Определение № 50290 от 17.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1752/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 1481/10.03.2022 година, подадена по пощата на 08.03.2022 година, от Н. М. М., против решение № 19/03.02.2022 година на Окръжен съд Ловеч, постановено по гр. д. № 495/2021 година. С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Ловеч е отменил първоинстанционното решение № 260 103/27.08.2021 година на Районен съд Троян, първи състав, постановено по гр. д. № 870/2020 година и вместо това е отхвърлил предявеният от Н. М. М., против Д. М. Д. иск с правно основание чл. 27, във връзка с чл. 29, ал. 1 от ЗЗД за унищожаване на сключения между тях договор за доброволна делба, с нотариална заверка на подписите с рег. № / година на Б. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Троян, вписан под № в регистъра на Нотариалната камара. В подадената от Н. М. М. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от нея против Д. М. Д. иск с правно основание чл. 27, във връзка с чл. 29, ал. 1 от ЗЗД иск да бъде уважен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Ловеч по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Ответникът по касационната жалба Д. М. Д. е подал отговор на същата с вх. № 2594/03.05.2022 година, с които е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 19/03.02.2022 година на Окръжен съд Ловеч, постановено по гр. д. № 495/2021 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. Н. М. М. е била уведомена за обжалваното решение на 08.02.2022 година, като подадената от нея срещу същото касационна жалба е вх. № 1481/10.03.2022 година и е подадена по пощата на 08.03.2022 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Ловеч е приел, че Н. М. М. и Д. М. Д. са наследници на Д. П. Д.., починал на 08.06.1952 година. На 23.10.2019 година между тях бил сключен договор за доброволна делба, с нотариална заверка на подписите с рег. № / година на Б. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Троян, вписан под № в регистъра на Нотариалната камара, за имот с идентификатор № по КККР, одобрени със заповед 300-5-109/19.12.2003 година на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от .00 м 2, намиращ се в [населено място], [община], област, с адрес: [улица], заедно с построените в този имот сгради: еднофамилна двуетажна жилищна сграда с идентификатор № със застроена площ от .00 м 2 ,; селскостопанска сграда с идентификатор № със застроена площ от .00 м 2; селскостопанска сграда с идентификатор № със застроена площ от .00 м 2. В договора било посочено, че за уравнение на дяловете Д. М. Д. бил заплатил на Н. М. М. сумата от 1000.00 лева, както и че данъчната оценка на дела е 7255.00 лева. Впоследствие Д. М. Д. бил признат за собственик на имота на основание наследство, давност и делба, с нотариален акт №, том, рег. №, дело № / година на Б. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Троян, вписан под № в регистъра на Нотариалната камара. На 10.03.2020 година имотът е продаден на Л. К. С. и М. П. С. с договор за продажба обективиран в нотариален акт №, том, рег. №, дело № / година на Б. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Т., вписан под № в регистъра на Нотариалната камара. По делото са събрани гласни доказателства, чрез разпита на свидетеля М. П. С.-син на М.. Той сочел, че за процесния имот не е имало документ за собственост, както и че вуйчо му се занимавал с продажбата и снабдяването с документи за наследствените имоти, останали в наследство от дядо им. Бил запознат с факта, че за процесния имот на [улица]в [населено място] не са имали документ за собственост, а желанието било същият да се продаде. През 2019 година от майка си узнал, че са ходили при нотариус за изготвяне документи за собственост, понеже имало сериозен клиент за закупуване на къщата. Тъй като се чуло в селото, че къщата била продадена, той отишъл с майка си до нотариуса, за да проверят какво в действителност било извършено. Установили, че всъщност бил сключен договор за доброволна делба на имота. Отишъл при вуйчо си за обяснение, но той му отговорил, че нищо не бил направил и нищо не знаел. Твърдял, че не им се полагало наследство и нямал отношение към този документ. С. твърдял още, че около месец след случката майка му се обадила, че вуйчо му отишъл до тях да й дава пари от продажбата на къщата-1000.00 лева, но по указание на свидетеля те не взели парите. Заявява, че майка му не била вземала пари при доброволната делба. Чул, че къщата била продадена за 25 000.00 лева. Въззивният съд е изложил съображения, че е сезиран с иск по чл. 27, във връзка с чл. 29, ал. 1 от ЗЗД за унищожаване на договор за доброволна делба на недвижим имот поради измама, предявен от Н. М. М., против Д. М. Д., който иск бил предявен в срока по чл. 32, ал. 2 от ЗЗД от легитимирана страна. Съгласно разпоредбата на чл. 29, ал. 1 от ЗЗД измамата била основание за унищожаване на договор, когато едната страна била подведена от другата да го сключи, чрез умишлено въвеждане в заблуждение. В този смисъл, за да бъде уважена такава претенция, следвало да се установят по безспорен начин елементите от фактическия състав на гражданската измама, а именно: да е била сключена сделка; едната страна по сделката да е била в заблуждение, както относно характера на сделката, така и/или относно последиците от нея; заблуждението да е било предизвикано умишлено от другата страна и сделката да е била сключена поради заблуждението. Тежестта на доказване по смисъла на чл. 154, ал. 1 от ГПК на исковата претенция била на страната, която се позовава на измамата, като основание за унищожаване на конкретния договор, при условията на пълно главно доказване. От събраните по делото доказателства се установявало, че между страните бил сключен договор за доброволна делба по силата на който Д. М. Д. бил придобил в дял процесния имот, а Н. М. М. била получила за уравнение сумата от 1000.00 лева. Договорът за доброволна делба на недвижими имоти бил формален съгласно чл. 35, ал. 1 от ЗС–сключвал се писмено с нотариално заверени подписи. В конкретния случай изискванията закона били спазени, т. е. налице бил първият елемент от фактическия състав. Твърденията на Н. М. М. били, че е била въведена в заблуждение от брат си, относно характера и последиците от сделката, а именно, че се снабдявали с документ за собственост на недвижимия имот, а не че сключвали договор за доброволна делба, вследствие на който брат й придобивал имота, а на нея за уравнение на дела се заплащала сума от 1000.00 лева. При преценката дали едно лице може да бъде въведени в заблуждение при конкретните обстоятелства, следвало да бъде съобразена неговата личност. От показанията на разпитания свидетел М. П. С.-син на М., се установявало, че преди процесния случай, всички документи, касаещи наследствените имоти са били уреждани от вуйчо му, като не били имали проблеми. Това сочела, че М. била имала доверие на своя брат-Д. М. Д.. Действително се касаело за възрастна жена, но това не водело автоматично до извода, че била лесно внушаема. От друга страна, с оглед данните по делото, това не била първата извършена от нея сделка, видно от показанията на сина й, т. е. налице бил определен опит в тази сфера. В исковата молба се посочвало, че нотариусът бил прочел документите, т. е. нямало твърдения за нарушение на процедурата по оформяне на договора. По делото не били наведени твърдения за някакви проблеми, които да намалявали способността й да възприема правилно действителността. Такива не се сочели и в показанията на нейния син. Разликата в пазарната цена и цената, посочена в договора за доброволна делба, с оглед разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД не можела да бъде приета сама по себе си, като намерение за увреда. Сключването на договора при явно неизгодни условия, каквито твърдения имало в исковата молба, бил само един от елементите на фактическия състав на института „крайна нужда“, уреден в чл. 33 от ЗЗД, а не на измамата по чл. 29 от ЗЗД. Фактът, че в договора било посочено, че М. била получила сумата от 1000.00 лева, с оглед признанието, че документите били прочетени от нотариуса, както с оглед на чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК не можел да бъде опроверган, чрез гласни доказателства. По делото не били представени доказателства, които по несъмнен начин да потвърждавали изложените в исковата молба обстоятелства. Единствено показанията на свидетеля М. П. С., който е син на М. били в тази насока, но при приложението на чл. 172 от ГПК, предвид неговата заинтересованост и тъй като не били подкрепени от други доказателства, въззивната инстанция не можела да приеме същите за безспорно достоверни. Предвид това въззивният състав считал, че предявеният от Н. М. М., против Д. М. Д. иск с правно основание чл. 27, във връзка с чл. 29, ал. 1 от ЗЗД за унищожаване на сключения между тях договор за доброволна делба, с нотариална заверка на подписите с рег. № / година на Б. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Т., вписан под № в регистъра на Нотариалната камара, е неоснователен и недоказан и следвало да бъде отхвърлен. При извършената служебна проверка настоящият състав на ІV г. о. на ВКС не констатира наличието на основания за допускане на решението на Окръжен съд Ловеч до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. В съдебната практика се приема, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от ненадлежен орган или от ненадлежен състав, или излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, или когато не е изразено в писмена форма или не е подписано, или когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Касае се за нарушение на изискванията за валидност на решението, които са въведени с оглед на характера му на едностранно властническо изявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. В конкретния случай въззивното решение на Окръжен съд Ловеч отговаря на установените изисквания за валидност, като не страда от нито един от посочените по-горе пороци, а също така и от други такива, от които да може да се направи извод за липса на надлежно волеизявление на въззивния съд. Недопустимо е съдебното решение когато е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или с което съдът е излязъл извън рамките на спора като се е произнесъл по непредявен иск-на непредявено основание или извън рамките на търсената защита. В случая такива обстоятелства не са налице. Въззивният съд се е произнесъл в рамките на компетентността си и в рамките, в които е бил сезиран, без да е извършвал служебно промяна на същите. Допускането на касационното обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК основания за това предполага наличието на формулиран от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на делото, бил е обсъждан от въззивния съд и е обусловил правните му изводи в постановения от него съдебен акт. Освен формулиране на такъв правен въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване е необходимо касаторът да обоснове връзката между този въпрос и някоя от допълнителните предпоставки за допускане на обжалването уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК. Липсата на такъв въпрос или въпроси и/или обосноваване на допълнителните предпоставки за допускане на касационното обжалване е достатъчно основание да не се допуска такова, в какъвто смисъл са дадените с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС указания. В случая в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. М. М. е формулирала правен въпрос за задължението на съда да направи обсъди всички относими факти и да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване на изводите си за основателността на исковата претенция. Липсва обаче обосновка и доказателства за наличието на някоя от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК допълнителни предпоставки за допускане на касационното обжалване, като само посочването на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК и твърдението, че въззивното решение е постановено в противоречие със практиката на ВКС не е достатъчно. Дори и да се приеме, че е обоснована и допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване, то същото не трябва да бъде допускано по така поставения въпрос. При постановяването на решението си въззивният съд е съобразил установената практика по чл. 12 и чл. 235 от ГПК задължаваща го, при постановяване на решението си, да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства и доводите на страните. Въз основа на твърденията, възраженията и доводите на страните съдът трябва да определи предмета на доказване по делото, който съгласно чл. 153 от ГПК обхваща, всички относими към спорното право правнорелевантни факти и връзките между тях. Като следствие от това съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото допустими и относими доказателства, като въз основа на това приеме, кои от твърденията, възраженията и доводите на страните, приема за доказани и кои не. Обсъждането на доказателствата трябва да бъде извършено от съда по вътрешно убеждение, като същите бъдат преценени както поотделно, така и в тяхната съвкупност. При това не може да бъде давано преимущество на едни доказателства над други, освен ако това не произтича от закона или част от доказателствата да бъдат игнорирани, при положение, че съдът не ги е изключил от доказателствения материал по делото. Доказателствата не трябва да бъдат преценявани само сами за себе си, а във връзка едни с други, като се спазват опитните правила и правилата на формалната логика. При наличието на противоречиви доказателства съдът е длъжен да посочи, на кои от тях дава вяра и защо, а на кои не и поради каква причина. Съдът обаче не е длъжен да преценява онези твърдения, доводи и възражения на страните, които са неотносими към конкретния спор, а също така и неотносимите към предмета на доказване доказателства, както и да излага мотиви във връзка с тях. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. М. М. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Ловеч да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба и изложението към нея за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. В конкретния случай касационният съд би трябвало да извърши проверка на дейността на въззивния съд по оценка на доказателствата в тяхната съвкупност, което не може да бъде направено само при обикновен прочит на решението. Затова сочените обстоятелства не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на оспорваните изводи на съда по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Н. М. М. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Ловеч. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 19/03.02.2022 година на Окръжен съд Ловеч, постановено по гр. д. № 495/2021 година, по подадената против него от Н. М. М., касационна жалба с вх. № 1481/10.03.2022 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Н. М. М. ще трябва да заплати на Д. М. Д. сумата от 1000.00 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение