Определение № 2862 от 04.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1018/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Г. Н. Н. ЕГН [ЕГН] срещу решение № 169 от 21.12.2023 г. по в.т.д. №172/2023 г. на АС-Велико Търново, с което са потвърдени решение № 260034 от 04.11.2022г. и решение №260008/24.04.2023 г. за поправката на първото по реда на чл.247 ГПК, постановени по гр д. № 110/2019г. на Плевенския окръжен съд. С първоинстанционното решение е бил отхвърлен предявеният от Г. Н. Н. от [населено място] и М. Д. А. от [населено място], против „Първа инвестиционна банка“ АД [населено място], ЕИК[ЕИК] иск с правно основание чл. 26 ал. 2 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на договор за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот, обективиран в нотариален акт акт № 29, том VIII, рег. № 7623, дело 779/2006 г. на нотариус С. П.., рег. № 017 с район на действие РС-П. в частта му, касаеща недвижимия имот, описан в т. 2.1 от нотариалния акт, а именно: апартамент № 8, находящ се в [населено място], [улица], на трети етаж в девететажна жилищна сграда, състоящ се от две спални, кухня, баня, клозет, с изложение юг-запад, със застроена площ от 91 кв.м., при съседи на апартамента: от изток – П. Г. Х.., от север – К. и М. Гигови, от запад и юг – улици, ведно с прилежащото избено помещение от 8 кв.м. и 1/27 идеална част от общите части на сградата и от правото на строеж върху общинска земя, съставляваща УПИ VII, кв. 85а по плана на [населено място]. Излагат се основания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение, доколкото съдът е неправилно е приел, че не се установявало, че към датата на учредяване на ипотеката единият от съсобствениците не е могъл да формира и изразява валидно воля, тъй като е страдал от психическо разстройство. Иска се отмяната на обжалваното решение и произнасяне по същество на спора в насока уважаване на иска. Като основание за допускане до касация жалбоподателят се позовава на наличие на изпълнена хипотезата в нормата на чл. 280 ал.1,т.1 ГПК относно въпрос за правното значение на слабоумието и душевната болест у страна / по сделка/ като пречка на същата да изразява правно валидна воля. Ответникът по касационната жалба в писмен отговор от страна на процесуалния си представител, изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване и неоснователност на КЖ. Претендира разноски в настоящото производство но осднование чл.78 ал.8 ГПК Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5 000 лева, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното въззивно решение, въззивният съдебен състав е изложил следните съображения в мотивите на акта: За да бъде уважен искът по чл. 26 ал. 2 пр. 2 от ЗЗД следва по делото да се докаже липсата на съгласие чрез извършване на надлежно волеизявление от поне една страна по договора за ипотека при спазване на изискванията на чл. 167 от ЗЗД. В тежест на ищеца, е да докаже твърденията си, на които основава иска си за нищожност на договора, а в тежест на ответната страна- че са спазени изискванията на чл. 167 от ЗЗД. Според съда, от представения по делото в първата инстанция нотариален акт № 29 том VII рег.№ 7623 н. д. № 779/2006 г. по описа на нотариус С. П., рег. № 017 на НК и район на действие ПлРС, се установя, че на 29.08.2006 г. между „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място], в качеството на кредитодател и двамата ищци, в качеството на кредитополучатели и ипотекарни длъжници е сключен договор за учредяване на ипотека върху собствени на длъжниците недвижими имоти, един от които е апартамент № 8, находящ се в [населено място], ул.М.“№1, 3 ет., със застроена площ от 91 кв.м., граници и при съседи, подробно описани в акта, ведно с прилежащото му избено помещение и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху общинска земя за обезпечаване на отпуснат на кредитополучателите банков кредит в размер на 100 000 лв., с краен срок на погасяване 01.09.2026 г. От представения по делото в първата инстанция договор за доброволна делба на недвижими имоти, с нотариална заверка на подписите на страните от посочения по-горе нотарус, сключен на 03.04.2007 г. между двамата ищци в качеството на съсобственици на посочените в договора недвижими имоти, става ясно, че притежаваната Ѕ и.ч. от описания по-горе недвижим имот е прехвърлена в изключителна собдтвеност на Г. Н.. Установява се от показанията на разпитаните в първата инстанция свидетели нотариус П. и Г., които кореспондират помежду си и не са оборени от други събрани по делото доказателства, поради което се кредитират от съда, че същите познават М. А. от дълги години и нямат впечатления, в който и да е момент, вкл. към датата на изповядване на сделката същият да е имал неадекватно и различно от нормалното му поведение. Свидетелката П. дава показания, че А. е участник в множество сделки свързани с фирми и ипотеки, изповядани от нея в качеството на нотариус. Свидетелят Г. установява, че от 2001 г. и към момента на разпита му през м. Х 2022 г. е работил на длъжност „кредитен инспектор“ в ответната Банка, а А. е клиент на Банката. Свидетелят твърди, че е присъствал при изповядване на конкретната сделка пред нотариус П., подписал е договора за учредяване на ипотека в качеството на пълномощник на Банката и според него А. е бил наясно както с предмета на сделката, така и с договора за кредит, който се обезпечава. Установява от заключението на СПсихЕ, изготвено въз основа на представената по делото медицинска документация и след личен преглед на А., прието от първоинстанционния съд, че по отношение на последния се касае за емоционална нестабилна личност, при която личностовата абнормност доминира емоциналната нестабилност и липсата на контрол над влеченията, но смисловият континуитет на поведението не е нарушен, поради което не може да се обсъжда душевна болест при него. Вещото лице заключава, че не й предоставена медицинска документация, от която да се установява, че преди датата на първата хоспитализация на въззивника през м. І 2009 г. същият е страдал от психично разстройство, а завеждането му на диспансерно наблюдение в информационните масиви на ОДНБПЗ при УМБАЛ „Г. С.“ е осъществено през 2014 г. Вещото лице е заключило, че към датата 29.08.2006 г. няма данни въззивникът да е страдал от психично разстройство в тесния смисъл на думата, да е имал психиатрични проблеми, да е страдал от слабоумие или душевна болест и е същият е могъл да се грижи за своите работи, да разбира своите и на близките си интереси и да ги защитава, както и е могъл да изразява правно валидна воля, да ръководи постъпките си и да преценява последиците от действията си. Според експерта, при освидетелствания въззивник към процесния момент са налице данни за личностова патология, която е манифестна, очертана от детството и с трайни ригидни схеми на мислене и абнормни тенденции в поведението след личностовото му съзряване, но същата е разстройство в широкия смисъл на думата и не откъсва преживяванията от реалността, респ. не лишава носителите на патологичния характер от способността да изразяват информирано съгласие относно състоянието и лечението си. При изслушването му в о.с.з. на 22.03.2022 г. пред първоинстанционния съд вещото лице д-р Л. поддържа заключението си по делото, изготвено през 2016 г. и уточнява, че подадената при хоспитализациите информация от А. относно давността на проблемите му е субективна и същият не е бил в полезрението на психиатрите преди първата му хоспитализация през м. І 2009 г.. Установява, че е изискала наличната медицинска документация за нуждите на експертизата и според нея поставената първа диагноза на въззивника, посочена и при лечението му в ЦПЗ Велико Т. през 2013 г. - „биполярно афективно разстройство“ не е надеждна и валидна диагноза. Едва през 2013 г. на въззивника е поставена диагноза „параноидна шизофрения“ във връзка с водено наказателно производство против него, издадено му е решение на ТЕЛК, лекувал се е през 2015 г. в ДПБ Л., но е напуснал лечебното заведение и няма данни след това да е провеждал лечение при психиатър, които обстоятелства според вещото лице водят до извод, че няма психично заболяване с непрекъснато протичане при въззивника, а могат да се обсъждат симулативни претенции за симптоми. Ето защо, според въззивния състав, при съобразяване на представените по делото писмени доказателства по делото може да бъде направен обоснован правен извод, че е спазена специалната писмена форма за учредяване на ипотеката - с нотариален акт; същата е вписана, а договорът съдържа всички необходими реквизити по чл. 170 вр. чл. 167 ал. 2 ЗЗД за действителност на ипотеката, като договорната ипотеката е учредена върху имот, който към датата на учредяването й е съсобственост на ипотекарните и солидарни длъжници, поради което не може да бъде направен обоснован правен извод за сключване на договора за ипотека както в нарушение на императивна материална правна норма при условията на чл. 26 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД, така и на заявеното от ищците основание за нищожност на договора за ипотека по чл. 26 ал. 2 пр. 2 от ЗЗД – липса на съгласие от страна, която е следвало да участва в договора. Правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл. 26 ал. 2 пр. 2 от ЗЗД за прогласяване нищожността на процесния договор за учредяване на ипотека върху недвижим имот поради липса на относимите към спора доказателства свързани с твърдяната липса на съгласие за сключване на договора от пълнолетния и дееспособен М. А. в качеството му на съсобственик на имота. Според съда, липсва съгласие по смисъла на чл. 26 ал. 2 пр. 2 от ЗЗД като тежък порок на правната сделка, когато волеизявленията (предложение и приемане) са направени и съвпадат, но някое от тях или и двете са направени при „съзнавано несъгласие” – без намерение за обвързване, когато съгласието е изтръгнато чрез насилие и когато е дадено на игра, на шега или като учебен пример, в който смисъл са мотивите по т. 2 на ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. дело №5/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Липсва съгласие по смисъла на чл. 26 ал. 2 изр. 1 пр. 2 ЗЗД, когато външно волята на дееспособното лице е обективирана чрез надлежно поведение, но зад изявлението липсва вътрешно волево решение. Липсата на съгласие за сключване на договор трябва да бъде съзнателна, тъй като ако е несъзнателна следва да се приложат съответните правила за унищожаемост в зависимост от конкретния порок на волята. В този смисъл са мотивите на ТР № 5/30.05.2022 г. по тълк. дело № 5/2020 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си е унищожаем на основание чл. 31 ал. 1 ЗЗД. При липса на доказателства за това, че в момента на изразяване на съгласието за сключване на сделката същото да е изтръгнато чрез насилие, да е дадено на шега или при обстоятелства, които да изключват намерението на страната по сделката да се обвърже от договора въпреки надлежното поведение не може да се приеме, че е налице съзнателна липса на съгласие от страна на А.. Ето защо и след като не се спори, че А. не е бил поставен под запрещение към датата на сключване на процесния договор няма как да се приеме, че искът по чл.26 ал.2 ЗЗД е основателен. По отношение на основателността на искането за допускане на касационен контрол на въззивното решение настоящият състав на ВКС,Първо т.о. намира следното: Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационната жалба, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. ВКС няма право да извлича сам въпроси, нито да преформулира тези на касатора, а може само да ги прецизира. На база така възприетите критерии за дискреция относно наличието на основанията за допускане на касационно обжалване, съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, настоящият състав на ВКС,ТК,Първо т.о. счита, че с оглед гореизложените съображения, не е налице основание за допускане на обжалване. От страна на подалата КЖ страна единствено е формулиран като правен въпрос този за правното значение на слабоумието и душевната болест у страна / по сделка/ като пречка на същата да изразява правно валидна воля. Въпросът обаче не съответства изобщо на приетото от съда от фактическа и правна страна становище за липсата на каквито и да е доказателства за това, към датата на сключване на процесния договор за ипотека, а именно към 29.08.2006 г., М. А. да е страдал от „слабоумие и/или душевна болест“. Следователно отговор на подобен въпрос не би се отразил на изхода по конкретния правен спор. Отделно от това са налице и задължителните за съдилищата постановки по тълкуването и прилагането на закона, залегнали в мотивите на ТР № 5/30.05.2022 г. по тълк. дело № 5/2020 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си е унищожаем на основание чл. 31 ал. 1 ЗЗД. От горното следва, че дори да беше налице „слабоумие и/или душевна болест“ на страната, водещи до състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си и то към датата на сключване на процесния договор за ипотека/ нещо което не се установява/, то конкретният иск за нищожност на така сключения договор, на основание чл.26 ал.2 ЗЗД-т.е. липса на съгласие на страната за настъпване на правните последици на договора, отново би бил неоснователен. Следователно, доколкото въззивното решение е приложено изцяло в съответствие със задължителните постановки на цит. ТР, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В полза на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 300-триста лева на основание чл.78 ал8 ГПК, с оглед изготвен и депозиран отговор на КЖ. С оглед изложеното, съдът