Определение № 3342 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5340/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. А. К. чрез неговия пълномощник адв. Я. Я., срещу въззивно решение № 1073 от 07.08.2023 г. по в.гр.д. № 1943/2022 г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено решение № 261328 от 18.04.2022 г. по гр.д. № 12140/2020 г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по отношение на Л. А. К., че Д. Л. Д. е собственик на апартамент № ***, с площ 53.16 кв.м, находящ се в [населено място],[жк], [улица], вх. ***, ет.2, заедно с принадлежащото му мазе № *** с площ 5.66 кв.м и съответните идеални части от общите части на сградата, представляващ самостоятелен обект в сграда, с идентификатор ***по КККР на [населено място], и ответникът Л. К. е осъден да предаде на Д. Д. владението върху този имот. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при преценка на доказателствата, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че съдът в двете инстанции не е преценил правилно събраните доказателства относно релевираното от него възражение за придобиване по давност на процесния имот, поради което неправилно е приел, че упражнявана от него фактическа власт е била с характер на търпими действия. В резултат на това е постановил решението си в нарушение на материалния закон. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК- поради очевидна неправилност. В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация Д. Л. Д. е изразила становище, че не е налице соченото основание за достъп до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на основание решение № ІІ-71-165 от 04.03.2015 г. по гр.д. № 2487/2006 г. на Софийски районен съд, постановено във фазата по извършване на съдебна делба, влязло в сила на 18.02.2015 г., ищцата Д. Д. се легитимира като собственик на процесния апартамент, който с посоченото решение на основание 292 ГПК/ отм./ е бил поставен в неин дял. Приел е, че от 19.07.2006 г. ответникът Л. К. обитава жилището. Към 19.07.2006 г. до смъртта си през 2017 г. в него е живеела Й. И. Й. - майка на ответника и баба на ищцата. След връщането си от САЩ ответникът се установил да живее при нея. До влизане в сила на решението по гр.д. № 2487/2006 г. Й. Й. и Д. Д. са били съсобственици на жилището. След влизане на решението в сила майката Й. Й. не е била собственик на имота - останала е да живее в него със съгласието на своята внучка Д. Д. поради близките родствени отношения помежду им. В жилището продължил да живее и жалбоподателят, който обитава същото и понастоящем след смъртта на майката Й. Й. през 2017 г. При така установените факти по делото съдът е приел, че ответникът е установил фактическа власт върху имота при условията на т. нар. търпими действия, поради което има правното положение на държател. За да придобие имота по давност е следвало да демонстрира по отношение на собственика промяна в намерението - че започва да свои имота за себе си. След анализ на събраните по делото гласни доказателства е направил извод, че не се установява в периода 19.07.2006 г. до 18.02.2015 г. ответникът да е демонстрирал по отношение на съсобствениците на имота - Й. Й. и Д. Д., че е променил намерението си и владее имота за себе си. Обсъдил е твърдението му, че между децата на Й. Й. е имало устна уговорка след нейната смърт жилището да остане за този от тях, който я гледа, но е приел, че подобна уговорка не може да се квалифицира като предаване на владението, тъй като касае период след смъртта на майката, а периодът от смъртта на Й. Й. /12.06.2017 г./ до предявяване на ревандикационния иск /05.11.2020 г./ не е достатъчен за придобиване на апартамента по давност. Обстоятелството, че ответникът е заплащал консумативни разноски за жилището е преценено като недостатъчно да се обоснове извод, че е установил владение за себе си, тъй като плащането е свързано с осъществяваното от него фактическо ползване. Въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Като основание за достъп до касационно обжалване очевидната неправилност предполага въззивното решение да е засегнато от пороци, пряко установими от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без касационната инстанция да извършва анализ на събраните по делото доказателства. Приема се, че решението е очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. Настоящият състав не установи въззивното решение да е засегнато от такива пороци. Тезата на жалбоподателя е, че е бил владелец на процесното жилище, тъй като е упражнявал фактическа власт върху него без съгласието на ищцата. От данните по делото се установява / такива са и твърденията в отговора на исковата молба/, че той се е върнал в България на 19.07.2006 г., за да се грижи за майка си и от тази дата е заживял в апартамента заедно с нея. Безспорно е установено по делото, че до 18.02.2015 г. апартаментът е бил съсобствен между Й. Й. и ищцата, които не са се противопоставили той да живее в него с цел полагане на грижи за майката. В случаите, когато едно лице е допуснато в имота с изричното или мълчаливото съгласие на собственика поради техните лични отношения, то има качеството на държател, а държането, колкото и време да продължи, не може да доведе до придобиване на имота по давност. В този смисъл е константната практика на ВКС, с която въззивният се е съобразил. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото жалбоподателят следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати на Д. Л. Д. направените разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 1 200 лв., искане за присъждане на които е направено в отговора на касационната жалба, към който е приложен и договор за правна защита и съдействие, доказващ плащане на уговорения размер. Водим от гореизложеното съдът