Определение № 50473 от 06.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1592/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на В. П. И., чрез пълномощника му адвокат К. Б. и на А. В. К., чрез пълномощника й адвокат Д. Г., против решение № 190 от 1.06.2021 г., поправено с решение № 192 от 2.06.2021 г. и решение по чл. 250 ГПК № 391 от 17.11.2021 г., постановени по гр. д. № 592 по описа за 2020 г. на Окръжен съд - Перник. Ответникът В. П. И. атакува въззивното решение в частта, с която е отменено решение № 1758 от 29.11.2019 г. и решение № 605/13.03.2020 г. по гр. д. № 4128/2017 г. на Районен съд - Перник и вместо тях е постановено друго за допускане на съдебна делба на първи етаж от двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 81 кв. м., изградена в УПИ *, кв. 18 по права на [населено място], ведно с прилежащите идеални части от общите части на сградата между съделителите и при права в съсобствеността: А. В. К. - 12/16 ид. ч., В. П. И. - 2/16 ид. ч. и Е. П. К. - 2/16 ид. ч., като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт № 141, том III, рег. № 2930, дело № 381/2016 г. за признати в полза на Р. М. И. права върху първия етаж от двуетажна масивна жилищна сграда от 81 кв.м., изградена в УПИ*, кв. 18 по плана на [населено място] над 1/4 ид. ч. (или 4/16 ид. ч.) и над 2/16 ид. ч. от дворното място. А. В. К. атакува въззивното решение № 190 от 1.06.2021 г. в частта, с която е потвърдено решение № 1758 от 29.11.2019 г. по гр. д. № 4128/2017 г. на Районен съд – Перник за определяне правата в съсобствеността на УПИ *, кв. 18 по права на [населено място], с площ от 505 кв.м. и построените в него гараж със застроена площ от 36 кв.м. и второстепенна постройка със застроена площ от 15 кв.м., както следва: 8/16 ид. ч. за В. П. И., 2/16 ид. ч. за Р. М. И. (починала на 25.11.2019 г., в чиито права са конституирани В. П. И. и Е. П. И.), 3/16 ид. ч. за Н. К. В. (починала на 11.07.2020 г., в чиито права е конституирана А. В. К.) и 3/16 ид. ч. за А. В. К., както и решение № 391 от 17.11.2021 г. по гр. д. № 592 по описа за 2020 г. на Окръжен съд – Перник, с което е оставено без уважение искането й за допълване на въззивното решение № 190 от 1.06.2021 г., поправено с решение № 192 от 2.06.2021 г., като съдът се произнесе по частта от жалбата й, касаеща правата в съсобствеността на дворното място, гаража и второстепенната постройка. А. В. К. е подала чрез пълномощника си адвокат Д. Г. писмен отговор на касационната жалба на В. П. И. по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. В. П. И. не е подал писмен отговор на касационните жалби на А. В. К.. Е. П. К. не е изразила становище по касационните жалби. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че А. В. К. (лично и като правоприемник на Н. К. В.) е предявила против В. П. И. (лично и като правоприемник на Р. М. И.) и Е. П. И. (правоприемник на Р. М. И.) иск за делба на УПИ *, кв. 18 по права на [населено място] и построените в него двуетажна жилищна сграда, гараж и второстепенна постройка, като е основала правата в съсобствеността на наследяване и договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 127, том I, дело № 282/1989 г. Ответниците са оспорили иска за делба на първия етаж от жилищната сграда, с твърдения, че той е придобит по давност от Р. М. И. заедно с 1/2 ид. ч. от дворното място, гаража и стопанската постройка, за което е издаден констативен нотариален акт № 141, том III, рег. № 2930, дело № 381/2016 г. и тези права са прехвърлени на В. П. И. с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 62, том I, рег. № 1172, дело № 53 от 20.04.2017 г. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска за делба на първия етаж и принадлежащата му 1/2 ид.ч. от урегулирания поземлен имот, гаража и второстепенната постройка, приемайки, че се касае за самостоятелно жилище, доколкото сградата е построена 1948-1949 г. и се касае до заварено жилище по смисъла на Тълкувателно решение № 96 от 16.11.1971 г., а дори и обособяването да е извършено след 17.05.1963 г., първият етаж е самостоятелно жилище, видно от съдебно-техническата експертиза. От фактическа страна окръжният съд е приел за установено, че процесният имот, съставляващ понастоящем УПИ *, кв. 18 по плана на [населено място] и построената в него сграда са били придобити от М. П. В. (влязло в сила решение № 1109/16.12.1974 г. по гр. д. № 702/1974 г. на Районен съд-Перник, нотариален акт № 127, том IV, дело № 1253/1976 г. и нотариален акт № 138, том IV, дело № 272/1976 г.). М. П. В. е починал на 31.05.1975 г. (с погрешно посочена в решението година на смъртта като 1945 г.) и е наследен от съпругата си Т. Т. В., починала на 12.08.2006 г., сина си В. М. В. и дъщеря си Р. М. И.. С нотариален акт № 127, том I, дело № 282/1989 г. Т. Т. В. е прехвърлила на сина си В. М. В. собствената си 1/2 ид. ч. от урегулирания имот и построената в него жилищна сграда срещу задължение за издръжка и гледане. Ищцата А. В. К. е наследник на В. М. В., починал на 18.02.2001 г. и съпругата му Н. К. В., починала на 5.08.2020 г. С нотариален акт № 141, том III, рег. № 2930, дело № 381/2016 г. Р. М. И. е призната за собственик по наследство и давностно владение на 1/2 ид. ч. от урегулирания поземлен имот, ведно с първия етаж от построената в него двуетажна жилищна сграда и подобренията, направени в имота. На 20.04.2017 г. Р. М. И. е прехвърлила удостоверените с констативния нотариален акт права на В. П. И. с договор за покупко-продажба по нотариален акт № 62, том I, рег. № 1172, дело № 53/2017 г. Р. М. И. е починала на 25.11.2019 г. и е наследена от сина си В. П. И. и дъщеря си Е. П. И.. Съдебно-техническата експертиза установява, че в УПИ *, кв. 18 по права на [населено място] е изградена масивна двуетажна тухлена жилищна сграда,в която стълбищна клетка осъществява достъпа до първия и втория етаж. Установява се също така, че първият етаж се състои от хол-вестибюл, всекидневна, спалня с изпълнена мивка, кухня, в която е обособено помещение-баня, а вторият - от хол-вестибюл, стая-всекидневна и две стаи-спални. От заключението става ясно, че от стълбищната клетка има достъп чрез капандура до подпокривното пространство и че двата етажа има снабдяване с електричество чрез общо табло като водопровод е изграден само на първия етаж, на който единствено има санитарно помещение. Посочва се, че първият етаж от жилищната сграда отговаря на изискванията за обособяване на самостоятелно жилище, съгласно чл.40 ЗУТ. Въззивният съд е посочил и какво установяват показанията на всеки от разпитаните по делото свидетели. От правна страна е приел, че в случая първият етаж не съставлява обособено преди 17.05.1963 г., доколкото по делото липсват дори твърдения за обособяване и ползване преди тази дата, а такива данни не се установяват и от събраните доказателства, от които се налага извод, че е съставлявал част от еднофамилна жилищна сграда, ползвана от семейството на общия наследодател М. В.. Направил е извод, че дори и да е упражнявана фактическа власт върху този етаж в продължение на предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС срок, то той не е могъл да бъде придобит по давност от Р. И.. Допълнително са изложени съображения, че свидетелските показания установяват, че преустройството на първия етаж е извършено през 2011 г., а съответно само установената от този момент фактическа власт би могла да доведе до придобиване на собствеността по давност, но до предявяване на иска през 2017 г. не е изтекъл десетгодишния давностен срок. Поради това е формиран извод, че е налице съсобственост на първия етаж и правата в съсобствеността са определени при отчитане на наследственото правоприемство и вещно-прехвърлителното действие на договора по нотариален акт № 127, том I, дело № 282/1989 г. в полза на прекия наследодател на ищцата (съвпадащи с правата в съсобствеността на втория етаж). Счел е, че като последица от разрешения спор за собственост следва да се отмени издадения в полза на Р. И. констативен нотариален акт за собственост по давност № 141, том III, рег. № 2930, дело № 381/2016 г. за удостоверените права над 2/16 ид. ч. от урегулирания поземлен имот и 4/16 ид. ч. от първия етаж на жилищната сграда. Като краен резултат е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е бил отхвърлен иска за делба на първия етаж от жилищната сграда и е постановил друго за допускане на делбата и е потвърдил същото решение в частта, с която са били определени от районния съд правата в съсобствеността на урегулирания поземлен имот, гаража и второстепенната постройка. С решение № 391 от 17.11.2021 г. по гр. д. № 592 по описа за 2020 г. на Окръжен съд – Перник е приел, че не е допусната непълнота на въззивното решение по отношение въззивната жалба на ищцата за квотите в съсобствеността на урегулирания поземлен имот. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК В. П. И. се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като формулира следните въпроси: 1) следва ли въззивният съд като втора съдебна инстанция по същество, да изложи свои мотиви и да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и да изложи съображения по възраженията и доводите на страните във въззивната жалба; 2) приложими ли са разпоредбите на § 38 и 39 от Строителните правила и норми по отношение на заварени към 17.05.1963 г. жилища и жилищни сгради; 3) допустимо ли е придобиване по давност на жилище, което отговаря на изискванията на чл. 40 ЗУТ на основание давностно владение, ако това владение е продължило повече от 10 години, считано от датата на завладяването му, като владелецът е отстранил от владението на етажа останалите съсобственици и съсобствеността не произтича от наследяване; 4) следва ли да бъде оборен нотариалния акт, с който на страна по делото е признато право на собственост върху имот-предмет на делото, както и следва ли същият да бъде зачетен от съда, ако оспорващата го страна не е ангажирала доказателства при условията на пълно и главно доказване, с които да обори неговото съдържание; 5) след като констативния нотариален акт за собственост не е обезсилен изцяло, а само за определени идеални части от имота-предмет на акта, то последващата прехвърлителна сделка, извършена на основание на този акт, действителна ли е до размера на необезсилената част от акта и породила ли е правно действие между страните по прехвърлителната сделка. 6) следва ли съдът да зачете вещно-прехвърлителното действие на сключената сделка покупко-продажба за необезсилената част от констативния нотариален акт на прехвърлителя за частта, която прехвърлителят притежава от прехвърления имот и за която констативния нотариален акт не е обезсилен и въз основа на това да установи делбените части на съделителите и между кои от тях да се извърши делбата. Първият въпрос е обоснован с доводите, че съдът не е направил анализ на всички събрани по делото доказателства, интерпретирал е погрешно част от събраните доказателства, а други изобщо не е взел под внимание и не е изложил съображения относно доводите на ответника и възраженията му в писмения отговор против въззивната жалба на ищцата. В касационната жалба са изложени подробни съображения за необоснованост на част от фактическите изводи на окръжния съд, но нито в нея нито в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не са посочени конкретни доказателства или конкретни доводи на ответника, които въззивният съд да не е обсъдил или да е игнорирал, поради което не може да се приеме, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по първия поставен въпрос. Не се констатира основание за допускане на касационно обжалване по втория въпрос. Каузалната практика, израз на която е Тълкувателно решение № 96 от 16.11.1971 г., ОСГК на ВС, е възприета в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. Така например в решение № 44/12.09.2012 г. по гр. д. № 699/2011 г., ВКС, ІІ г. о., възприемайки практиката по ТР № 96/71 г., ОСГК на ВС, касационният съдебен състав е дал тълкуване, че разрешението е приложимо за заварените до 17.05.1963 г. жилищни сгради, отредените в реална собственост етажи или части от етажи. Тълкуването се прилага и при преценка за възможността такива обособени преди 1963 г. етажи или части от етажи да бъдат годен обект на разпореждане, макар и да не отговарят на изискванията на действащите към момента на сделката строителни правила и норми за самостоятелен обект. При тази хипотеза водещ е фактическия признак – заварена обособеност в самостоятелно жилище. Посоченото задължително тълкуване е в основата на трайната съдебна практика, според която обособените преди 1963 г. жилища са годен обект на отчуждителна сделка, без да се прилагат действащите към момента на разпореждането строителни правила и норми – т.е. строителните правила и норми, определящи понятието самостоятелен обект на разпореждане не се прилагат за заварените случаи в посочената хипотеза. Въззивното решение е изцяло съобразено с това тълкуване, като съдът е изследвал и мотивирал, че липсват твърдения на страните и доказателства за ползване и обособяване на първия етаж като самостоятелно жилище към релевантната дата 17.05.1963 г. Тезата на касатора ответник, че е релевантно само кога е построена сградата (1948-1949 г.) противоречи на даденото в практиката на ВКС тълкуване. Третият въпрос се явява неотносим към мотивите на въззивния съд, който не е приемал, че Р. М. И. не е владелец, а е счел, че не е изтекъл давностния срок, тъй като придобивната давност е започнала да тече през 2011 г., когато първият етаж е бил обособен като самостоятелен. По четвъртия въпрос въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС, доколкото в случая е налице хипотеза, разяснена в мотивите на тълкувателното решение, като изключение от дадения отговор, а именно, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал.1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Неотносими към изводите на съда се явяват и четвъртия и петия въпрос, тъй като окръжният съд е приел, че сградата е еднофамилна, за обособеното жилище на първия етаж не е изтекла давност, поради което и прехвърлителната сделка между Р. М. И. и В. П. И. няма вещно-прехвърлителен ефект, а съответно правата в съсобствеността на цялата сграда следва да са такива, каквито за допуснатата до делба част от нея (втория етаж, за който решението на районния съд е прието за влязло в сила). К. съдебен състав констатира, че е налице служебно приложимото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, изводимо от мотивите на въззивното решение, с цел преценка дали не е очевидно неправилен извода на окръжния съд, че първият етаж съставлява самостоятелно жилище спрямо което може да тече придобивна давност, при приетите от него за установени факти, че обособяването е извършено чрез фактическо преустройство и изграждане на баня, като на втория етаж няма баня и не е водоснабден и че двата етажа са електроснабдени чрез общо табло. При преценката следва да се съобрази и даденото в решение № 28/16.05.2022 г. по гр. д. № 2861/2021 г. на ВКС, I г. о. тълкуване че реално обособени части от самостоятелен обект не могат да бъдат предмет на придобивна давност, защото териториално-устройствения закон предвижда специални правила за разделяне на съществуващи обекти или за тяхното преустройство като предвижда, че то може да стане единствено с административен акт на общинските технически органи. След като се забранява да се придобиват чрез прехвърлителни сделки реални части от самостоятелни обекти, за които не е одобрен инвестиционен проект, то и придобиването по давност на такива обекти също следва да се счита за забранено, за да не се създава двойствен режим за обособяване на самостоятелни обекти в зависимост от придобивния способ – оригинерен или деривативен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба против решение № 190 от 1.06.2021 г., поправено с решение № 192 от 2.06.2021 г., постановени по гр. д. № 592 по описа за 2020 г. на Окръжен съд - Перник. А. В. К. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира следните въпроси: 1) следва ли съдът да се произнесе по всички искания и въпроси, с които е сезиран; 2) когато имотът е придобит по наследство, следва ли сънаследникът да демонстрира явно владение и да отблъсне владението на останалите сънаследници, за да може да придобие имота по давност; 3) върху кого е тежестта на доказване при оспорване на нотариален акт, издаден по реда на чл. 587, ал. 2 ГПК, когато страната, която го оспорва, притежава документ за собственост. По първия и втория въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По първия въпрос касаторката-ищец се позовава на противоречие с мотивите към т. 2 по Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС относно съдържащата се в действащия ГПК правна уредба на второинстанционното производство като ограничено въззивно обжалване и по-специално на тълкуването, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Това тълкуване не може да бъде съотнесено към обосновката, че въззивният съд не е разгледал жалбата в частта, касаеща квотите в имотите, предмет на делбата извън първия етаж на сградата и не се е произнесъл с изричен диспозитив, а и самата обосновка не съответства на данните по делото, тъй като съдът е постановил диспозитив относно правата в съсобствеността на урегулирания поземлен имот, гаража и второстепенната постройка, потвърждавайки първоинстанциионното решение. Вторият въпрос е неотносим към изводите на съда, който е приел, че давността за първия етаж на жилищната сграда не е изтекла, поради което и не е разглеждал налице ли е отблъскване на владението на другите съсобственици, нито е разсъждавал дали по давност са придобити получените от В. В. по давност права или част от правата, получени от него по сделката с Т. В.. В този смисъл от приетите за установени от въззивния съд факти и направените правни изводи не може да се изведе противоречие с практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС. Налице е основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третия поставен въпрос с цел преценка дали произнасянето на въззивния съд относно правата в съсобствеността на урегулирания поземлен имот и построените в него гараж и стопанска постройка съответства на практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС в хипотезата, в която и двете страни по правния спор разполагат с нотариален акт за собственост. Преценката е обусловена от обстоятелството, че при произнасянето си чрез потвърждаване на първоинстанционното решение, въззивният съд е зачел придобитите по давност права върху урегулирания поземлен имот, гаража и второстепенната постройка (от което следва, че я е приел като подобрение към терена, а не като принадлежност към жилищната сграда), т.е. въпреки, че не е зачел придобивната давност за първия етаж, е счел че ответниците не са опровергали констатациите на нотариуса по отношение придобивната давност като принадлежност към първия етаж на 1/2 от урегулирания имот, гаража и второстепенната постройка. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба против решение № 391 от 17.11.2021 г. по гр. д. № 592 по описа за 2020 г. на Окръжен съд - Перник. А. В. К. се позовава на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е обосновано с твърденията, че в мотивите на въззивното решение е посочено, че ищцата атакува решението на районния съд и в частта относно квотите в процесния УПИ, гаража и второстепенната сграда, а в диспозитива липсва произнасяне, поради което очевидно неправилно съдът е оставил без уважение искането по чл. 250 ГПК. Тази обосновка не съответства на данните по делото, доколкото в диспозитива на въззивното решение изрично е отразено, че се потвърждава При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК А. К. поставя следните въпроси: 1) следва ли съдът да се произнесе в диспозитива на решението по всички искания, с които е сезиран; 2) следва ли съдът да се произнесе по всички възражения и твърдения, изложени във въззивната жалба. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е обосновано с твърденията, че в мотивите на въззивното решение е посочено, че ищцата атакува решението на районния съд и в частта относно квотите в процесния УПИ, гаража и второстепенната сграда, а в диспозитива липсва произнасяне, поради което очевидно неправилно съдът е оставил без уважение искането по чл. 250 ГПК. С оглед тази обосновка не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 250 ГПК. В диспозитива на въззивното решение изрично е отразено, че се потвърждава първоинстанционното решение в останалите му обжалвани части (извън отменената, касаеща първия етаж на жилищната сграда), а следователно е налице произнасяне по жалбата на ищцата относно правата в съсобствеността на урегулирания поземлен имот, гаража и второстепенната постройка. Дали при това произнасяне са обсъдени доводите на страните и е преценено правното значение на установени по делото факти, е неотносимо в производството по чл. 250 ГПК. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение