Определение № 1952 от 24.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 854/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Гилини“ ООД срещу решение № 19 от 20.01.2025 г., постановено по в.гр.д. № 382/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 92 от 18.04.2024 г., постановено по гр.д. № 326/2023 г. по описа на Окръжен съд – Габрово. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от „Гилини“ ООД срещу „Алу Бета“ ЕООД искове за заплащане на сумата от 108 лв., представляваща годишна такса за управление на съсобствени имоти в [населено място], дължима за периода от 26.11.2022 г. до 25.11.2023 г., както и сумата от 42 153 лв., представляваща месечна такса по чл. 36 от вътрешен правилник, приет с решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор ... по кадастралната карта и кадастралните регистри /КККР/ на [населено място] и построените в него сгради. В касационната жалба се посочва, че обжалваното решение е недопустимо, както и че е неправилно. Наличието на всеки от тези пороци е обосновано с едни и същи доводи за извършено от въззивния съд неправилно тълкуване на клаузата на чл. 36 от приетия от съсобствениците на процесните имоти вътрешен правилник, в резултат на което той е счел, че с нея е постигнато съгласие за дължимост на санкция, а волята на мнозинството от съсобствениците е да предвидят заплащане на месечен наем от лицата, ползващи открити площи от съсобствените имоти без сключен договор за наем с лицето, избрано за техен управител. Касаторът сочи още, че въпреки че въззивният съд правилно е приел, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявените искове е грешна и следва да бъде изменена, той е достигнал до неправилния извод, че това не е основание за отмяна на първоинстанционното решение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Той формулира и три въпроса, по които счита, че има произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение, като поддържа допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по касация „Алу Бета“ ЕООД оспорва касационната жалба, като изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Счита, че това решение е правилно. Претендира присъждане и на направените в производството пред касационната инстанция разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: С разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е въведено ограничение за касационно обжалване на решенията, постановени от въззивния съд, като е предвидено, че не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. - за граждански дела, и до 20 000 лв. - за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. От твърденията на ищеца, направени в обстоятелствената част на исковата молба, и заявения в нея петитум е видно, че настоящото исково производство е образувано за разглеждане на два обективно кумулативно съединени иска за осъждане на ответника „Алу Бета“ ЕООД да заплати на ищеца „Гилини“ ООД сумата от 108 лв., представляваща годишна такса за управление, дължима съгласно вътрешен правилник, приет с решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от правото на собственост върху общи недвижими имоти, находящи се в [населено място] и сумата от 42 153 лв., представляваща месечна такса по чл. 36 от вътрешен правилник, приет с решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от правото на собственост върху общи недвижими имоти, находящи се в [населено място]. Предмет на двата осъдителни иска са самостоятелни парични вземания, които нямат връзка на обусловеност помежду си. Цената на всеки от исковете се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и е в размер на търсената сума. С оглед на това цената на предявения осъдителен иск, имащ за предмет вземането за годишна такса за управление, е 108 лв., което е под установения в закона минимален праг за достъп до касация на въззивни решения както по граждански, така и по търговски дела. Ето защо решението на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по този иск, не подлежи на касационно обжалване, без значение дали делото за неговото разглеждане ще се определи като гражданско или като търговско. Това прави подадената касационна жалба, с която решението се обжалва в тази му част, недопустима и като такава, тя следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата част касационната жалба е насочена срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, доколкото с него е разгледан искът за заплащане на месечна такса по чл. 36 от вътрешния правилник, чиято цена е 42 153 лв. освен това тя е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок и от надлежна страна, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение в частта му, в която то подлежи на касационно обжалване, Апелативен съд – Велико Търново е приел, че предмет на разглеждане е предявен от „Гилини“ ООД срещу „Алу Бета“ ЕООД иск с правна квалификация чл. 30, ал. 3 ЗС за заплащане на сумата от 42 153 лв., представляваща такава, дължима по чл. 36 от вътрешен правилник, приет с решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор ... по КККР на [населено място] и построените в него сгради. Въззивният съд е дал правна квалификация на предявения иск, която се различава от тази, определена от първоинстанционния съд, като за да направи това той е съобразил следното: - че описаният поземлен имот и построените в него сгради са съсобствени между няколко лица; - че законът допуска по решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общите вещи, да бъде възложено тяхното управление на трето за съсобствеността лице; - че в случая такова възлагане е направено с решение от 27.10.2022 г., прието от съсобственика, притежаващ 98, 6813 % от процесните имоти, с което за техен управител е определен ищецът „Гилини“ ООД, - че разходите на управителя представляват тежест на общата вещ по смисъла на чл. 30, ал. 3 ЗС и в тяхното поемане участват съразмерно както съсобствениците, така и лицата, на които е учредено вещно право на ползване, каквото е ответното дружество „Алу Бета“ ЕООД. В обжалвания акт е посочено, че разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗС позволява с решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ, да бъдат приети правила за начина, по който съсобствените имоти ще се използват и управляват. Такъв характер имат правилата, обективирани във вътрешния правилник, приет с решението от 27.10.2022 г. от съсобственика, притежаващ 98, 6813 ид.ч. от правото на собственост върху процесните съсобствени имоти, находящи се в [населено място]. По този ред обаче не могат да се вземат решения от съсобствениците за даване на права на избрания управител на общите имоти, които да са извън компетентността му, която е да извършва само действията по тяхното поддържане и запазване. Въззивният съд е счел, че изцяло извън компетентността на управителя е правото, предвидено в чл. 36 от вътрешния правилник, да налага и събира санкция на лицата, които ползват имотите без да са сключили с него договор за това. Констатирал е и че размерът на тази санкция не е ясно определен в правилника. С оглед на това е заключил, че клаузата на чл. 36 от вътрешния правилник не поражда правни последици за съсобствениците на имотите и от нея за управителя „Гилини“ ООД не е възникнало парично вземане към ответника „Алу Бета“ ЕООД. Това прави предявеният осъдителен иск неоснователен, както е приел и първоинстанционният съд. На първо място трябва да се посочи, че в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на вероятна недопустимост на решението на Апелативен съд – Велико Търново, което представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. За да обоснове този порок, касаторът, имащ качеството на ищец в първоинстанционното производство, излага съображения, които въпреки неясното формулиране, може да се приеме, че се отнасят до това, че въззивното решение е постановено по иск, който той е предявил, без да има процесуалноправна легитимация да стори това, което според него се свързва с извода на съда, че той не е титуляр на предявеното притезателно право. Надлежната процесуална легитимация в производството се обуславя от спорното материално право, предмет на иска, което се индивидуализира чрез правопораждащия юридически факт, субектите на спорното правоотношение и неговото съдържание и се въвежда в процеса с исковата молба чрез посочване на основанието и петитума на иска. От изложените от ищеца „Гилини“ ООД твърдения за правопораждащите факти и формулирания петитум е видно, че предмет на предявения иск е спорно материално право, което това дружество твърди да има към „Алу Бета“ ЕООД за получаване на конкретна парична сума. След като самият ищец „Гилини“ ООД заявява, че е титуляр на това право, то той е процесуалноправно легитимиран да предяви пред съда иска за неговата защита. Въпросът дали спорното право е възникнало за ищеца е относим не към неговата процесуалноправна легитимация, а към материалноправната му легитимация, която има значение за основателността на иска, а не за неговата допустимост. Ето защо трябва да се заключи, че липсват данни за вероятна недопустимост на обжалваното решение и то не следва да бъде допускано до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. На следващо място, в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поддържа и основанието за допускане до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като сочи, че обжалваното възззивно решение е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. За да мотивира наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторът заявява единствено, че в решението е направен неправилен извод, че ищецът не е носител на материалното право да претендира заплащането от ответника на такса за ползване на открити площи в съсобствен поземлен имот, чието управление му е възложено. Той обаче не посочва това да е в резултат от допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния закон или в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика. От съдържанието на изложените от въззивния съд мотиви не може да се приеме, че постановеното от него решение страда от такива тежки пороци, които да го правят очевидно неправилно. С оглед на това неговото касационно обжалване не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя и три въпроса, по които счита, че се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, като по отношение на два от тях поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по отношения на третия – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. Ето защо настоящият съдебен състав трябва най-напред да се произнесе дали поставените от касатора въпроси отговарят на тези изисквания за осъществяване на общия селективен критерий. Те ще бъдат разгледани само в частта им, касаеща таксата за ползване на площи от съсобствените имоти, защото решението на въззивния съд подлежи на касационно обжалване само в частта, с която е разгледан искът, имащ за предмет такова вземане, но не и в частта, с която е разгледан искът, имащ за предмет вземане за такса управление. Първите два въпроса са следните: 1) Допустимо ли е събранието на съсобствениците на поземлен имот и на собствениците и съсобствениците на построените в имота сгради да вземе решение, с което да избере управител /мениджър/, който да събира от свое име и в полза на съсобствеността такса за ползване на площи от съсобствен имот?; 2) Свободата на договаряне допуска ли с решение на общото събрание на съсобствениците на поземлен имот и на построените в него сгради да се приеме, че следва да се събира такса наем на площ? Решението на общото събрание задължава ли малцинството от съсобствениците, които са гласували на събранието против?. Касаторът сочи, че разрешението на въззивния съд и по двата цитирани въпроса противоречи на това, дадено в практиката на ВКС, постановена по прилагане на нормата на чл. 9 ЗЗД, въвеждаща принципа на свободата на договаряне. С оглед на това уточнение трябва да се приеме, че поставените два въпроса се отнасят до приложението на чл. 9 ЗЗД по отношение на решенията, които може да приеме мнозинството от съсобствениците на един недвижим имот за неговото управление по чл. 32, ал. 1 ЗС. От мотивите на обжалваното решение обаче е видно, че въззивният съд изобщо не се е произнасял по приложението на правилото на чл. 9 ЗЗД в отношенията между съсобствениците при приемане от тях по реда на чл. 32, ал. 1 ЗС на решение за управление на съсобствените недвижими имоти, находящи се в [населено място]. Това означава, че тези въпроси не осъществяват общото основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Отделно от това следва да се отбележи, че в нито едно от посочените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, не е разгледан въпрос за прилагането на чл. 9 ЗЗД в отношенията между съсобствениците по управление на тяхната обща вещ. Във всеки един от тези актове е налице произнасяне единствено по прилагането на тази норма при сключване на договори и определяне на тяхното съдържание по волята на страните по тях. Следователно по отношение на първите два въпроса не е осъществено и поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението на въззивния съд до касационно обжалване. Следващият въпрос, поставен от касатора, е: Възниква ли материално право на вземане от решение на общото събрание на съсобствеността за събиране на такса наеми на площи в лицето на избран довереник /трето лице/, което не е съсобственик? От начина, по който е формулиран този въпрос, е видно, че той не касае тълкуването и прилагането на някаква правна норма, а отговорът му изисква съобразяването на конкретни факти по спора, заявени от ищеца като основание за възникване на предявеното с иска вземане. Ето защо въпросът няма характера на правен и не отговаря на изискванията за покриване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което по него не може да се допусне касационно обжалване на решението на апелативния съд. По изложените съображения следва да се заключи, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 19 от 20.01.2025 г., постановено по в.гр.д. № 382/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК разноски се следват на ответника по касация, който е заявил искане за тяхното присъждане. Към отговора на касационната жалба са представени доказателства за заплатени от тази страна разходи за водене на делото пред касационния съд в размер от 4 800 лв. – адвокатско възнаграждение, за което са представени доказателства, че е платено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение