Определение № 77 от 22.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 2653/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „ОГНЯНОВ БИЗНЕС СОЛЮШЪН” ЕАД, представлявано от адв. К. Г., срещу определение № 74 от 19.06.2021г. по в.ч.т.д. № 117/2021г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено определение № 260271 от 05.03.2021г. по т.д. № 188/2020г. на Бургаски окръжен съд. С постановеното първоинстанционно определение е допълнено определение № 260261 от 19.10.2020г. в частта за разноските.

Частният жалбоподател поддържа, че удостовереното като заплатено от ответника адвокатско възнаграждение на адв. К. в действителност не е заплатено, което според него се доказва от заключението на съдебносчетоводната експертиза по т.д. № 469/2020г.. В изложението си по чл.284, ал.1, т.3 ГПК излага съображения, че с договора за правна помощ, съдържащ удостоверяване за плащане на адвокатското възнаграждение, не се доказва реално плащане, а в частното производство не е допуснато изследване на тези обстоятелства чрез доказателствени искания. С оглед на това прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. При твърдение в частната жалба за неизвършване на плащане на разноски, следва ли въззивната инстанция да допусне доказателствени искания за събиране на доказателства за действителното им плащане или изявленията в частен документ имат обвързваща сила спрямо съда и ответника?

2. Какъв е редът за установяване на сторени разноски при плащания в брой?

Ответникът „М. строй” ЕООД не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

С обжалваното определение въззивният съд е приел, че инициирането на съдебно производство при несъобразяване от ищеца на договорената арбитражна клауза съставлява основание за възлагане в негова тежест на направените от ответника разноски до прекратяване на производството. Намерил е, че са представени доказателства за реалното заплащане на разноските – съдържащата се в договора за правна помощ разписка, като така удостовереното заплащане е редовно. Изложил е съображения, че за насрещната страна не съществува възможност да оспорва плащането като симулативно по съображения, че не било декларирано от адвоката съгласно чл.55 ЗДДФЛ, тъй като евентуалната липса на декларация за получения доход от адвоката би могла да ангажира неговата отговорност към фиска, но не обосновава извод за симулация. Приел е още, че размерът на адвокатското възнаграждение не е прекомерен, тъй като е в рамките на минималния съгласно чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Първият процесулноправен въпрос е поставен във връзка с твърдението на частния жалбоподател в изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, че въззивният съд не е допуснал доказателства във връзка с оспорване на удостовереното плащане. В настоящия случай въззивният съд не е приел, че е недопустимо събиране на доказателства във връзка с направеното от частния жалбоподател оспорване, а е изложил съображения, че евентуалната липса на декларация по чл.55 ЗДДФЛ за получения доход от адвоката би могла да ангажира неговата отговорност към фиска, но не обосновава извод за симулация. От така изложените от въззивния съд мотиви следва извода, че направеното в частната жалба доказателствено искане – изискване на справка от НАП за подадената от адв. К. декларация по чл.55 ЗДДФЛ, е преценено като неотносимо, а не като недопустимо. Поради това, при съобразяване на мотивите на обжалвания акт, поставеният въпрос не се явява обуславящ изхода на делото и поради това не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.

Вторият въпрос е релевантен, но по него не е налице твърдяното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По въпроса за доказването на разноските в т. 1 на ТР № 6 от 6 ноември 2013г. по тълк.дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни разяснения, според които в договора за правна помощ следва да бъде указан видът на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – напр. по банков път. Тогава то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото, като в този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. Наличието на задължителна практика по поставения въпрос, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд, изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационен контрол.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение