Определение № 1366 от 27.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1594/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Й. К. – синдик на “КОНТРАКТ ИНВЕСТ” ООД (в несъстоятелност), ЕИК[ЕИК], против решение № 54/23.06.2023 г. по в.т.д. № 56/2023 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 260009/01.02.2023 г. по т.д. № 90/2021 г. по описа на Окръжен съд – Бургас. С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете на ищеца “А и Л търговско представителство” ЕООД и на съищеца А. Й. К. в качеството му на синдик на “Контракт инвест” ООД (н.) против “Контракт инвест” ООД (н.), Ирина Н. П. и Т. А. И. за обявяване за недействителен по отношение кредиторите на несъстоятелността на договор, сключен между ответниците с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 60, т. IX, рег. № 10255, н.д. № 1514/25.07.2018 г. на нотариус С. А. – Н., на основание чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Сочи се, че апелативният съд не е обсъдил всички доводи, твърдения и възражения, изложени от въззивника в жалбата му и наведени в първоинстанционното производство. Изтъква се, че не е допуснато събирането на своевременно поискани доказателства пред първата и съответно пред въззивната инстанция – извлечение от банковите сметки на несъстоятелния длъжник, от които щяло да се установи, че плащания по сделката не са постъпвали. Добавя се, че не е обсъдено, че съгласно представените от купувачите ответници платежни нареждания плащанията не са извършени в полза на продавача, а по банкова сметка на трето лице. Доводите на касатора синдик за нарушение на материалния закон се свеждат до неправилно прилагане на нормата на чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ, доколкото преценката за несответствие на насрещните престации следвало да се извърши не на база договореното в процесната сделка, а на база действителната стойност на даденото от третото лице и реално постъпило в патримониума на продавача. Изразява се несъгласие с изводите на въззивния съд, че разликата между продажната цена (28 163,94 лева) и пазарната стойност на апартамента, обременен с ипотека (36 940 лева), е явно незначителна, тъй като е израз на свободата на договаряне. Твърди се, че решаващият състав не е съобразил, че предвид регистрацията на длъжника по ЗДДС цената е 23 470 лева без ДДС, която представлява 27% разлика във вреда на масата, както и че уговорената продажна цена е по-ниска дори от посочената в нотариалния акт данъчна оценка на апартамента от 30 572,80 лева. Счита се за неоснователно, че при пазарната стойност е отчетена учредена върху апартамента ипотека, каквито данни по делото няма, въпреки доводите на ответниците, че преди сделката са заплатили определена сума за заличаване на ипотеката, която не била част от продажната цена. Акцентира се, че са ирелевантни всякакви възражения на ответниците, освен позоваването на съответствие на даденото и полученото. Посочва се, че въззивният съд е обосновал решението си на оспорената част на нотариалния акт, в която страните по сделката са направили пред нотариус изявление относно заплащането на договорената продажна цена, въпреки че е счел плащането на същата за ирелевантно. Поддържа се също, че с допълнителната искова молба са оспорени датата на представения от ответниците предварителен договор за процесния имот, съдържанието му и представителната власт на пълномощника на продавача, а ответниците не са посочили доказателства за установяване на тези обстоятелства.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди и да се произнесе относно всички направени от страна по делото оспорвания на достоверност на частен свидетелстващ документ, твърдения, доводи и възражения, своевременно направени в първоинстанционното производство и изложени във въззивната жалба, като ги съобрази с представените писмени доказателства, относими към тези възражения и оспорвания и обсъди всичките доказателства?”.

По този въпрос касаторът поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – решение № 27/02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 261/05.06.2015 г. по т.д. № 2857/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 97/02.05.2019 г. по гр.д. № 3457/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 33/09.04.2020 г. по т.д. № 693/2019 г. на ВКС, I т.о.

2. “Ползват ли се със задължителна удостоверителна сила изявленията на страните в нотариалното производство в частта на техните изявления относно заплащането на продажната цена?”.

По този въпрос се сочи, че е налице отклонение на въззивното решение от практиката на ВКС, обективирана в решение № 70/11.07.2022 г. по гр.д. № 1942/2021 г. на ВКС, III г.о.

3. “При преценка на обективния критерий на чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ, дали даденото значително надхвърля по стойност полученото, тази преценка следва ли да се извърши на база реално постъпилото в масата на несъстоятелността имуществено право или на база стойността на договореното такова, което би следвало да постъпи, но реално не е постъпило?”.

По този въпрос касаторът се позовава на противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с практиката на касационната инстанция - решение № 67/15.04.2011 г. по т.д. № 746/2010 г. на ВКС, II т.о.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Отговор на касационната жалба е подаден само от ответниците Ирина Н. П. и Т. А. И., които възразяват по основателността на искането за достъп до касация и оспорват подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че по делото не се спори, че ищецът “А и Л търговско представителство” ЕООД е кредитор с прието вземане в производството по несъстоятелност на “Контракт инвест” ООД (н.) и в това си качество е легитимиран да води исковете по чл. 649 ТЗ, в т.ч. по чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ; че производството по несъстоятелност на дружеството ответник е открито с решение № 509/27.02.2020 г. по т.д. № 27/2019 г. на Окръжен съд – Бургас, а началната дата на неплатежоспособността е 31.12.2014 г.; че искът е предявен на 19.02.2021 г., т.е. в срока по чл. 649, ал. 1 ТЗ. Съобразил е, че не е спорно също, че с гореописания нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот “КОНТРАКТ ИНВЕСТ” ООД е продало на Ирина П. и Т. И. апартамент, представляващ СОС с идентификатор 11538.4.84.1.37, находящ се в [населено място], [община], комплекс Панорама бей, с обща площ 48,07 кв.м., за сумата 14 400 евро с ДДС, като в акта е удостоверено волеизявление на представителя на дружеството продавач, че продажната цена е получена изцяло и по банков път през 2011г. Посочил е, че съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза, неоспорено от страните и възприето от съда като пълно и обосновано, към датата на сключване на сделката пазарната стойност на имота е била 43 455 лева с ДДС, а при отчитане на наличните вещни тежести (вписана договорна ипотека) пазарната стойност на имота е била 36 940 лева с ДДС.

Апелативният съд е счел, че при предявен иск по чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ преценката дали несъответствието е “значително” следва да се прави към момента на сделката и във всеки конкретен случай, без да съществува единен критерий за това. Изложил е съображения, че длъжникът продавач е престирал (прехвърлил е правото на собственост върху) недвижим имот, който е бил обременен с ипотека, с пазарна стойност 36 940 лева. Ответниците купувачи са платили срещу прехвърлената им собственост цена в размер на 14 400 евро или 28 163,94 лева, като за плащането, респ. получаването, на цената страните са направили нарочни изявления, които са удостоверени от нотариуса в нотариалния акт при сключване на сделката. За неотносими към предмета на спора са приети възраженията на синдика съищец за липса на всякакво плащане по сделката, тъй като това не е сред предпоставките за уважаване на иска по чл.647, ал. 1, т. 3 ТЗ. Добавено е, че хипотетичната липса на плащане би създала за синдика възможност да упражни потестативното право на едностранно разваляне на договора поради неизпълнение, но с такъв иск съдът не е сезиран, а искането на синдика за събиране на доказателства за установяване на липсващото плащане е отклонено като неоснователно. При тези данни решаващият състав е заключил, че не може да се приеме, че даденото по сделката от страна на дружеството значително надхвърля по стойност полученото. При отчитане на разликата между получената цена и пазарната оценка на имота, включително и вариант при съобразяване на същата с вещните тежести върху апартамента, е намерил, че несъответствието не е драстично, може да се приеме за израз на свободата на договаряне и не е основание за обявяване недействителност на сделката на основание чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ. Споделил е крайния извод на първата инстанция, че искът е неоснователен. Оплакванията на синдика във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с приети като доказателства документи, съставени на чужд език и без превод, за невръчени на синдика документи, представени с допълнителната искова молба, и за върнати на ответниците след справка оригинали на документи, са счетени за неоснователни, тъй като доказателствата, за които се отнасят, са без значение за правните изводи по претенцията.

Настоящият състав намира, че не се обосновава директен и факултативен достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, която е предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на въззивното решение. В останалите случаи, каквото е изразеното несъгласие на страната с изводите на въззивния съд, че преценката на несъответствието по чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ е извършена въз основа на договореното, а не на реално полученото от длъжника по сделката, както и доводите за целите на такива отменителни искове, не обосновават наличието на очевидна неправилност по смисъла на цитираната разпоредба, а на обикновена такива по чл. 281, т. 3 ГПК. Същите биха могли да бъдат преценени едва при произнасяне по същество по реда на чл. 290 ГПК, а не в селективната фаза на касационното производство по чл.288 ГПК. Поради горното не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касационен контрол.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставеният от касатора първи въпрос е процесуалноправен и е относим към задължението на въззивния съд като втора инстанция по същество да обсъди доводите на страните, които имат отношение към предмет на спора, да извърши собствена преценка на всички доказателства в тяхната съвкупност. Същият е релевантен и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касационната инстанция, обективирана в Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитираните от касатора решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., и други). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелен анализ събраните доказателства и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея.

В разглеждания случай въззивният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, е преценил приетите за относими към спора факти, доказателства и доводи на страните, и съобразявайки релевантните по делото доказателства, е намерил за неоснователен иска по чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ. Апелативният съд е изложил подробни съображения защо преценява като неотносими към предмета на спора възраженията на синдика съищец за липса на всякакво плащане по сделката. Прието е, че плащането на цената не е сред предпоставките за уважаване на иска по чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ, а евентуалната липса на такова би създала за синдика възможност да упражни потестативното право на едностранно разваляне на договора поради неизпълнение, но с такъв иск съдът не е сезиран. Ето защо не се обуславя противоречие на въззивното решение с горецитираната практика на ВКС, а конкретните оплаквания на касатора за неправилност на изводите на въззивната инстанция не могат да бъдат обсъждани в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. С оглед на горното по така формулирания първи правен въпрос не се обосновава наличие на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допуск до касация.

Поставеният от касатора втори въпрос не кореспондира с решаващите изводи на въззивната инстанция и следователно няма характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Изрично в обжалваното въззивно решение е акцентирано, че реалното плащане на цената по сделката не е част от фактическия състав на предявения иск по чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ. Поради горното така формулираният въпрос се явява неотносим за изхода на спора и не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Липсата на обосноваването й изключва необходимостта от обсъждане на сочения допълнителен такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставеният от касатора трети въпрос е материалноправен и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд. Доводите обаче за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са неоснователни. Във формираната практика на ВКС, обективирана в решение № 1/22.04.2016 г. по т.д. № 2750/2014 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., и решение № 60095/07.02.2022 г. по т.д. № 1728/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., е прието, че преценката дали имуществото, отчуждено от длъжник в производство по несъстоятелност чрез възмездна сделка, надхвърля значително по стойност полученото, е винаги конкретна. Извършва се чрез съпоставяне на реалната пазарна стойност на имота към момента на сключване на договора със стойността на уговорената насрещна престация на приобретателя. Във второто цитирано решение изрично е посочено, че тезата за съобразимост на реално полученото от несъстоятелния длъжник, като страна по сделката, е в пълно противоречие на хипотезиса на чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ, предвиждащ съпоставяне на насрещните стойности. “Даденото” следва да се отнесе към характерната за сделката (съществената) престация на продавача, срещу която се получава, и да се прецени еквивалентността на двете, а не да се съотнасят “дължимо” и “дадено” от едната страна по сделката. В случая въззивният съд е извършил преценката за несъответствие на насрещните престации съгласно договореното между страните, а не с оглед евентуалното неизпълнение на тази на купувачите по сделката, поради което направените изводи кореспондират с приетото разрешение по този въпрос във формираната практика на ВКС. Следователно не може да се обоснове наличие на поддържаната допълнителна селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допуск до касация. Прави впечатление и че освен договорената в нотариалния акт продажна цена на имота от 14 400 евро или 28 163,94 лева, посочена като платена през 2011 г., по делото са представени доказателства за плащане от страна на купувача на сумата от 7 210 евро (с левова равностойност от 14 101,53 лева) в полза на “Обединена българска банка” АД, с основание – заличаване на договорна ипотека върху обект с идентификатор 11538.4.84.1.37, с дата на платежния документ от 11.07.2018 г., т.е. приблизително две седмици преди изповядването на 25.07.2018 г. на нотариалната сделка. Съгласно приложения по делото списък на кредиторите с приети вземания в производството по несъстоятелност на длъжника “КОНТРАКТ ИНВЕСТ” ООД (н.), кредитор с относително най-голям дял от вземанията е горепосочената банка, която е получила от купувача преди откриване на производството по несъстоятелност горепосочената сума за заличаване на ипотеката върху процесния имот.

За пълнота на изложението, следва да се посочи, че цитираното от касатора решение № 67/15.04.2011 г. по т.д. № 746/2010 г. на ВКС, II т.о., е неотносимо към предмета на спора. В него е разгледана хипотеза, при която договорената продажна цена по сделката е платима чрез полици без материална стойност – негодно платежно средство с конкретната си индивидуализация. Настоящият случай не е такъв, доколкото в процесния договор е налице уговорена насрещна парична престация, която има конкретно изразена стойност в евро.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд - Бургас.

По разноските:

Съгласно разпоредбата на чл. 649, ал. 6 ТЗ, държавна такса не се внася предварително, като поради недопускане на въззивното решение до касация длъжникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС дължимата такава по чл. 18, ал. 2, т. 1 ТДТССГПК.

Ответниците по касация претендират разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева, което в приложения договор за правна защита и съдействие е посочено като платено в брой и това следва да се приеме за достатъчно доказателство за плащането му, съгласно дадените разяснения в т.1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. При тези данни следва да им бъдат присъдени претендираните разноски.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,