Определение № 60716 от 19.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1640/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. К. Ц., чрез адв. П. и адв. Н. против решение № 186 от 24.11.2020 г. по гр. дело № 208/2020 г. на Окръжен съд - Видин.

Ответникът В. С. П. чрез адв. А. е подал писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложил съображения за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалбата е горното въззивно решение, с което е отменено решение № 56/20.02.2020 г. по гр. д. № 575/2020 г. на Районен съд – Видин в частта, в която е уважен предявеният от О. К. Ц. против В. С. П. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД и е присъдено на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 500 лв. за нанесена обида от прочетена от ответника на проведеното на 28.12.2018 г. заседание на Общински съвет – Видин декларация, с употребата на думите „безотговорен“, „нагъл“, „арогантен“ и „некомпетентен“, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 28.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата и вместо това е постановено решение за отхвърляне на претенцията за посочената сума. В останала си част първоинстанционното решение е влязло в сила.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че не е осъществен фактическия състав на непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД – липсва както противоправно поведение, така и причинна връзка между прочетената от ответника декларация и претендираните за обезщетяване неимуществени вреди, които пък са останали и недоказани в процеса. Установил е, че процесните изявления на ответника В. П., прочетени в декларация на политическа група „ЕДИННИ ЗА ПРОМЯНА“ на заседанието от 28.12.2018 г. на Общински съвет - Видин не съдържат в такава степен оскърбителни, унизителни и вулгарни изрази, които обикновено биха могли да накърнят честта и достойнството на ищеца. Посочил е, че съобразно утвърдената съдебна практика - за това кога с публикуваните думи и изрази се накърнява сферата на личността - фактите по случая сочат на отсъствие на противоправно поведение. В атакуваното решение е изразено разбирането, че мнения, оценки и коментари, дори когато са негативни или пораждат недоверие, не се определят като обида, тъй като представляват форма на публично изразено мнение, а оценъчните съждения не се проверяват относно тяхната вярност. При установеното обстоятелство, че ищецът е публична личност – кмет на Община Видин към датата на декларацията, а ответникът – негов политически опонент, инстанцията по същество е извършила преценка за наличие в случая на деликт с оглед разпоредбата на чл. 10 ЕКПЧ и гарантираното право на свободно изразяване и разпространяване на мнение, закрепено в текста на чл. 39, ал. 2 КРБ, което е и предмет на задължителното тълкуване с решение № 7 от 04.06.1996 г. по к. д. № 1/1996 г. на Конституционния съд на РБ. Намерено е, че оповестеното във въпросната декларация изразява мнението и критичната (отрицателна) оценка от отношението на ищеца към гражданите на [община] при осъществяване на властническите му правомощия на кмет. То е извършено на заседание на общинския съвет и е насочено срещу негативни явления в общинската администрация, към които ищецът е посочен да е съпричастен в горното му качеството и по повод действията му по служба. Развити са съображения, че използваните в огласената от ответника декларация думи не са обидни и накърняващи личното достойнство на ищеца (неприлични от гледище на морала, вулгарни или пък цинични). Според решаващия състав те не могат да се квалифицират и като клеветнически твърдения, чрез разгласяване на позорни обстоятелства за ищеца, които да уронват авторитета и доброто му име в обществото. Изразено е разбиране, че възприемането на факти е строго индивидуално и освен от конкретната интерпретация и контекст, възприятието зависи от емоционалната нагласа, ценностната система и в крайна сметка от личното отношение на възприемащия към така оповестените в публично пространство факти. Споделено е разрешението, дадено в решението по гр. д. № 5059/2008 г. на ВКС, III г. о. и е прието, че не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Направен е решаващ извод, че оповестената от ответника декларация не е насочена срещу личността на ищеца – кмет на община, а представлява оценка и е израз на възмущение на действията или бездействието му в това му качество.

Въпросите, с разглеждането на които се обосновава искане за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са следните:

1. „Каква е разликата между даването на мнения с оценъчен характер и обидата?“;

2. „Докъде се разпростира границата между правото на свободно изразяване на мнение и защитата на доброто име при личностите, които заемат публична длъжност и които би трябвало да понасят критика в по-широки рамки?“.

По първия въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в следните актове: решение № 209/27.09.2013 г. по гр. д. № 1747/2013 г. на ВКС, III г. о.; решение № 204/12.06.2015 г. по гр. д. № 7046/2014 г. на ВКС, IV г. о.; решение от 29.01.2014г. по гр. д. № 1251/2012 г. на ВКС, III г. о. и решение № 261/02.11.2016г. по гр. д. № 1243/2016 г. на ВКС, IV г. о., като с последното се обосновава отклонение на въззивното решение с практиката на ВКС и по втория въпрос.

Повдигнатите въпроси нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № /19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Те са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, а от становището на страната по правилността на обжалваното решение. По своето естество поставените въпроси съставляват касационни оплаквания (чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на обжалвания въззивен акт, които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекция на жалбата (по чл. 288 ГПК). В това производство касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. Ето защо, непоставянето на правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към постановките по т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт. Освен това, решаващите изводи на въззивния съд са основани не само на отсъствие на противоправност в поведението на ответника (в каквато насока са доводите в касационната жалба и питанията на страната), но и на недоказаност на наличие на причинна връзка между деянието и претендираните за обезщетяване неимуществени вреди и на самите тези вреди. Във връзка с тези правни разрешения в обжалваното решение не са поставени въпроси от касатора, а отговорността за непозволено увреждане е фактически състав, който изисква кумулативната наличност на всички негови елементи. Затова и изходът по делото не се обуславя само от въпроса за противоправността на деянието (действие или бездействие), а и от останалите предпоставки на основанието по чл. 45 ЗЗД, вкл. причинна връзка на деянието с вредоносните последици и тяхното настъпване.

В изложението към касационната жалба страната формално се позовава на текстовете на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК, но липсват предпоставки за достъп до касация и на тези основания.

Селекцията на касационната жалба при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изисква на първо място, както вече се изтъкна по-горе, да се формулира въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, който да удовлетворява общо основание. Конкретно питане с такъв характер в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК не е поставено. Този факт сам по себе си има за последица недопускане до касационен контрол. Освен това, на второ място не са обосновани допълнителните предпоставки на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид разрешенията в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Не е мотивирано наличието на хипотезата - „въпрос от значение за точното прилагане на закона“, с твърдение за формирана съдебна практика, която не е актуална или е неправилна, а в хипотезата – „въпрос от значение за развитието на правото“ с твърдение за непълна, неясна или противоречива уредба на конкретна норма, която изисква създаване на съдебна практика по прилагането й или нейното осъвременяване.

Няма основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото не се установява обжалваното решение да е нищожно (предл. 1 на посочения текст), процесуално недопустимо (предл. 2) и очевидно неправилно (предл. 3), като в последната хипотеза се изисква обосноваване от страната на порока, от който се твърди да страда съдебния акт, каквото в случая не е сторено.

В заключение следва да се посочи, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и по ал. 2 ГПК, последицата от което е недопускане на въззивното решение до касационен контрол.

При този изход на делото жалбоподателят дължи на ответника разноски за настоящата инстанция, то тъй като такива не са претендирани и липсват данни да са сторени, то не следва да се присъждат.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,