Определение № 50495 от 04.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2276/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на В. П. И. срещу решение №532 от 25.05.2021г. по гр.д.3518/20г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба – ЗАД_ „ ОЗК – Застраховане „ АД, [населено място], чрез пълномощника си – адв. Д. Х. е на становище, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът И., чрез пълномощника си – адв. А. Г. е поддържала основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Поставен е въпросът – „ Следва ли сезирания с иск по чл.432 от КЗ / чл.226,ал.1 от КЗ /отм./във връзка с чл.52 ЗЗД да изгражда преценката си за това, дали лице, което не попада в кръга на лицата посочени в ППВС №4/61 и ППВС № 5/69, притежава материалноправна легитимация да претендира обезщетение за претърпените вследствие смъртта на друго лице неимуществени вреди да се извършва чрез търсене на пълно или частично припокриване между поставения за разглеждане спор и предходни произнасяния на съдилищата, или е необходимо сезирания съд да изгради изводите си относно това дали в конкретния случай са налице “особена близост“, „ изключение“ и дали е „ справедливо“ вредите да бъдат обезщетени по смисъла на ТР ОСНГТК 1/16 въз основа на собствен анализ.“ Касаторът И. е поддържала противоречие с тълкувателна и казуална практика, подкрепена с разбирането, че съдът следвало да преценява основателността на претенцията с оглед събраните доказателства по делото, а тъй като той приел, че съобразно тях, не било установено по спора нетипично сложили се обстоятелства, при примерно изброяване на такива, съобразно практиката на съдилищата, то той не се е позовал на доказателствения материал и съответно не е и съобразил изискването на ТР ОСНГТК № 1 /16г. да обсъди фактите по конкретното дело. Поставен е въпросът – „ Какви са критериите /предпоставки за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт на техни близки лица, извън кръга на посочените в ППВС №4/61 и ППВС№5/69.“Страната е конкретизирала въпроса с уточняването - дали лицата следва да живеят в едно населено място, претърпените болки и страдания като отделен факт, следва ли да се включват в преценката за наличие на актива легитимация на търсещия обезщетение. Касаторът е поддържала противоречие с тълкувателна и казуална практика, чрез развиване на оплакване за необоснованост на приетото от съда, посочил факта на различно местоживеене на ищцата и починалия като част от извършената преценка за близостта между тях. Поставен е въпросът – „ При доказана силна, дълбока и трайна връзка между починалия и неговата сестра, с оглед която загубата причинява на сестрата сериозни, продължителни и непреодолими вреди, необходимо ли е тази връзка да разкрива някаква нетипична по субективните виждания на съда специфика, за да се признае право на обезщетение“.Отново е сочено противоречие с тълкувателна и казуална практика, обосновано с разбирането на страната за доказаност на претенцията. Поставен е въпросът – „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички наведени от ищцата доводи и всички събрани по делото доказателства относно естеството на връзката и поддържаните отношения между пострадалия и ищцата като предпоставки за определяне на принадлежността й към правоимащите да претендират обезщетение за вреди“. Страната е поддържала противоречие с изброени съдебни актове на ВКС, като е направила отново оплакване за това, че във въззивното решение не „ били споменати редица доводи на И.“, без да се конкретизират, като подробно е изложено оплакване за неправилност на изводите на състава относно приетото от него обосноваване за липсата на материалноправна легитимация на ищцата по иска.Страната е дефинирала разбирането си за предпоставките на основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК и в контекста на развитите оплакване на неправилност на решението е поддържала и твърдения за очевидна неправилност на акта. Други доводи не са изложени. Касаторът И. не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. С оглед така възприетата със задължителна практика дефинитивност на основанието, първият въпрос не е релевантен, поради това, че същият съдържателно определя оплакване за неправилност на изводите на състава, с оглед приетото от него за липса на осъществено доказване на твърдяните от страната обстоятелства. В тази връзка и пояснението на общо поставения въпрос, чрез изваждане от контекста на мотивите на част от изречение, не определя наличие на общо основание, а тъкмо обратното, подкрепя извода за развито оплакване, свързано с неправилност на решението, а не токова, което води до извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Извън това, въпросът съдържа и фактическо невярното твърдение, че съдът не е базирал решението си на събраните по делото доказателства. Съставът подробно е разгледал установеното по спора като е интерпретирал показанията на изслушания свидетел, в контекста на всички останали доказателства. Така приетото, че съобразно разрешенията дадени с ТР ОСНГТК №1/16г,. приложени към разглеждания случай, не се обосновава извод за доказаност на изключение, от общото правило, не само не обосновава отклонение на съда от нея, а с оглед подробните мотиви и примерното изброяване, изведено от казуална практика, третираща случаи, съставляващи такова изключение, и опровергано защитното разбиране на страната, че съдът се е позовал на нещо различно от събрания по делото доказателствен материал, въз основа на който същият е разгледал тази казуална и тълкувателна практика. Вторият поставен въпрос е общ. Страната, го е обвързала с оплакване, че съдът е ограничил критериите до факта на различното местоживеене на ищцата и починалия й брат. Това оплакване, обаче е фактически невярно, тъй като съдът е обсъдил всички установени по спора факти, изведени от сочените доказателства от ищцата, чието задължение, с оглед основателността на иска, е пълно и главно доказване на активната си материална легитимация. Дори, обаче, този въпрос да бъде възприет като релевантен, би било налице само общо основание. Страната не установява допълнителен критерий, за да се допусне решението до касационно обжалване. Не е налице поддържаното противоречие с ТР ОСНГТК № 1 /16г., поради това, че приетото от въззивния съд не е в отклонение от цитираната тълкувателна практика. Касаторът, възпроизвеждайки своите оплаквания за неправилност на решението, с оглед защитната си теза, е поддържала, че е установена емоционална връзка между нея и починалия й брат, надхвърляща обичайната, като е развила разбирането си, че това било доказано по спора, а съставът неправилно ценил доказателствата. Съдът, обаче, както вече бе отбелязано, с оглед фактите, установени по делото, изрично е мотивирал недоказаност на тези твърдения, поради това, че макар и установени отношения на нормални за българската традиция отношения между брат и сестра, то тези обстоятелства не установяват починалият да е поел функции, като осигуряващ заместваща грижа по отношение на сестра си и детето й. Не е установено също така колко често братът е посещавал сестра си и какви точно са грижите, които и е предоставял, както и липсва установеност на това, че заболяването на съпруга й_/ също неустановено/ е довело до извода направен от свидетеля, че брата бил възприеман като „ мъжът в семейството“. Съдът изцяло е обсъдил събраните доказателства, изчерпващи се със свидетелските показания, като е мотивирал кредитирането им в рамките на установеното по спора. Позовавайки се на цитираната от касатора И. задължителна практика, съдът е приел, че за да е налице, основание да бъде приложено изключението, с оглед очертания от ППВС № 4/61 и ППВС№5/69 кръг лица, които следва да бъдат обезщетени, следва да бъдат доказани от ищците отношения извън обичайните отношения в семейството, считани за традиционни за българското общество- отношенията на обич и привързаност между брат и сестра. Изключение, според даденото от ОС НГТК разрешение е само в хипотези, при които поради конкретни житейски обстоятелства тази привързаност е надхвърлила обичайните си рамки на взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост и поради това е довела при смъртта на брата до морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет нормално присъщите за съответната родствена връзка. В конкретния случай, е приел съставът, с оглед тези разрешения, всички установени факти обосновават, че отношенията между брата и сестрата съставляват обичайните отношения между лица израснали в едно и също семейство и не са израз на такава дълбока връзка, установяваща изключението, определящо ищцата като лице, извън кръга очертан от двете цитирани постановления на Пленума на ВС. Следователно, като е приел, липса на доказаност за връзка между ищците и починалия, надхвърляща нормалните отношения на привързаност между братята, съдът не е постановил акта си в противоречие, а в пълно съответствие с разгледаната задължителна практика на ВКС. Третият поставен въпрос не е релевантен, тъй като е хипотетичен и съдържателно поставя в основата си твърдения, недоказани по спора и приети за такива от въззивния съд. За да е релевантен, последния поставен въпрос, който е общ, страната следва изрично да посочи кой от нейните доводи, валидно процесуално въведени, не е бил обсъден, кое от доказателствата не е било обсъдено и как неговото обсъждане ще рефлектира върху крайният резултат постановен от съда. Липсват такива данни. Страната отново е развила оплакването за несъгласие с изводите на съда, обусловили крайният постановен резултат, като е обсъдила съобразно защитната си теза показанията на свидетеля, обсъдени подробно и от съда.Доводите за неправилност на акта са ирелевантни към тази фаза на производството. Касаторът И. е поддържала в заключение и основание по чл.280, ал.2, предл 3-то ГПК, с лаконично общо оплакване, че съдът не бил извършил преценка за конкретните факти, а и не взел предвид нейното разбиране по спора. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК, тъй като обоснованото чрез лаконично оплакване за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК не установява очевидна неправилност на акта, съобразно разгледаната дефинитивност на основанието. С оглед така депозираното изложение решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение