Определение № 539 от 31.12.2018 г. на ВКС по т. д. № 1957/2018 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 8457 от 8.V.2018 г. на К. Г. Г. от [населено място], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против определение № 1127 на Софийския апелативен съд, ГК, 12-и с-в, от 2.ІV.2018 г., постановено по ч. гр. дело № 1059/2018 г., с което е била оставена без уважение частната му въззивна жалба срещу определение № 21140 на СГС, ГК, с-в І-18, от 17.VІІІ.2017 г. по гр. дело № 15813/2016 г.: за прекратяване (при констатирана липса на правен интерес) на първоинстанционното производство, образувано по съединени под условието на евентуалност искове на настоящия частен касатор срещу тримата ответници: софийското „Арон Груп” ООД, Р. С. К. и С. Т. К. - последните двама също от [населено място]. Оплакванията на частния касатор Г. са както за нищожност, така и за неправилност на атакуваното въззивно определение: като постановено в нарушение на материалния закон, а също и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това той претендира прогласяване нищожността на първоинстанционното прекратително определение на СГС, алтернативно- касиране на съдебния акт на въззивната инстанция, както и връщате на делото на първостепенния съд за разглеждане на спора по същество, но от друг състав на СГС, а също и да бъдат осъдени тримата ответници по касация да заплатят – на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА – дължимото възнаграждение на процесуалния му представител по пълномощие от САК „в размер, определен от ВКС”. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната касационна жалба подателят й К. Г. обосновава приложно поле на частното касационно обжалване освен с твърдението за „очевидна неправилност” на атакуваното въззивно определение /чл. 280, ал. 2 ГПК/, още и с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с този свой акт САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 133/22.ХІ.2011 г. на І-во т.о. на ВКС по т. д. № 17/2011 г., по следните три правни въпроса, които същевременно били от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото: 1./ „Задължителни ли са определенията на въззивната инстанция, постановени в обезпечителното производство, за първата инстанция по отношение на исковото производство по съществото на спора, включително и по отношение на допустимостта на иска?” 2./ „Налице ли е липса на мотиви в акта на първостепенния съд, с който прекратява исковото производство, когато те съдържат само цитати на акт на въззивната инстанция, постановен в обезпечителното производство, без първоинстанционният съд да направи изрично изявление, че споделя цитираните мотиви на въззивния, а и предвид случаите, когато в други свои актове същият първоинстанционен съд е излагат противоположни по смисъл мотиви на цитираните или пък са налице мотиви, изложени в нарушение на принципа за разглеждане и решаване на делата по собствено вътрешно убеждение на решаващия състав?” 3./ „Правата на съдружника в ООД по чл. 123 ТЗ на участие в разпределението на печалбата и на ликвидационен дял, представляват ли негови имуществени права – елементи на членственото правоотношение или са негови „правни очаквания” или „бъдещи права” и, съобразно естеството на тези права, респ. – правни очаквания, има ли съдружникът правен интерес да предявява иск за прогласяване на нищожност на сделки на дружеството или такъв по чл. 135 от ЗЗД за действия на дружеството, когато тези сделки или действия увреждат или могат да увредят имуществото на дружеството?” По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответниците по касация Р. С. К. и С. Т. К. – двамата от [населено място], писмено са възразили чрез общия техен процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на частното касационно обжалване – вкл. в хипотезите на твърдяната вероятна нищожност или очевидна неправилност, така и по основателността на оплакванията за пороци на атакуваното определение на САС по смисъла на чл. 281, т.т. 1 и 3 ГПК, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждането на разноски по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв. Н. Й.. Б. от САК в размер на сумата от 34 062.75 лв. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред САС, настоящата частна касационна жалба на К. Г. Г. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните: За да потвърди обжалваното пред него първоинстанционно прекратително определение, САС е приел, че като съдружник в ответното по исковете му ООД настоящият частен касатор не е страна по трите абстрактни правни сделки, извършени от последното /във формата на процесните три записа на заповед/ и затова той няма правен интерес да атакува валидността им, защото: „житейски оправданият интерес на един съдружник от запазване и увеличаване на имуществото на дружеството, с което е в членствено правоотношение, не е равнозначен на правен интерес за защита на това имущество по гражданскоправен исков ред”. Този решаващ правен извод на САС се предшества от констатацията му, че, „противно на твърденията в жалбата” /частната въззивна жалба на К. Г. - бел. на ВКС /, първостепенният съд е изложил собствени мотиви за постановяване на прекратителното определение, а обстоятелството, че те по съдържание са идентични с тези по двете отменителни определения на САС /които са били постановени при атакуване на допуснати по делото обезпечения, където същите искове са преценявани като недопустими/, е ирелевантно за валидността на първоинстанционния акт по чл. 130 ГПК. Съгласно т. 1 in fine от задължителните за съдилищата постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г.на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или за недопустимостта на атакувания пред него акт на въззивната инстанция. Само ако съществува вероятност последният да е нищожен или процесуално недопустим, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността /респ. - за недопустимостта/ му ще се извърши с произнасянето по съществото на подадената частна касационна жалба. Това разяснение намира своята нормативна опора в сега действащата редакция на чл. 280, ал. 2, предл. 1-во и 2-ро ГПК: след влизането в сила на ЗИДГПК (Обн. ДВ, бр. 86 от 27.Х.2017 г.). Според същата постановка на тълкувателното решение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в съответния акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че релевантният за изхода на делото въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/ трябва да от значение за формиране решаващата вола на съда, но не и за правилността на неговия акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С оглед гореизложеното, на първо място, не се констатира вероятност в процесния случай атакуваното определение на САС да е нищожен съдебен акт, след като е било постановено от законен състав и е в достатъчна степен разбираемо. На второ място, при преценката им на плоскостта на горепосоченото разграничение, нито един от формулираните от частния касатор Г. три правни въпроса в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК няма характера на такъв, който да е от значение за изхода по конкретното дело. Напротив, тези с номера 1 и 3 са с изцяло хипотетичен характер, докато въпросът с пор. № 2 се отнася до правилността на атакуваното определение на САС. При така установената липса на главното основание за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от релевираните от частния касатор Г. две допълнителни предпоставки - по т. 1 или по т. 3 на същия законов текст. Единствено за прецизност ще следва да се отбележи, че, според новелата на чл. 290 ГПК, която е в сила от 30.Х.2017 г., постановеното по реда на ал. 2 на същия текст решение „не представлява задължителна съдебна практика”, а обективираната такава в цитираното от частния касатор Решение № 133/22.ХІ.2011 г. на състав на І-во т.о. на ВКС по т.д № 17/2011 г. не е трайна такава и следва да се счита изоставена: по силата на последвалото тълкувателно решение № 8/27.ХІ.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 8/2012 г. /т. 2/, което представлява задължителна практика на ВКС. В заключение, атакуваното въззивно определение не е и очевидно неправилно, тъй като то нито е явно необосновано /да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика/, нито е било постановено contra legem /до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл/ или пък - extra legem /т.е. САС да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/. При този изход на делото в настоящето частно касационно производство по чл. 274, ал. 3 ГПК и предвид изрично направеното от двамата ответници по касация Р. и С. К. от [населено място] искане по чл. 78, ал. 3 ГПК-във вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, частният касатор К. Г. Г. от София ще следва да бъде осъден – на основание чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК - да заплати на техния общ процесуален представител по пълномощие от САК адвокат Н. Й. Б., с личен номер [ЕГН], уговорената в пълномощното сума в размер на 34 062.75 лв. /тридесет и четири хиляди и шестдесет и два лева и седемдесет и пет стотинки/, чиито размер е определен при съобразяване правилата на чл. 7, ал. 2, т. 6 и чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение