице посочена методология за промяна, не става ясно как и кога е изменян лихвеният процент в срока на действие на договора - до обявяването му за предсрочно изискуем - при липса на данни и доказателства за това по делото. По отношение релевираното от ответницата възражение за погасителна давност, са изложени съображения, почерпени от ТР № 5/21.01.2022 г. по тълк.д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС. Според съда доколкото, обаче, ищецът не е установил при пълно и главно доказване в хода на исковото производство какъв е размерът на дължимата главница при условие, че не става ясно как е формиран размерът на вноските, включващи лихви и главница, които ищецът счита за предсрочно изискуеми, както и какви са внесените суми и каква част от дълга е погасена, то исковите претенции се явяват недоказани и като такива - следва да бъдат отхвърлени, респ. предвид отхвърлянето им с атакуваното първоинстанционно решение на ДнРС, същото следва да бъде потвърдено.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Съобразно възприетото в практиката на касационната инстанция, обективирана примерно, но не само, в решение № 168 от 1.10.2013 г. на ВКС по т.д. № 1332/2013 г., решение № 152 от 15.11.2012 г. на ВКС по т.д. № 1058/2011 г., решение № 1 от 10.04.2018 г. по т.д. № 335/2017 година, всички на Второ т.о. на ВКС, ТК, която практика касационният състав споделя, обжалваното въззивно решение не е вероятно недопустимо.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 от ГПК.

Първият въпрос на касатора съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки гражданскоправен спор, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Не е налице обаче поддържаният от касатора по този въпрос, допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според постоянното застъпено в практиката становище от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти, твърдения и възражения и въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право, и то – по правилата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК - към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова при постановяването на решението си съдът е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и, ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о.

В случая видно е от съдържанието на мотивите на въззивното решение, че в съответствие с цитираните непосредствено по-горе разрешения в практиката, освен че е изложил и собствени мотиви по спорния предмет, въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния такъв за недействителност на процесния договор за кредит с произтичащите от тази недействителност последици по отношение на акцесорното задължение на ответницата – поръчител, изложени в обжалваното пред него първоинстанционното решение, към което и е препратил, съобразно и с крайния си извод, че същото следва да бъде потвърдено, а оплакванията във въззивната жалба срещу правилността на същите изводи са намерени от въззивния състав за неоснователни.

Останалите въпроси на касатора не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорите им не са обусловили самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция, както това изисква разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, смисълът на която е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2009 г., както и като несъответни на действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, и обективирани в мотивите към решението му. Видно от действителното съдържание на същите, главните изводи на съда, мотивирали го да потвърди постановеното от първоинстанционния съд отхвърлително решение, са базирани на възприемането на изводите на първоинстанционния съд и излагането на собствени такива, за недействителност, поради неравноправност, на договорни клаузи, обусловили недействителност и на процесния договор, със съответстващите му последици по отношение на процесното задължение на ответницата - като поръчител, обезпечил недействително задължение.

Само в условията на евентуалност и това е ясно видно от точната формулировка, използвана в тази част от мотивите на съда – че „Дори да не се приеме, че клаузите, касаещи договорна лихва, се явяват нищожни - т.е. че е налице посочена методология за промяна, не става ясно…“, са изложени допълнителни, вторични изводи досежно неустановеността /недоказаност/ по делото на размерите на процесните задължения, на съдържанието на които допълнителни изводи на съда, изцяло са базирани въпросите от втори до четвърти на касатора и съответстващите им оплаквания в касационната жалба. Доколкото обаче, както се посочи, тези допълнителни изводи на съда /в отлика от изложените в подкрепа на главните такива, съображения на съда/, сами по себе си и самостоятелно, не са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, на основаните на тях въпроси, макар и правни, следва да бъде отказано качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

В допълнение, по отношение на третия и четвъртия от въпросите на касатора не е налице и поддържаният допълнителен критерий за селектиране на въззивната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Наличието на същия не се обосновава от касатора с конкретни твърдения, попадащи в предметния обхват на т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., където по задължителен за съдилищата начин е разяснен действителният смисъл на сочената процесуална норма, но само с възпроизвеждане на съдържанието й. При изложеното в случая касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение