Определение № 60497 от 16.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1178/2021 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Х. А. Х., с посочен адрес: Затвора гр.Ловеч, чрез назначения особен представител адвокат Д. против въззивно решение № 260114 от 2.11.2020г. по в.гр.д. № 42 по описа за 2020г. на Окръжен съд Плевен, с което е потвърдено решение № 2360 от 26.11.2019г. по гр.д.№ 6167/2019г. на РС Плевен като е отхвърлен иска му по чл.71, ал.1 от Закона на защита от дискриминация против Главня Дирекция „Изпълнение на наказанията“ за признаване на установено, че през периода 15.03.2013г. – 15.10.2013г., в качеството му на изтърпяващ наказание „доживотен затвор без замяна“, му е нарушено правото на тайна на кореспонденция чрез контролиране на същата като е предавана и приемана в отворен вид от служителите на надзорно охранителния състав на Затвора Плевен в сравнение с лишените от свобода в затвора Ловеч, пред вид мястото му на раждане в [населено място], изтърпяващи същото наказание „доживотен затвор без замяна“, при същите условия и обстоятелства, през същия период и са присъдени разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел предявения иск за неоснователен и недоказан, като е съобразил следните обстоятелства: Ищецът е осъден на доживотен затвор без право на замяна за извършено деяние по чл.196, вр.чл.339, чл.116 и чл.216 НК, като началото на изтърпяване на наказанието е 17.03.2000г. Изтърпявал е наказанието си в различни затвори, като считано от 15.03.2013г. е приведен в Затвора Плевен. Не е било спорно, че за процесния период – всички затворници в Затвора Плевен са получавали кореспонденцията си в отворен плик и по този начин /в отворен плик/ са изпращали своята. Разпитан по делото свидетел е установил, че в Затвора Ловеч /без да уточнява период/ практиката е била друга – разпечатването на пликовете не е ставало предварително, а в присъствието на лицето, за което е предназначен. Съдът е приел, че неблагоприятно третиране по посечения от ищеца „личен признак“ в случая няма, защото всички затворници в затвора Плевен са третирани по идентичен начин. Второто обстоятелство, на което се позова ищеца, че е роден в [населено място] и адресната му регистрация в този град предпоставя изпращането му в Затвора Плевен, а не Ловеч, където разпечатването на пликовете щеше да е в негово присъствие, само по себе си не може да обоснове разлика в третирането /защото няма сравняване с друго лице/. Позовал се е на практика /решение по гр.д.№ 777/2011г.на ІV г.о./, съгласно която по-неблагоприятното третиране на лишени от свобода – в зависимост от това къде изтърпяват наказанието си, не попада сред предвидените в чл.4, ал.1 ЗЗДискр.признаци. В представеното към касационната жалба изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните поставени въпроси: 1. Допустимо ли е да бъде потвърдено от въззивния съд решение, по което има произнасяне от първоинстанционния съд по незаявени от ищеца твърдения /твърди се, че в диспозитива са описани обстоятелства, които не са наведени/. Позовава се на противоречие на въззивния акт с решения по гр.д.№ 4492/2014г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 4411/2013г. на ІІ г.о. и ТР №1 по т.д.№ 1/2013г.на ОСГТК на ВТКС, 2. Дължи ли въззивният съд собствена преценка на всички релевантни факти по спора, след обсъждане на доказателствата и доводите на страните, кат изложи точно обстоятелствата и отчете разпределението на доказателствената тежест? Твърди противоречие с решения по гр.д.№ 2524/2018г. на ІV г.о., гр.д.№ 1276/2009г. на ІV г.о., гр.д.№ 2296/2018г. на ІІ г.о., гр.д.№ 1602/2006 на V г.о., 3. На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК поставя въпросът за доказателствената тежест при иска по чл.71, ал.1 ЗЗДискр., 4. Счита, че в противоречие с установената практика е разрешен и въпросът: Налице ли е дискриминация по признак лично положение – изтърпяване на наказание доживотен затвор без замяна –когато и други лица, притежаващи същото личностно качество са подложени на по-неблагоприятно третиране и приложима ли е преценката за сходно фактическо положение за лица, изтърпяващи същото наказание? Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Главния Дирекция „Изпълнение на наказанията“, представляван от директора, чрез процесуалния представител старши юрисконсулт П., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, поради липса на посочените специални основания за допустимост. Отговорът на първия поставен от касатора въпрос е отрицателен, но по делото не е налице произнасяне от първоинстанционния съд по незаявени от ищеца твърдения. В случая, след предявяване на исковата молба, ищецът в първото по делото заседание /вж.стр.76/ е изложил нови обстоятелства във връзка с вече наведеното твърдение за допусната дискриминация по признак „лично положение“ /относно адресната му регистрация/ и по него съдът се е произнесъл. Цитираните от касатора решения са ирелевантни и не могат да обосноват основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото са постановени във връзка със случаи, които са различни от настоящия. Идентичен е отговора и на поставения втори въпрос. В практиката няма спор, че въззивният съд дължи произнасяне по спорния предмет, очертан от въззивната жалба, след преценка на всички доказателства по делото и правнорелевантни факти, както и обсъждане на всички въведени от страните доводи и възражения. В случая това е направено. Мотивите на въззивния съд отразяват неговата решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като изразяват ясно направените правни и фактически изводи на състава относно спора по делото. Налице е изложение на фактическата обстановка, преценка на доказателствата и правни изводи, в съответствие с направените възражения. В този смисъл практиката, на която се позовава касатора е несъотносима. По третия поставен въпрос, касаещ разпределението на доказателствената тежест в производството по чл.71, ал.1 ЗЗДискр., доколкото е налице трайно установена съдебна практика, която въззивният съд е съобразил, не е налице посоченото от касатора специално основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК /вж.напр. решения по гр. д. № 587/2009г. III г.о., гр.д.№ 4328/2015г.на ІV г.о./ Съгласно същата: "с разпоредбата на чл.9 от ЗЗДискр е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца. Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск". В същия смисъл са и решения по гр.д. № 3800/2008г. на ІV г.о., гр.д. № 626/2012г. на ІV г.о. гр.д. № 3920/2013г. на ІV г.о., гр.д. № 7381/2014г. на IV г. о., гр.д. № 6/2009 г. на III г. о. Забраната на пряка дискриминация, каквато се поддържа в случая, на признак лично положение означава, че лицата в сходно положение следва да се третират по сходен начин и да имат аналогични възможности. Достатъчно е пострадалият само да докаже факти за prima facie дискриминация, които на пръв поглед и пръв прочит дават основание за съмнение или подозрение за вероятно, макар и не сигурно, извършена дискриминация по посочените признаци. В този смисъл не е необходимо пострадалият да доказва пълно и изцяло, че е налице спрямо него дискриминация, нито умисъл у дискриминатора или съзнателност, респективно целенасоченост на дискриминиращите действия; пълно и изцяло причинно-следствена връзка между защитения признак и по-неблагоприятното третиране. Едва тогава тежестта се прехвърля върху ответника - да обясни и да докаже, че не е нарушил принципа за равенство в третирането, действал е разумно и оправдано или, че по-неблагоприятното третиране се дължи на други причини, извън наличието на защитения признак у жертвата. При пряката дискриминация извод за оправданост не е възможен, тъй като забраната за неравно третиране в пряка причинност със защитен признак е абсолютна. Законът не допуска случаи на пряка дискриминация да бъдат оправдани с оглед легитимна законова цел и съответност на средството; изключенията са изброени стриктно в хипотезите на чл. 7 ЗЗДискр. За последният /четвърти/ поставен от касатора въпрос също не е налице посоченото специално основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Напротив, налице установена практика с решение по гр.д.№ 777/2011г.на ІV г.о., постановено по идентичен въпрос:“Дали по-неблагоприятното третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си, представлява ли дискриминация по признак „лично или обществено положение“ по смисъла на чл.4, ал.1 от ЗЗДискр.“ На същия /подобно на въззивния акт/ е даден отрицателен отговор с мотива, че тълкуването на разпоредбите на чл.4 ЗЗДискр налага извода, че „поставянето в по-неблагоприятно положение е обусловено от нарушаване на признаците по чл.4, ал.1 ЗЗДискр. на установени правила, предвиждащи права и свободи“. По-неблагоприятното третиране на лишени от свобода, в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си, не е сред предвидените в чл.4, ал.1 ЗЗДискр.или в друг закон признаци, дори и да е налице такова, то не представлява дискриминация по признак лично /при установяване във всеки конкретен случай на обективен, същностен за личността белег, позволяващ да бъде прилаган еднакво/ или обществено положение. Изводът се налага от приетия за безспорно установен в случая факт /признат и от ищеца/, че в Затвора Плевен, всички затворници, изтърпяващи наказание, идентично с това на ищеца, са получавали кореспонденцията си по идентичен начин. Не е установено по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл.4, ал.1 ЗЗДискр., отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд