Определение № 346 от 05.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 174/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частни касационни жалби на И. П. К., Ц. Т. К., П. И. К., И. И. К. и ЗД „Бул инс“ АД срещу определение №367 от 12.11.2025 г. по в.ч.т.д.№568/2025 г. на АС Пловдив. С обжалваната от И. П. К., Ц. Т. К., П. И. К. и И. И. К. част, е потвърдено постановеното по реда на чл.248 ГПК определение №1208 от 15.08.2025 г. по т.д.№636/2021 г. на ОС Пловдив в частта му, с която е допълнено определение №921 от 19.06.2025 г. по т.д.№636/2021 г. на ОС Пловдив в частта за разноските чрез осъждане на И. П. К., Ц. Т. К., П. И. К. и И. И. К. да заплатят на ЗД „Бул инс“ АД сумата от 10 085 лв., разноски. В жалбата се навеждат доводи, че определението в посочената част е неправилно, тъй като липсват доказателства – данъчни фактури, за заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение, а представените договори за правна помощ не са в състояние да установят заплащането. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК: 1. При възникване на данъчно събитие, ако данъчно задълженото лице не издаде данъчна фактура на получателя, последният задължен ли е да заплати уговореното. 2. При договорено плащане в брой между данъчнозадължени лица по смисъл на ЗДДС, липсата на данъчна фактура с фискален бон към нея, предпоставка ли е да се приеме, че плащането не е извършено. 3. При клауза в договор между данъчно задължени лица по ЗДДС, че плащането ще е в брой и договорът служи като разписка за плащането, допустимо ли е съгласно ЗДДС да не бъде издавана данъчна фактура. 4. Допустимо ли е включването в дневника за покупките по смисъла на ЗДДС на разход, който не е документиран с фактура, съдържаща реквизитите по чл.78, вр. чл.79 ППЗДДС. 5. В случаите недокументирана, непълно/неточно документирана покупка на услуга по предходния въпрос, когато претенцията за възстановяване на направени разходи по чл.78, ал.1 ГПК е от данъчно задължено лице по ЗДДС, същата може ли да бъде приета за основателна, без да е налице документ по чл.78 ППЗДДС. С обжалваната от ЗД „Бул Инс“ АД част, е потвърдено постановеното по реда на чл.248 ГПК определение №1208 от 15.08.2025 г. по т.д.№636/2021 г. на ОС Пловдив в частта му, с която е отхвърлено искането на ЗД „Бул Инс“ АД за допълване на определение №921 от 19.06.2025 г. по т.д.№636/2021 г. на ОС Пловдив в частта за разноските чрез осъждане на И. П. К., Ц. Т. К., П. И. К. и И. И. К. да заплатят разноски над сумата от 10 000 лв. до сумата от 20 640 лв. В жалбата се излагат съображения за неправилност на определението в обжалваната част, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. Дължат ли се на ответника разноски при прекратяване на делото поради отказ от спорното право от ищеца и в какъв размер. 2. При намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл.78, ал.5 ГПК, длъжен ли е съдът да се съобрази с фактическата и правна сложност на делото и следва ли при евентуално намаляване на възнаграждението, да се съобрази с минимално определения размер по чл.36 ЗА и Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частните касационни жалби са подадени от надлежни страни, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са допустими. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е намерил за неоснователни възраженията на ищците физически лица, че липсват доказателства договореното адвокатско възнаграждение да е заплатено на адвоката, като е посочил, че изцяло следва да се съобразят разясненията, дадени с ТР № 6 от 06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, а именно, че след като договореното възнаграждение е заплатено в брой и това е изрично посочено в сключените договори за правна защита и съдействие – л. 93-96 от т.д. № 558/22г. по описа на ОС Пловдив, то договорът служи като разписка за извършеното плащане, а обстоятелството, че не са приложени фактури, не може да обоснове извод, различен от наложения – удостоверено плащане. По отношение другия спорен въпрос, касаещ размера на дължимото се възнаграждение, е изложил съображения, че съгласно задължителните указания, дадени с решение на СЕС от 25.01.2023г. по дело С-438/22 приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба № 1 от 09.01.2004 г. относно минималните размери на адвокатските възнаграждения не е задължителна за съда, а при това положение и за определяне размера на дължимото се възнаграждение следва да се съобрази разпоредбата на чл. 36, ал.2, изр.2 вр. ал.1 ЗА за справедлив и обоснован размер на това възнаграждение, като се отчете високата образователна квалификация на лицето, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатската колегия, поетия ангажимент, а също и конкретната фактическа и правна сложност на спора и конкретно това, че спора макар и да касае четири иска – обективно и субективно съединени е насочен към установяване на едни и същи или аналогични факти и обстоятелства и е концентриран досежно опровергаване на едни и същи възражения на ответника, за което свидетелства и процесуалното поведение на представляващи ответника адвокат. Установил е, че по делото са проведени четири съдебни заседания, като във всяко от тях се е явявал процесуален представител на ответника, както и че същият е демонстрирал активно процесуално поведение не само по процесуално представителство и защита в открито съдебно заседание, но и по изготвяне и представяне на отговор на исковата молба, както и допълнителен отговор на допълнителната искова молба, с оглед което и при отчитане на значителния материалния интерес, за който исковете са били предявени, е достигнал до извод, че възнаграждение в размер на 10 000 лв. с включен ДДС, е съответно на извършеното от адвоката, представляван ответника, като същото е справедливо и обосновано с оглед конкретната фактическа и правна сложност на спора, съгласно чл. 78, ал.5 ГПК. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, формулираните от частните касатори физически лица въпроси (свързани с фискалните задълженията на страните по договор за правна защита и съдействие) не са обусловили правната воля на съда и при липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК касационно обжалване не може да бъде допуснато. От друга страна дори и да се приеме, че въпросите са обуславящи, в случая въззивният съд е приел, че представените договори за правна помощ установяват наличие на изразената от ответната страна и процесуалния й представител воля, за заплащане на уговорения хонорар в брой, което заплащане е и доказано от договорите за правна защита и съдействие. Възприетото от въззивния съд разрешение е изцяло в съответствие с дадените в т.1 от ТР №6/2013 г. на ОСГТК на ВКС разяснения (изключващи наличие на бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК), според които ако възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото и в този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. По формулираните от ЗД „Бул инс“ АД въпроси е налице константна практика на ВКС, като съобразно дадените от различни състави на ВКС разяснения, адвокатското възнаграждение подлежи на плащане предварително и не се връща, ако производството по делото не се развие по очаквания начин, като съдът не може да основе преценката си по чл.78, ал.5 ГПК само на това, че към момента на определението по чл.232 или по чл.233 ГПК, адвокатът на ответника не е могъл да извърши цялата възложена му защита - обратното означава да се приеме, че в резултат на собствените си действия по отказ/оттегляне от/на иска, ищецът може да ограничи отговорността си по чл.78, ал.4 ГПК за вече сторени от ответника разноски. От друга страна, след постановяване на решение на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г., е формирана многобройна практика на ВКС относно приложението на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК, вр. чл.36 ЗА, препращаща към регламентираните в Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредба № 1 за възнаграждения за адвокатска работа, след измененията, обнародвани в ДВ бр.14/18.02.2025 г.) минимални размери на адвокатските възнаграждения. Приема се, че предвидените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир, но без да са обвързващи за съда, а тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на уговорената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Тъй като в случая такава преценка е извършена от въззивния съд, респективно съдът се е съобразил изцяло с посочената практика на ВКС касационно обжалване не може да бъде допуснато. Необходимо е да се отбележи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на съдебния акт по същество, на основанията по чл.281, т.3 от ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на частните касационни жалби. Мотивиран от горното Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,