Определение № 245 от 03.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5082/2021 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Г. П. против решение № 817/13.07.2021 г. по гр.д.№ 2539/2020 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 8285 от 04.12.2019 г. по гр.д.№ 11436/16г. на Софийски градски съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1,пр.3 от ГПК за признаване за установено, че Столична община не е собственик на: сграда с идентификатор № ......по КК и КР, представляваща „сграда за обществено хранене“ с площ от 127 кв.м. и на сграда с идентификатор № .....по КК и КР, представляваща „складова база, склад“ с площ от 91 кв.м. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с чл. 92 ЗС и неправилен извод, че Столична община е собственик, тъй като не се установява идентичност между описаната в документите сграда и съществуващата сега на место сграда – ресторант, която не е актувана от общината. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по три въпроса: 1. Легитимиран ли е материално правно ищецът да води отрицателен установителен иск ако не е собственик на процесния имот при положение, че отричането правата на ответника ще има преюдициално значение за признаване и упражняване на самостоятелните права на ищеца? 2. При липса на идентичност между документите за собственост /АОС/, относими към процесните имоти и тези, посочени в исковата молба, както и при констатирана липса на идентичност между процесните имоти и описаните в документите за собственост / АОС/ имоти в неоспорена СТЕ, следва ли да се приеме за доказано, че Столична община е собственик на същите, респективно да се отхвърли предявеният отрицателен установителен иск? 3. Допустимо ли е документи, удостоверяващи право на собственост върху вече не съществуваща /разрушена изцяло/ сграда да се приемат като доказателство за право на собственост върху друга, новопостроена сграда с различно предназначение, вид и квадратура? Не са посочени решения, на които обжалваното решение противоречи. Ответникът по касация Столична Община оспорва допускането до касационен контрол, тъй като поставените въпроси са конкретни, касаещи само процесния казус, а не принципни и не покриват изискването на чл. 280, ал.1 т.3, а не е доказано и противоречие със съдебната практика. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По предявеният отрицателен установителен иск от касатора против Столична община, който е отхвърлен с обжалваното решение е установено следното: Е. Ц., починала на 01.05.1954 г. е закупила с нот. акт от 1925 г. дворно място от 661 кв.м., което според СТЕ е идентично сега с ПИ с идентификатор № ...... По регулационния план, одобрен на 17.04.1956 г. / при действието на първоначалната редакция на чл. 39, ал.1 ЗПИНМ /отм/ имота е отреден за обществено мероприятие – магазини. Имота е оценен и е платено парично обезщетение. През 1959 г. парцела е разделен на два нови парцела, като единия от тях е отреден за бакалия. Тя е изградена на 55 кв.м., а през 1964 г. в същия парцел е изграден и магазин – плод –зеленчук, ползван от ДСО „Булгарплод“. През 1977 г. двата парцела отново са обединени в п. ........На 21.04.1983 г. е отстъпено право на строеж на М. Р. върху 1/82 от парцела въз основа на което е построена сграда № 1 в парцела, която не е предмет на спора. С договор от 27.01.1999 г. той е купил 1/2 от местото от общината. От гласните доказателства се установява, че през 1987-1988 г. е имало пожар и магазина е изгорял. Имота е предоставен за стопанисване на фирма „Благоустройствено строителство, която на 21.05.1990 г. отдава под наем сградата в него на ищеца, ведно с оборудване – маси, столове, бар-плот, пердета. На 25.05.1992 г. А. Ц. Е. и К. Ц. са заявили искане за реституция на имота на осн. ЗВСНОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ.. Постановен е отказ от кмета на общината, обжалван е пред съда и с решение от 05.11.1996 г. по адм.д.№ 2695/1994 г. на СГС е отменено отчуждаването и е реституиран имот ....-стар, ..... – нов от кв. .....по плана на София, м.“О.“. Сумата от 13 500 лв., получена като обезщетение е внесена на 18.06.1999 г. В мотивите на решението изрично е записано, че магазини не са построени в терена, но е изпълнена в съответствие с последващо отреждане жилищна сграда и ресторант. В исковата молба, ищецът твърди, че възстановил сградата през 1990 г. и я ползвал за дискотека и продажба на кафе и безалкохолни напитки, а през 1994 г. разширил сградата, като я превърнал в ресторант-градина. Признава, че е извършил строителството без строителни книжа, което е установено и от СТЕ. Ищецът е купил от наследниците на А. Ц. Е. – Е. А. Е. и Х. А. Е. с н.а. № 3......г. 1/2 ид.ч. от дворното място, но ресторанта не е бил тяхна собственост и не е предмет на сделката. Съдилищата по същество са приели, че след отчуждаването, имота е бил държавна собственост, а на основание пар.7, ал.1 т.7 ЗМСМА / в сила от 17.09.1991 г./ е преминал в собственост на общината. Към момента на изграждане първоначално на сградата, на възстановяването и на разширението й през 1994 г., дворното място е било държавна собственост и по приращение, на основание чл. 92 ЗС, тези сгради, са станали собственост на държавата, респективно на общината след това на основание пар.7, ал.1 т.7 ЗМСМА, тъй като за тях не е учредявано на ищеца право на строеж от държавата или общината. Реституцията по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, НДИ и ЗС е по административен ред и става от момента на заповедта за отмяна на отчуждаването, респективно от съдебното решение, с което отказа е отменен. Това решение има конститутивно действие. След реституцията на дворното място през 1996 г., сградите в него са придобили статут на суперфициарна собственост на общината, съгласно чл. 63 ЗС. Ищецът е купил на 14.09.2012 г. от наследниците на А. Ц. Е. – Е. А. Е. и Х. А. Е. 1/2 ид.ч. от дворното място, но ресторанта не е бил тяхна собственост, а собственост на общината и не е предмет на сделката. Първото наведено основание – противоречие със съдебната практика не е обосновано от касатора – не е представена или цитирана никаква съдебна практика, на която обжалваното решение да противоречи. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Въпреки това, съдът съобразява и следното: По първия формулиран въпрос се е произнесъл ВКС с определението по ч. гр.д.№ 1606/2013 г. на ІІ гр.о., като е приел, че предявеният отрицателен установителен иск е допустим, защото когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот и е избрал защита чрез предявяване на отрицателен установителен иск, доказването, че спорното право принадлежи на ищеца е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация. Това е така, защото въпросът за титулярството на правото налага произнасяне по съществото на спора, а установяването право на собственост на ищеца изключва възможността ответника да притежава същото право. При постановяване на това определение, съдът се е позовал на решение № 13 от 12.03.2016г. по гр. д. № 3637/2015г., ІІ г.о., ВКС, решение № 52/19.06.2018 г. по гр.д. № 2154/2017 г. по описа на ВКС, II г.о., решение № 68 от 24.07.2018 г. по гр.д. № 2767/2017 г. по описа на ВКС, II г.о. в същия смисъл. Въззивното решение не е постановено в противоречие с тази съдебна практика, тъй като съдът се е произнесъл по същество, като е съобразил, че ищецът се позовава на това, че е собственик на процесните сгради на основание приращение и иска да се установи, че ответната община не е техен собственик. Наличието на актуална непротиворечива съдебна практика по първия поставен въпрос изключва приложението на основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Затова по този въпрос не се допуска касационно обжалване и на второто заявено основание. Наведено е и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, явно и по другите два въпроса. Това основание е налице когато правният въпрос е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и кумулативно, когато за разрешаване на този въпрос е необходимо приложението на правна норма или правен институт, които са уредени с неясни правни норми или непълно и е необходимо тълкуване за изясняване на точния им смисъл. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е налице и когато е формирана съдебна практика по относимия въпрос, но тя е остаряла и не съответства на съвремените обществено-икономически и социални условия и се налага актуализирането й, или когато създадената актуална съдебна практика е противоречива и се налага уеднаквяването й. Останалите два въпроса са свързани с това, дали сградата-магазин, която е изгоряла е идентична със сградата-ресторант, съществуваща сега. Този въпрос е неотносим към спора, защото основанието, на което общината е придобила сега съществуващата сграда, изградена или възстановена до 1994 г., по твърдения на ищеца, е станала държавна, респективно общинска собственост на основание приращение и сега общината я притежава като суперфициарна собственост. Основанието по чл. 92 ЗС /приращение/ е установено в закона и не зависи от това как е описана сградата в актовете за държавна или актовете за общинска собственост и дали изобщо е описана. Запазването собствеността върху сградата на общината също е на основание нормата на чл. 63 ЗС и не зависи от описанието на сградата, а от това дали тя съставлява самостоятелен обект на собственост. Безспорно изграденият ресторант, ползван като такъв е самостоятелен обект на собственост.Без противоречие в съдебната практика се приема, че актовете за държавна и общинска собственост, нямат правопораждащо действие. Трансформацията на държавната собственост в общинска също е въз основа на закона – пар.7, ал.1 т.7 ЗМСМА и не зависи от това дали е съставен акт за общинска собственост и как е описан обекта в него. Следователно поради неотносимост на последните два въпроса към изхода от спора, по тях не се допуска касационно обжалване. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК и по трите формулирани въпроса, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.8 ГПК, на ответника по касация Столична община следва да се присъди претендираното от нея юрисконсултско възнаграждение в размер на 540 лв., съгласно чл. 25, ал.2 от Наредбата за заплащане на правна помощ, към която препраща чл. 37 от Закона за правна помощ предвид данъчната оценка на двете процесни сгради. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение