Определение № 1740 от 10.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2107/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 1877/07.04.2023 г. на А. М. Р., чрез процесуалните си представители адвокат П. П. и адвокат Л. В. П., срещу въззивно решение № 42/22.02.2023 г. по в. гр. д. № 453/2022 г. на Окръжен съд - Шумен. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. При заведен отрицателен установителен иск от съсобственик спрямо друг съсобственик за част от дял, длъжен ли е ищецът да посочи в исковата молба и докаже факти: с какво се нарушава ползването и управлението на общата вещ по чл. 30-32 и 33 ЗС, чл. 41 ЗС, чл. 3, ал. 4 ЗАЗ, при делба чл. 34 ЗС, съответно чл. 69 ЗН, легитимира ли се пред трети лица ответникът със самостоятелни права, над тези които притежава, оспорва ли и с какви действия правата на собственост на ищеца, осуетено ли е упражняването на правото на собственост на ищеца от действия на ответника; 2. Липсата на констатации за непълнота на исковата молба и указания в доклада по чл. 146 ГПК за доказателствената тежест на ищеца по първия въпрос, представлява ли съществено процесуално нарушение; 3. Освобождава ли се от тежестта да доказва обстоятелствата по първия въпрос ищецът, в случай че основава исковата си претенция на оспорване на придобит от ответника по-голям дял по договор за дарение, при условията на частична недействителност на сделката; 4. Налице ли е правен интерес на ищеца от завеждане на отрицателен установителен иск, в случай че претенцията е за частична недействителност на придобивна сделка на ответника и при уважаване на иска намалената част от дела на ответника няма да отиде в патримониума на ищеца, а ще увеличи дяловете на другите съсобственици, които не участват в делото; 5. В хипотезата на четвъртия въпрос, от уважаването на иска ще настъпят ли правни последици за останалите съсобственици, неучаствали в делото и ищецът може ли да предявява чужди права, правата на неучастващите в процеса съсобственици /процесуален субституент/, по смисъла на чл. 26, ал. 2 ГПК. Допустим ли е такъв иск, без положителна процесуална предпоставка – упълномощаване от съсобствениците, неконституирани по делото; 6. Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, когато се претендира, че за ищеца не е без значение кой е негов съсобственик, при положение, че вътрешните отношения между съсобствениците по чл. 32 ЗС не зависят по правило от личността на собственика, т.е. правото на собственост не е с оглед личността; 7. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба, включително по възражение относно незаконосъобразност на доклада по чл. 146 ГПК по делото и относно неконституиране на всички съсобственици на имот; Ответниците по касация – В. А. М. и Р. Ш. Е., чрез процесуалния представител адвокат Б. Г., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Касационната жалбa e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 144/29.07.2022 г. по гр. д. № 327/2021 г. на Районен съд – Велики Преслав, с което е признато за установено по отношение на ищците В. А. М. и Р. Ш. Е., че ответникът А. М. Р. не е собственик на 1/6 ид. ч., съставляваща разликата над действително придобитите от нея на основание нотариален акт № 169/2009г. от Е. М. Ш. и Ф. М. Б. 1/3 ид.ч. до дарените по същия нотариален акт общо 1/2 ид.ч. от съсобствени между ищците, ответницата и трети лица недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място], общ. В., както следва: 1/ Нива от 13.670 дка., представляваща имот с № *, м.„Д.", а по кадастрална карта, съставляваща поземлен имот с идентификатор *** с площ от 13 578 кв.м.; 2/ Нива от 15.151 дка., представляваща имот с № *, м. „К.“, а по кадастрална карта, съставляваща, поземлен имот с идентификатор *, с площ от 16 140 кв.м.; 3/ Нива от 11.627 дка., представляваща имот с № *, м. „Б. А.", а по кадастрална карта, съставляваща поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 11 625 кв.м. и 4/ Нива от 8.491 дка., представляваща с № *, м. „Б. Г.", а по кадастрална карта, съставляваща поземлен имот с идентификатор *** с площ от 8490 кв.м. Въззивният съд е приел за установено, че с решение № 5/04.06.1999г. на Поземлена комисия, гр. Върбица, е постановена реституция по реда на ЗСПЗЗ върху притежавани от М. М. И., починал на 14.12.1978 г., земеделски земи - гореописаните имоти, в полза на неговите наследници. М. И. е оставил следните наследници по закон: съпруга З. М. И., починала на 01.06.1981 г., и шест деца - М. М. М., Ф. М. Б., починала на 11.02.2010 г., Ш. М. М., починал на 14.04.2021 г., А. М. М., Х. М. М., починал на 06.04.2017 г., и Е. М. Ш., починала на 27.05.2018 г. След като е починал, Х. М. оставил за свои наследници ищеца В. А. М. и брат му – М. Х. М., а починалият Ш. М. оставил за наследници ищцата Р. Е. и брат ѝ О. Щ. М.. С нотариален акт от 24.08.2009 г. Е. Ш. и Ф. Б. дарили 1/2 ид. ч. от процесните имоти на А. М. Р. С договор за аренда от 01.06.2015 г. Ш. М. предоставил на арендатора „Агрозаран“ ЕООД за ползване нива, съставляваща имот * и нива, съставляваща имот *, а с договор за аренда от 29.07.2015 г. – нива, съставляваща имот *. Прието е за доказано, че Ш. М. е кандидатствал за подпомагане за обработваните от него земеделски земи, като от писмо на ДФ „Земеделие" се установява, че за периода 2012-2020г. са подавани заявления за подпомагане от ответницата А. Р., вуйчо ѝ Ш. М., сестра ѝ Н. М. Е. и от трети лица /ползватели, арендатори/, като съсобствениците са сочели като правно основание за претенцията си - собственик/съсобственик. От представени по делото постановления на прокуратурата съдът е установил, че са образувани прокурорски преписки с оглед изложени данни от А. Р., Н. Е., А. Х. и Е. Ш. за извършено от Ш. М. престъпно деяние по отношение действията му свързани с общите земи и неизплащане на получена от същите рента, както и във връзка с вписаното в издадени удостоверения за наследници, че общият наследодател М. И. има само четирима наследници. От събраните по делото свидетелски показания съдът е установил още, че единият от синовете на М. И. - Ш. М. М., първоначално работел сам, а впоследствие започнал да отдава под аренда процесните земи, получавайки сам рентата от тях, без да я разпределя съобразно идеалните части на останалите съсобственици. Въззивният съд е приел, че за ищците е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по отношение на частта от правата на ответника, която се отрича, защото дяловете на съсобствениците са от значение за вътрешните отношения между тях, както и за използването и управлението на общата вещ съгласно чл. 32 ЗС. Посочил е, че е налице правен интерес на съсобственика да отрече със сила на пресъдено нещо претендирани от ответника права върху идеални части от имота или размера им, дори ако същите не се застъпват с идеалните части на ищеца. В случая В. М. и Р. Е. са обосновали правния си интерес с правото на ползване, управление и прекратяване на съсобствеността. Те са се позовавал на притежавано самостоятелно право върху имота, което се оспорва от ответницата чрез претендираното от нея друго право – на ползване върху процесните земеделски земи в по-голям обем от действително притежавания. Съдът е приел, че макар в нотариалния акт за дарение да се посочва, че Е. Ш. и Ф. Б. са прехвърлили 1/2 ид. ч. от процесните имоти на А. Р., действителните права, които прехвърлителите са притежавали въз основа на наследствено правоприемство, са в размер на 1/6 ид. ч. за всяка от тях, съответно прехвърлени са общо 1/3 ид. ч. от процесните ниви. Ответницата се е позовала на придобивна давност за останалите 1/6 ид. ч. от процесния имот, поради осъществено владение със срок от 10 години. Тя не твърди,че е била добросъвестен владелец. Тя не е установила да е владяла процесните идеални части за себе си, непрекъснато, явно и несъмнено в продължение на 10 години. Не е установено по делото да е упражнявала фактическа власт върху идеалните части на другите съсобственици, а дори да е ползвала някаква част, надхвърляща нейната собствена, това е предвид близките родствени отношения между страните. Не е установено да е упражнявала лично или чрез другиго фактическа власт в продължение на 10 години. Отдаването на земеделските земи под аренда на трети лица е част от правомощията на съсобственика, съгласно чл. 31, ал. 1 ЗС. Съдът не е приел за своене действията на ответницата по подаване на заявление за подпомагане и субсидиране, тъй като те били осъществени в качеството ѝ на съсобственик, какъвто несъмнено е била за 1/3 ид. ч. от нивите. Посочил е още, че от представените по делото жалби до икономическа полиция се установява и признание от ответницата, че от 1999 г. до 2017 г., бащата на ищцата Р. Е. - Ш. М., е ползвал, а впоследствие и отдавал под аренда съсобствените ниви, от което следва, че фактическата власт върху имота не е упражнявана непрекъснато в период от 10 години, съответно възражението за придобиване на 1/6 ид. ч. по давност е неоснователно. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касаторите правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Така поставените от касатора въпроси не могат да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Вторият въпрос, свързан с разпределението на доказателствената тежест при предявен отрицателен установителен иск за собственост, не може да се приеме за релевантен, тъй като решаващите изводи на въззивния съд са за изпълнена от ищците по иска доказателствена тежест относно наличието на правен интерес от предявяването на иска. Изводът не се гради на неправилно разпределена доказателствена тежест, като не е прието, че ответникът /сега касатор/ не е изпълнил възложена му доказателствена тежест. В тази връзка поддържаното от касатора /ответник/ за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липса на констатации за непълнота на доклада по чл.146 ГПК относно доказателствената тежест на ищеца, е изцяло неотносимо. Третият и четвъртият въпрос също са неотносими. В предмета на спора пред въззивния съд не е включен въпрос за частична недействителност на сделка, липсват и изложени от последния решаващи изводи в тази връзка. По отношение на първия и шестия въпроси, касаещи правния интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост, следва да се посочи, че е съобразена задължителната практика на ВКС. С решение №3/2021г. на ОСГК е отклонено предложението за постановяване на тълкувателно решение по въпроса „Може ли съсобственик да предяви отрицателен установителен иск за собственост за идеални части от имота, надхвърлящи собствената му идеална част“. В мотивите е посочено, че хипотезата на предявен отрицателен установителен иск за собственост от лице, което претендира да е собственик не на целия имот, а на посочена от него идеална част, попада в приложното поле на ТР №8/2012г., ОСГТК. Притежанието на идеални части от правото на собственост предпоставя многообразие на споровете за защита на тези права. При всеки конкретен спор следва да се прецени наличието на правен интерес. В случая въззивният съд е приел, че такъв е установен от ищеца с твърденията и доказателствата, че ответникът претендира и се легитимира пред трети лица за собственик на по-голяма от притежаваната идеална част, която засяга неговите права при ползването на земеделските имоти. Идеалните части на съсобствениците са от значение за вътрешните отношения за използването и управлението на общия имот, съгласно чл.32 ЗС и чл.3, ал.4 ЗАЗ. Въззивният съд е приел, че ищецът е доказал правния си интерес, макар притежаваните от него идеални части да не се застъпват с идеалните части на ответницата, защото този интерес е обоснован с правото на ползване, управление и прекратяване на съсобствеността върху земеделските земи и с поддържаното от ответницата оспорване чрез претендиране на права в по-голям обем от действително притежаваните. Включените хипотези в петия и шестия въпроси също налагат извод, че не могат да предпоставят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Те са свързани с твърдението на касатора, че липсва правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск, тъй като при уважаването му ще настъпят правни последици в патримониума на други съсобственици без те да са конституирани по делото. Неотносимо за допустимостта на предявения иск е наличието на други съсобственици в спорния имот и тяхното участие в производството, предмет на което е отричането на права върху него на конкретно лице. Съобразно приетото в т. 1 от ТР №8/2012 г., ОСГТК, в производството по предявен отрицателен установителен иск за собственост ищецът следва да докаже фактите, от които произтича правният му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му. Правен интерес ще е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Както бе посочено въззивният съд е приел, че ищецът е доказал факта на оспорване на обема на правата му като съсобственик да ползва и управлява вещта от страна на ответника чрез претендиране от страна на последния на по-голям обем права от притежаваните. Това обстоятелство обуславя допустимостта на предявения иск. Ищците не са заявили възможност да придобият права, ако отрекат правата на ответника, като носители на идеални части от правото на собственост върху процесните ниви по силата на наследствено правоприемство. Те не действат като процесуални субституенти на неучастващи в производството съсобственици, поради което и въпросът дали ще се увеличат правата на последните при основателност на предявения иск е ирелевантно. Последният въпрос, формулиран от касатора, е свързан със задълженията на въззивния съд при констатиран пропуск в доклада по делото. Съгласно разясненията по т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респ. извършването на непълен доклад, представлява нарушение на съдопроизводствените правила. Когато страната се позове във въззивната жалба на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, въззивният съд, ако ги прецени за основателни, дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В конкретния случай доводите на ответника, посочени във въззивната жалба, представляват оплаквания по същество на първоинстанционното решение, макар формално да е посочено, че е налице непълен доклад по чл. 146 ГПК. Съдът е счел, че твърдените от ответника във въззивната жалба пропуски в доклада по делото на първоинстанционния съд са неоснователни, поради което за въззивния съд не е имало задължение да дава указания за възможността на ответника да ангажира доказателства, които е пропуснал да поиска пред първата инстанция поради непълен доклад на делото. При постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи, с което е изпълнил задължението си да обсъди всички защитни доводи и възражения на страните, изложени във въззивната жалба и в отговора на въззивната жалба. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора с довод за настъпване на промяна в правната сфера на лица, които не са конституирани производството. Това обстоятелство не може да обоснове очевидна неправилност на въззивното решение. В случая касаторът не може да се позовава на правата на неучаствали в производството лица. При накърняване на правната им сфера, тези лица имат възможност да защитят правата си по друг ред. В настоящото производство не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. При този изход на делото на ответниците по касация следва да се присъдят сторените в настоящото производство съгласно представения договор за правна защита и съдействие разноски в размер на 1200 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.