Определение № 23 от 16.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 54/2015 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалва се определение № 2038/ 23.10.2014 г. по ч. гр. д. № 1208/ 2014 г, с което Апелативен съд – П. е оставил без уважение частната жалба на В. И. В. срещу разпореждането от 06.02.2014 г. за връщане на исковата молба, по която е образувано гр. д. № 17054/ 2013 г. на Софийски градски съд, на основание чл. 129, ал. 3, изр. 1 ГПК. Недоволен от определението е ищецът В. И. В.. Искането за допускане на касационния контрол обосновава с довода, че следният въпрос обуславя изводите на въззивния съд: Кое има значение за правната квалификация на акта – наименованието, което страната му дава, когато го отправя до гражданския съд или правните последици, които поражда актът? Допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът извежда от твърденията, че въпросът е решен в противоречие с приложената практика на ВКС (решение по чл. 290 ГПК и определение по чл. 274, ал. 3 ГПК). Настоящият състав намира, че чл. 129, ал. 3, изр. 2 ГПК, която изключва представянето на препис от частната жалба срещу разпореждането за връщане на исковата молба, изключва участието на ответника във въззивното производство. Следователно и касационното производство следва да се развие само с участието на ищеца. Това означава, че: 1) частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна (ищецът) и 2) за касационното производство е изключено провеждането на процедурата по чл. 276 ГПК (изключено е участието на ответника). С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение частната жалба на ищеца срещу разпореждането на първата инстанция за връщане на исковата молба по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. Разпореждането по чл. 129, ал. 3, изр. 1 ГПК е преградило развитието на делото и решението по него може да достигне до касационен контрол. Следователно частната касационна жалба има допустим предмет (аргумент от чл. 274, ал. 3, т. 1 и ал. 4 ГПК). Редовна е и допустима, но въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Делото е образувано като исково производство по писменото искане на жалбоподателя първостепенният съд да осъди Съдът на Република България и Софийският апелативен съд да му заплатят сумата 300 000 лв. – обезщетение за имуществени и неимуществени вреди и 1 040 лв. – ежемесечни „текущи вреди от пропуснати ползи”. Жалбоподателят именува своя акт „искова молба”. Тя не съдържа обстоятелствата, годни да породят гражданскоправни вземания. Липсва и документ за внесена държавна такса. Следователно не само наименованието на акта, но и породените с него правни последици, предвидени в чл. 129, ал. 2, изр. 1 ГПК – искова молба, която не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 2 и т. 4 и чл. 128, т. 2 ГПК, – са обусловили изводите на въззивния съд в обжалваното определение. Той е разсъждавал за фактите, които впоследствие са породили санкционната последица на чл. 129, ал. 2, изр. 1 ГПК, приложена от първата инстанция санкционната в обжалваното пред него разпореждане за връщане на исковата молба. Изложеното изключва общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационен контрол. При тези мотиви, съдът