Определение № 460 от 16.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2260/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл.295 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗК“Надежда“ АД срещу решение № 386/01.07.2025 г. по в.т.д. № 66/2025 г. на САС, с което е отменено решение № 261484/09.11.2021 г. по т.д. № 1088/2020 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Ви Веста Холдинг“ ЕАД евентуален иск срещу ЗК“Надежда“ АД за сумата от 300 000 лв., и вместо това ЗК“Надежда“ АД е осъдено да заплати на „Ви Веста Холдинг“ ЕАД сумата от 300 000 лв. – главница по договор за заем от 04.04.2017 г. и споразумение от 01.06.2017 г., което вземане е било прехвърлено с договор за цесия от 05.03.2019 г. Сочи се от касатора, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и поради необоснованост. Излагат се съображения, че въззивният съд в нарушение на процесуалните правила не е обсъдил доводите за свързаност между ответника, ищеца и третото лице „Перла“ АД, заличен в хода на процеса, произтичаща от концентрация на собствеността върху тези дружества в лицето на В. С.. Поддържа се, че не са обсъдени доводите относно целта, която е преследвана със сключването на процесния договор за заем, както и доводите за постановените решения на Комисията за финансов надзор, които са пречка за плащането на процесната сума.

Ответникът в настоящото производство – „Ви Веста Холдинг“ ЕАД, е подал отговор, с който оспорва касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Софийски апелативен съд се е произнесъл на основание чл. 294, ал. 1 ГПК след като с решение № 26/22.01.2025 г. по т.д. № 140/23 г. на ВКС частично е отменено решение № 505 от 13.07.2022 г., поправено с решение № 778/06.12.2022 г. по в. т. д. № 195/2022 г. на САС, и делото е върнато за ново разглеждане в отменената част – по евентуалния иск с правно основание чл.99 ЗЗД, вр. с чл.79 ал.1, вр. с чл.240 ЗЗД. В посоченото по-горе решение на ВКС е прието, че въззивният съд е допуснал процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждането на оплакванията във въззивната жалба на ищеца и липса на произнасяне по твърденията и доводите му, с които е аргументирал основателността на претенцията за връщане на заетата сума. Не е била обсъдена основната теза на ищеца за настъпила изискуемост на вземането – прекратяване на договора за заем със споразумението от 01.06.2017 г., като не е извършена собствена преценка на фактите и доказателствата по делото.

За да постанови обжалваното решение при повторното разглеждане на делото, въззивният съд е приел за установено, че на 04.04.2017 г. между заемодателя „Перла“ АД и заемополучателя ЗК“Надежда“ АД е бил сключен при условията на чл.107 ЗЗД и чл.240 ЗЗД договор за паричен заем на сумата от 300 000 лв. Договорът е бил сключен, защото на ответника са били дадени от КФН предписания за предприемане на мерки за оздравяване по реда на дял Пети, глава Двадесета от КЗ. Приет е за безспорен фактът, че сумата е била преведена на ЗК“Надежда“ АД по банков път на 14.02.2017 г., но в изпълнение на сключен на 13.02.2017 г. предходен договор за заем при условията на подчинен дълг. Въззивният съд е достигнал до извода, че с договора от 04.04.2017 г. не се новира задължението по договора за заем от 13.02.2017 г., а се предоговаря условието за настъпване на изискуемостта на задължението за връщане на сумата. Прието е, че не се спори за факта, който се установява и от доказателствата, че не е постигната специалната цел за предоставянето на заема от 300 000 лв. – възстановяване на допустимите основни средства за покритие на минималното капиталово изискване, защото предложеният план за оздравяване по чл.215 КЗ не е бил одобрен от КФН, а лицензът на ответника като застраховател е бил отнет и е бил поставен под квестура с решение № 875– ОЗ/16.06.2017 г. на КФН. След като целта за предоставяне на средствата не е била постигната, заемодателят цедент „Перла АД“ и ответникът са сключили на 01.06.2017 г. процесното споразумение, с което са прекратили заемното правоотношение.

По отношение на споразумението от 01.06.2017 г. въззивният съд е намерил, че от страна на ответника е направено оспорване с твърдение за антидатиране – че е съставено след поставянето на ответника под квестура. Прието е, че процесното споразумение е частен документ, съставен с участието на органния представител на ответника, поради което ответникът няма качеството на трето лице по смисъла на чл.181 ГПК. Решаващият съд е намерил, че ищецът носи на основание чл.154 ГПК доказателствената тежест да установи датата на подписване на документа, защото ищецът като цесионер претендира прехвърленото му вземане да е възникнало по силата на споразумението и отразените в него изявления.

Прието е от въззивния съд, че оспорването от ответника на датата на съставяне на споразумението от 01.06.2017 г. с твърдение за андидатиране, е неоснователно, защото събраните доказателства обуславят извода, че споразумението е сключено на посочената в него дата, а не след поставянето на ответника под квестура. Споразумението е сключено след постановяване на решение на КФН № 701-ОЗ/10.05.2017 г., с което е отказано да се одобри предложеният от ответника краткосрочен план за възстановяване на допустимите основни собствени средства на ниво,осигуряващо покритие на минималното капиталово изискване, и след вземане на решение от Съвета на директорите на ответника по протокол № 19/17.05.2017 г. Споразумението е подписано от вписаните в ТР представители по закон на заемодателя и заемополучателя – Н. М., В. С. и П. Ц., а след настъпване на уговорения срок за плащане е била връчена на 28.07.2017 г. на квестора покана за плащане. Тези доказателства са приети от въззивния съд за логически, последователни, свързани и кореспондиращи с безспорните факти – предоставяне на заемната сума с определена цел и непостигането на тази цел.

Въззивният съд е приел, че показанията на св.Ц. и на св.Д., подкрепят извода, че процесното споразумение не е антидатирано. Показанията на тези свидетели са логични и последователни и са резултат на непосредствени възприятия, а св.Ц. е без връзка и зависимости със страните по делото. Показанията на св.Д., макар и да е съдружник в общо дружество с В. С. – представител по закон на ищеца, е прието, че не са предубедени, защото кореспондират с показанията на другия свидетел и с останалите събрани по делото доказателства.

По отношение на поканата за плащане, връчена на квестора на 28.07.2017 г., въззивният съд е констатирал, че в нея липсва позоваване на споразумението от 01.06.2017 г., но този факт не разколебава извода досежно спорната дата. Прието е от решаващия съд, че в поканата е направено изявление, че договорът за заем се счита за прекратен, както и че това изявление съдържа искане за плащане на сумата като последица от настъпило в минал момент прекратяване на договора за заем.

Въззивният съд е достигнал до извода, че вземането е станало изискуемо с изтичане на срока за връщане на сумата на 07.07.2017 г. Дори и да не се сподели този извод и да се възприеме, че изискуемостта настъпва след изтичане на 5 години от сключване на договора за заем от 04.04.2017 г., решаващият съд е приел, че в хода на процеса са изтекли 5 години и изискуемостта е настъпила на това основание – чл.235 ал.3 ГПК. По отношение на изтичането на срока от 5 години е застъпено становището, че това условие за изискуемост може да се отчита само при постигане на специалната цел на договора за заем и ако той не бе прекратен със споразумението от 01.06.2017 г., поради което възражението за нищожност на споразумението поради липса на форма е неоснователно.

Въззивният съд е констатирал, че процесната сума е била осчетоводена при заемодателя като краткосрочно вземане, а при заемополучателя като подчинен дълг, което е извършено с оглед на указанията на КФН, без да е извършено ново осчетоводяване след сключване на споразумението, но е прието, че осчетоводяването отразява счетоводната политика, поради което липсата на промяна в счетоводното записване не е основание за извод, че процесното споразумението липсва или че то не е породило последици.

Възражението по чл.40 ЗЗД е прието за неоснователно, защото то е приложимо за действията на представител по упълномощителна сделка, а по отношение на ответника е налице органно представителство.

На 05.03.2019 г. е сключен договор за цесия, с който заемодателят „Перла“ АД е прехвърлил на ищеца „Ви Веста Холдинг“ ЕАД вземането за връщане на дадената в заем сума от 300 000 лв. Възраженията за нищожност на договор за цесия са приети за неоснователни, поради което е формиран извод, че ищецът като цесионер е носител на вземане от 300 000 лв. – по договора за заем от 04.04.2017 г. и споразумение от 01.06.2017 г.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси по чл.280 ал.1, т.1 ГПК –

1.1 „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност във връзка с твъденията и възраженията на страните и да обоснове решението си ?“

1.2. „Допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на всички събрани по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства ?“

Сочи се, че въззивният съд не е обсъдил доводите на въззиваемия ответник за свързаност между ищеца, ответника и третото лице „Перла“ АД /сега заличен търговец/ и за концентрация на собствеността върху дружествата в лицето на В. С.; доводите за причините, наложили сключването на процесния договор за заем - че ответникът е застраховател, спрямо който Комисията за финансов надзор /КФН/ е наложила редица принудителни административни мерки за укрепване на финансовото му състояние; че в опит за покриване на минималните изисквания за капиталова обезпеченост акционерите на ЗК“Надежда“ АД са предоставили заеми по договори за финансов заем при условията на подчинен дълг, а при този тип договор е налице забрана да се иска предсрочно връщане на заема, предвиден е гратисен период от 5 години, забрана да се иска обезпечение, както и изискване връщането на заемната сума да се одобри от КФН. Не са обсъдени и доводите, че с решение на КФН № 701-ОЗ от 10.05.2017 г. е отказано да се одобрят предоставените на ЗК“Надежда“ АД заемни средства като собствени по смисъла на Регламент № 2015/35 и че с решения на КФН № 875-ОЗ от 16.06.2017 г. и № 1132-ОЗ от 17.08.2017 г. ЗК“Надежда“ АД е поставена под квестура по реда на чл.597 КЗ; решенията са обжалвани от ищеца, а до влизането в сила на решение на КФН № 701-ОЗ от 10.05.2017 г. въпросът за заемите и техният ефект върху финансовото състояние на застрахователя е спорен, което не е оценено от въззивния съд. Не е обсъдено, че след назначаването на квестор собственикът на застрахователната компания В. С. не разполага с правомощията да разпореди връщане на заемните средства, а с решение на КФН № 1502-ОЗ от 01.12.2017 г. са дадени предписания на квестора да не разпорежда връщане на заемните средства. Не е обсъден доводът, че процесното споразумение от 01.06.2017 г., с което подчиненият дълг е превърнат в краткосрочен, е съставено с цел В. С. да „спаси“ собствените си средства и поради факта, че „Перла“ АД /сега заличен търговец/ е имала публични задължения.

Не е обсъден доводът за задължителния характер на решението на КФН № 1502-ОЗ от 01.12.2017 г., с което на квестора са дадени задължителни указания да не връща заемните средства във връзка с особения статут на застрахователна компания, спрямо която са издадени решения на КФН № 875-ОЗ от 16.06.2017 г. и № 1132-ОЗ от 17.08.2017 г.

Не са обсъдени от въззивния съд доводите във връзка с възражението, че процесното споразумение е антидатирано - обстоятелството, че превръщането на дългосрочния заем в краткосрочен не е бил известно на одиторите, на КФН и на квестора, не е било отразено в счетоводните регистри и в справките и декларации по чл.126 КЗ, което се потвърждава от КФН с писмо изх. № РГ-10-82-13/29.10.2019 г. Не е обсъдено твърдението за факта, че в жалба до ВАС вх. № 91-01-671/24.08.2017 г. срещу решение на КФН № 1132-ОЗ/17.08.2017 г. ищецът, представляван от В. С., е изложил мотиви за характера на средствата, предоставени като подчинен дълг без падеж. Не е обсъден и релевираният факт, че в покана за плащане изх. № 28/28.08.2017 г. „Перла“ АД не е споменало, че доворът за заем е бил прекратен със споразумението от 01.06.2017 г. и че заемът е бил превърнат в краткосрочен, а заявява, че ще счита договорът за подчинен дълг от 13.02.2017 г. за прекратен. Не са обсъдени и обстоятелствата, че в изпратени писма от ответника до „Перла“ АД през м.03.2018 г. за потвърждение на салдата процесната сума е попълнена от „Перла“ АД в графа кредити като подчинен дълг, а не като краткосрочно вземане; че записът на заповед от 01.06.2017 г., издаден по споразумението от 01.06.2017 г., е предявен на 15.06.2017 г., когато по сметките на застрахователя, които са били под контрола на В. С., е имало достатъчно средства.

Въззивният съд не е коментирал фактите, че св.Д. е бивш главен счетоводител на застрахователната компания, че е страна по сключен с ищеца договор за абонаментно обслужване, както и че е затаила пред квестора, одиторите и пред КФН обстоятелството, че процесното споразумение съществува. Свидетелят не е изискал споразумението да се отрази в счетоводството. Не е обсъден доводът, че св. Ц. е свързан с ищеца, което се установява от вписванията в ТРРЮЛНЦ.

Не е обсъден доводът за нищожност на процесното споразумение поради липса на форма, защото за подписването му е необходимо предварително одобрение от КФН, а за това условие страните са се съгласили при сключване на договора за заем от 04.04.2017 г.

Наличието на допълнителния селективен критерий по тези въпроси се обосновава от касатора с твърдението за противоречие на решаващите изводи на въззивния съд с т.19 от ТР № 1/2000 г. по гр.д. № 1/2000 на ОСГК на ВКС и с т.2 от ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 177/03.07.2025 г. по т.д. № 1612/24 г. на ВКС, решение № 355/23.06.2025 г. по гр.д. № 393/24 г. на ВКС, решение № 162/26.06.2025 г. по т.д. № 1290/23 г. на ВКС, решение № 367/24.06.2025 г. по гр.д. № 3043/24 г. на ВКС, решение от 17.07.2015 г. по т.д. № 674/14 г. на ВКС, решение № 210/08.10.2018 г. по гр.д. № 4971/17 г. на ВКС, решение № 80 от 02.06.2020 г. по гр.д. № 4031/2019 г. на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г.

2. „Дали може да се докаже достоверността на дата на частен документ със свидетелски показания ? “

Наличието на допълнителния селективен критерий по този въпрос се обосновава от касатора с твърдението за противоречие на решаващите изводи на въззивния съд с решение № 80/17.07.2013 г. по гр.д. № 161/2012 на ВКС.

3. Посочва основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2 ГПК - „очевидна неправилност“ на въззивното решение. По твърдения на касатора очевидната неправилност произтича от нарушението на императивни норми, задължаващи решаващия съд да съобрази общоизвестните решения на КФН, определящи особения статут на ответното дружество – решение № 875-ОЗ от 16.06.2017 г. и решение № 1132-ОЗ от 17.08.2017 г. Тези решения на КФН задължават съда да вземе предвид техните правни последици при разглеждане на спорове, свързани с правата на кредиторите, но това не е сторено. Нарушени са основополагащи процесуални правила, гарантиращи обективно и съобразено с обективната истина решение. Нарушени са основните логически и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти /явна необоснованост/, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен смисъл.

1. Касационният съд намира, че първите два въпроса на касатора по чл.280 ал.1, т.1 ГПК са обуславящи крайните правни изводи на въззивния съд по правния спор – налице е общото основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на тези въпроси е изпълнено изискването за наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираните от касатора ТР № 1/2000 г. по гр.д. № 1/2000 на ОСГК на ВКС и с т.2 от ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 177/03.07.2025 г. по т.д. № 1612/24 г. на ВКС, решение № 355/23.06.2025 г. по к.гр.д. № 393/24 г. на ВКС, решение № 162/26.06.2025 г. по т.д. № 1290/23 г. на ВКС, решение № 367/24.06.2025 г. по гр.д. № 3043/24 г. на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д. № 674/14 г. на ВКС, решение № 80 от 02.06.2020 г. по гр.д. № 4031/2019 г. на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. и решение № 210/08.10.2018 г. по гр.д. № 4971/17 г. на ВКС, е застъпено принципното становище, че въззивният съд трябва да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, защото правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявения иск.

Във връзка с правомощието си съгласно указанията по ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав на ВКС приема, че тези въпроси следва да се обединят и да се уточнят по следния начин – „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи мотиви по твърденията и възраженията на страните относно правнорелевантните фактически обстоятелства ?“ Касационният съд намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по уточнения по-горе въпрос.

2. По поставения въпрос по чл.280 ал.1, т.1 ГПК - „Дали може да се докаже достоверността на дата на частен документ със свидетелски показания ?“

Касационният съд намира, че с оглед на решаващите изводи на въззивния съд не е удовлетворено общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Поставеният от касатора процесуален въпрос не е съобразен с мотивите на въззивното решение, в които решаващият съд изрично е разяснил, че ответникът няма качеството на трето лице по смисъла на чл.181 ГПК, тъй като органният му представител е участвал при съставяне на процесния частен документ. Въззивният съд свързва възможността за доказване с гласни доказателствени средства на датата на частен документ и липсата на изискването за достоверност на тази дата с обстоятелството, че оспорилият датата ответник няма качеството на трето лице по смисъла на чл.181 ГПК, поради което така поставеният процесуален въпрос не е релевантен.

Друга би била хипотезата, с оглед проверката на общия критерий за допустимост на касационното обжалване, ако бе поставен въпрос за съдържанието на понятието "трети лица" по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК, и то в контекста на поддържана теза, че касаторът попада сред тази категория лица, но случаят не е такъв.

3. Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В практиката на ВКС е застъпено принципното становище, че понятието "очевидна неправилност" представлява квалифицирана форма на неправилност, която е различна от неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата и на извършените от въззивния съд процесуални действия. Посоченото основание ще е налице при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

Доводите, от които касаторът извежда основанието по чл.280 ал.2, предл.3-то ГПК, изискват да се изследват и да се подложат на преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, които да са довели до очевидно неправилно решение.

В касационната жалба е направено искане по чл.83 ал.2 ГПК за освобождаване на касатора от задължението за внасяне на държавна такса. Сочи се, че не разполага с парични средства, защото е неработещо предприятие от 2017 г., когато е поставен в режим на квестура, а банковите му сметки са запорирани. Поддържа се, че заплащането на държавната такса ще представлява непреодолимо препятствие за постигането на преследваната с касационната жалба легитимна цел, което е предпоставка за освобождаване от нейното заплащане с оглед принципа на ефективната правна защита по чл.47 ХОПЕС. Позовава се на определение № 3385/27.06.25 г. по ч.гр.д. № 2305/25 г. на ВКС.

Касационният съд намира, че искането по чл.83 ал.2 ГПК е неоснователно. Данните по делото сочат, че молителят /касатор/ е застрахователно дружество, което с решение на КФН е поставено през 2017 г. под режим на квестура по реда на чл.597 и сл. КЗ, т.е. не извършва дейност. По делото обаче липсват данни, че не разполага с имущество и че е в невъзможност да понесе разхода по заплащане на държавната такса за разглеждане на касационната жалба. В настоящата хипотеза за съда не съществува задължение да събира доказателства за установяване на имущественото състояние на молителя. При липса на доказателства, че молителят не разполага с имущество, което да му позволява да поеме разхода по заплащане на дължимата държавна такса, касационният съд намира за недоказано, че задължението за предварително внасяне на държавна такса за разглеждане на касационната жалба представлява прекомерна финансова тежест, която да лишава молителя от достъп до съд.

Има данни, че банковите сметки на молителя са запорирани до размера от 502 660,17 лв., но това не е основание за извод, че молителят е в невъзможност да плати държавната такса.

Правото на ЕС не съдържа императивна норма, която да гарантира на юридическите лица освобождаване от заплащане на държавни такси, ако не се касае за спор относно нарушаване правото на ЕС. Касационният съд в случая отчита, че делото няма за предмет спор за нарушаване на правото на ЕС, защото спорното вземане произтича от договор за заем.

В практиката на СЕС / решение от 22.12.2010 г. по дело С - 279/09, определение от 13.06.2012 г. по дело С-156/12, решения по дела С - 69/14 и С-571/16 / се приема, че принципът на ефективна правна защита по чл. 47 от ХОПЕС може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноски в производството, а националният съд следва да прецени предмета на спора, значимостта на интереса, размера на разноските и дали те съставляват непреодолимо препятствие за достъпа до правосъдие.

Касационният съд намира, че размерът на държавната такса за разглеждане на касационната жалба от 3067,75 евро не съставлява непреодолимо препятствие за достъпа до правосъдие на молителя, който е акционерно дружество. От вписванията по неговата партида в графа „действителни собственици“ се установява, че насрещната страна по делото /„Ви Веста Холдинг ЕАД/ притежава 87.21% от неговия капитал. Няма обаче данни, че акционерите, притежаващи останалите 12,79 % от капитала на молителя, са в невъзможност да платят сумата от 3067,75 евро – държавна такса за последния стадий на производството /чл.295 ГПК/.

С оглед на изложеното касационният съд намира, че за проверка на съответствието с посочената от касатора практика на ВКС по първите два въпроса по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по уточнения от настоящия състав на съда въпрос, а именно – „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи мотиви по твърденията и възраженията на страните относно правнорелевантните фактически обстоятелства ?“ Искането на касатора за освобождаване от задължението да внесе държавна такса следва да се остави без уважение.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд