Определение № 2519 от 13.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 2624/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ИДДД Логистик“ ЕООД със седалище в [населено място] - чрез адв. Ц. П., срещу решение № 79 от 25.06.2024 г., постановено по в. т. д. № 28/2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново. С обжалваното решение, след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 71 от 24.11.2023 г. по т. д. № 9/2023 г. на Окръжен съд - Ловеч, са уважени предявените от Държавата против „ИДДД Логистик“ ЕООД искове с правно основание чл. 87, ал. 3 вр. ал. 2 ЗЗД и чл. 22а, ал. 3 ЗНИ и чл. 88, ал.1 ЗЗД за разваляне на сключения между страните договор от 17.06.2019 г. за покупко - продажба на недвижим имот, частна държавна собственост, и за заплащане на сумата 30 000 лв. - обезщетение за вреди от разваляне на договора. В касационната жалба се сочат основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на предявените искове и за присъждане на разноски. Навеждат се оплаквания срещу изводите на въззивния съд за основателност на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД поради виновно неизпълнение на договора от страна на дружеството - купувач на поетите задължения за реализиране на инвестиционния проект „Изграждане на площадка (комплексен център) за складиране и съхранение на товари“, за чиято цел е сключен договорът, и за допуснато от купувача отклонение от предмета на договора чрез предприета промяна в инвестиционното му намерение за реализиране на проект „Изграждане на предприятие за инсинериране на странични животински продукти и продукти, получени от тях, комплексен център за складиране и съхранение на товари, трафопост и тръбен сондажен кладенец“. Излагат се доводи, че промяната в инвестиционното намерение не съставлява неизпълнение на договора, тъй като е съгласувана между страните и Държавата е уведомена за нея, без да възрази своевременно срещу реализирането на изменения проект, което съставлява индиция за съгласие с новия проект. Аргументи в подкрепа на довода, че Държавата не се е противопоставила срещу промяната в инвестиционния проект, се извеждат от приложения към заявлението по чл. 18, ал. 1 ЗНИ и доведен до знанието на насрещната страна по договора сертификат, удостоверяващ право на купувача да извършва дейности по изгаряне на животински трупове и други органични отпадъци чрез мобилен инсинератор, както и от обществено известния характер на извършваната от купувача дейност. Поддържат се и доводи, че неизпълнението на първоначално договореното инвестиционно намерение не може да се вмени във вина на купувача, доколкото е резултат от обективни, непредвидими и непреодолими обстоятелства - негативната обществена реакция срещу проекта и въведеното в страната извънредно положение с решение от 13.03.2020 г. на Народното събрание, които изключват договорната отговорност за неизпълнение съгл. чл. 306, ал. 1 ТЗ. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касация Държавата, представлявана от областния управител на област Ловеч като пълномощник на министъра на регионалното развитие и благоустройството (чл. 32, т. 4 вр. чл. 31, ал. 2 ГПК) - чрез процесуален представител юрисконсулт, изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на „адвокатско възнаграждение за защита от юрисконсулт“. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да достигне до постановения с обжалваното решение правен резултат от разглеждане на спора, Апелативен съд - Велико Търново е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и при съобразяване на правомощията по чл. 269 ГПК е приел за установени следните правно релевантни факти: С договор за покупко - продажба на имот под режим на частна държавна собственост, сключен на 17.06.2019 г. по реда на чл. 22а, ал. 1, т. 1 от Закона за насърчаване на инвестициите (ЗНИ) след проведена административна процедура по сертифициране, Държавата е продала на „Син Кръст 2016“ ООД поземлен имот с идентификатор 75054.152.7 по КККР на [населено място], местност „Полигона“, с площ от 59 994 кв. м. и вид на територията „земеделска, с начин на трайно ползване, гори и храсти в земеделската земя“, заедно с попадащата в имота сграда с идентификатор 75054.152.7.1, за реализиране на инвестиционен проект „Изграждане на площадка (комплексен център) за складиране и съхранение на товари“ срещу продажна цена в размер 30 000 лв. Купувачът „Син Кръст 2016“ ООД е поел задължение (чл. 4) в съответствие с издадения в негова полза от Българската агенция за инвестиции към Министерство на икономиката сертификат за инвестиции клас Б № Б 27/12.03.2019 г. за „Изграждане на площадка (комплексен център) за складиране и съхранение на товари“ да изпълни инвестиционния проект с характеристиките и параметрите, описани в сертификата и в заявлението за неговото издаване, в срок до края на 2019 г., с планирана дата за начало на предоставяне на услугата 01.01.2020 г. В процедурата за издаване на сертификата е приложен сертификат ISO 140001:2015 с обхват „Изгаряне на цели животински трупове или отпадъци от неживотински трупове, странични животински продукти, храни и суровини от неживотински произход, органични отпадъци и подобни материали чрез мобилен инсинератор“. В същата процедура заявителят е уведомен, че за имота има издадено през 2008 г. комплексно разрешително от БАБХ, което не е отменено, и че за осъществяване на инвестиционния проект е необходимо да се подаде заявление за неговата отмяна, каквото искане не е отправяно. В клаузата на чл. 18.2 са уговорени основания за разваляне на договора, в т. ч. неизпълнение на инвестиционния проект в срок до края на 2019 г. и незапочване на работа по проекта в срок до две години от сключването на договора, в чл. 20.1 е обективирана уговорка за заплащане на обезщетение в размер на продажната цена от 30 000 лв. в случай на разваляне на договора по вина на купувача, а в чл. 21 - съгласие за освобождаване на страните от отговорност за неизпълнение в случай на събитие форсмажор, дефинирано изрично за нуждите на договора. В съответствие с предвидените в договора механизми за контрол на 16.01.2020 г. областният управител на област Ловеч е изискал информация за изпълнението на инвестиционния проект. В отговор на искането купувачът е заявил писмено, че е започнал изпълнението на проекта и че са предприети действия за промяна на предназначението на имота и за неговото разделяне на три имота, в един от които - чрез допълнение и разширяване на инвестиционния проект, е предвидено изграждане на система за инсинериране на животински отпадъци, площадка (комплексен център) за складиране и съхранение на товари, трафопост и тръбен сондажен кладенец, като за целта е подадено уведомление за инвестиционно предложение по ЗООС до РИОСВ - Плевен. С писмо от 01.04.2021 г. купувачът е уведомил Държавата - чрез областния управител на Област Ловеч, за настъпила промяна във фирменото наименование и в правноорганизационната форма на дружеството - „ИДДД Логистик“ ЕООД, а също и за обстоятелството, че инвестиционният проект „Изграждане на предприятие за инсинериране на странични животински продукти и продукти, получени от тях, комплексен център за складиране и съхранение на товари, трафопост и тръбен сондажен кладенец“ не е реализиран по причина на изготвена подписка срещу проекта от жители на [община], подкрепена от общинските съветници с декларация, приета с решение на Общински съвет - У. на 31.02.2020 г., и получено уведомление от Инициативен комитет, в което е изразено несъгласие с реализацията на проекта. Във връзка с писмо от 24.03.2022 г. на „ИДДД Логистик“ ЕООД, в което отново е посочено, че проектът не е изпълнен поради възникнали пречки от обективен характер, е проведена среща между администрацията на областния управител на Област Ловеч и дружеството - купувач, на която не е постигнато съгласие и впоследствие са предприети действия за разваляне на договора по съдебен ред в съответствие с разпоредбата на чл.22а ЗНИ. При така възприетата фактическа обстановка по делото въззивният съд е направил извод, че е налице твърдяното в исковата молба виновно неизпълнение на поетите от ответника задължения - да изпълни инвестиционния проект „Изграждане на площадка (комплексен център) за складиране и съхранение на товари“ до края на 2019 г. и да започне работа по проекта в двугодишен срок по смисъла на § 1, т. 8 от ДР на ЗНИ, което съставлява основание за разваляне на договора при предпоставките на чл. 87, ал. 3, вр. ал. 2 ЗЗД и чл. 22а, ал. 3 ЗНИ вр. с договорната клауза на чл.20.1. Въззивният съд е изложил мотиви, че договорът е сключен с цел реализиране на точно определен инвестиционен проект, за който ответникът - купувач е участвал в административната процедура по чл.18 и сл. ЗНИ и за който е издаден сертификат за конкретен клас инвестиция - „Изграждане на площадка (комплексен център) за складиране и съхранение на товари“, а не за „Изграждане на предприятие за инсинериране на странични животински продукти и продукти, получени от тях, комплексен център за складиране и съхранение на товари, трафопост и тръбен сондажен кладенец в ПИ 75054.152.853, 75054.152.854“, каквото е било инвестиционното намерение на купува след сключване на договора. Проектът, за който ответникът е бил сертифициран като инвеститор, е заложен като вид и стойност на инвестицията в договора и ответникът е бил длъжен да го изпълни така, както е уговорено от страните. Промяната в инвестиционното намерение е получила отрицателно обществено становище при проведено обсъждане на територията на [община] и по тази причина проектът не е могъл да бъде реализиран, но доколкото резултатът от промяната е изцяло нов инвестиционен проект, различен от този, предмет на договора и на сертификата за инвестиция, общественото несъгласие не може да се квалифицира като непреодолима сила по смисъла на чл. 306, ал. 2 ТЗ, довела до неизпълнение на договорните задължения на инвеститора. Посоченото обстоятелство няма извънреден характер и е било напълно предотвратимо, ако ответникът е предприел действия за изпълнение на първоначалния инвестиционен проект, а също така и предвидимо, доколкото функционирането на предприятие за изгаряне на животински отпадъци предполага спазване на определени изисквания по отношение на околната среда и засяга чувствителна за обществото тема. Доводът на ответника, че промяната в инвестиционното намерение е предприета със знанието и при непротивопоставяне на Държавата, е счетен за лишен от правно значение за надлежното упражняване на правото по чл. 87, ал. 3 ЗЗД вр. чл. 22а, ал. 3 ЗНИ с мотив, че предметът на дължимото изпълнение е определен в самия договор и в сертификата за инвестиция, без впоследствие да са променяни уговорените от страните параметри на инвестицията, поради което предприемането на действия по реализиране на различен инвестиционен проект съставлява отклонение от договора и след като е довело до неговото неизпълнение, поражда основание за развалянето му по вина на купувача - инвеститор. Като ирелевантно за спора е преценено твърдяното от ответника обстоятелство, че към момента на сключване на договора е притежавал сертификат за дейностите, за които е бил предназначен промененият инвестиционен проект. Въззивният съд е отбелязал, че сертификатът със срок на валидност 08.01.2020 г. е бил приложен към заявлението по чл. 18 ЗНИ единствено за информация относно инвеститорския опит на заявителя и неговата компетентност, но не е послужил като основание за сключване на договора, а процедурата за продажба е проведена след издаване на специален сертификат за точно определен и одобрен съгласно изискванията на ЗНИ проект. В защита срещу исковете ответникът е поддържал, че не следва да отговаря за неизпълнението на договора съгласно уговорката в клаузата на чл. 21, тъй като неизпълнението се дължи на форсмажорно събитие - обявеното с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. извънредно положение в страна (в сила до 13.04.2020 г.). Въззивният съд се е произнесъл, че извънредното положение, както и общественото противопоставяне на реализирането на изменения инвестиционен проект, не се обхваща от понятието „непреодолима сила“ по смисъла на чл. 306, ал. 2 ТЗ и няма характер на форсмажорно събитие. Изложил е съображения, че към м. март 2020 г. ответникът вече е бил в забава за изпълнение на договора, тъй като срокът за изпълнение на инвестиционния проект е бил до края на 2019 г., а на 01.01.2020 г. предвиденият в одобрения инвестиционен проект обект е трябвало да заработи и поради това ответникът не може да се позовава на непреодолима сила съгласно чл. 306, ал. 1, изр. 2 ТЗ. Акцентирал е и върху факта, че дори след изтичане на срока на извънредното положение ответникът не е предприел действия за изпълнение на инвестиционния проект по договора и не е започнал строителни работи във връзка с одобрената инвестиция в съответствие с клаузата на чл. 18.2, което означава, че не е налице „започване на работата по инвестиционен проект“ по смисъла на § 1, т.8 ДР на ЗНИ. В съответствие с изложеното въззивният съд е формирал крайния решаващ извод, че е налице неизпълнение на инвестиционния проект съгласно чл. 18.2 от договора и чл. 22а, ал. 3 ЗНИ, което поражда основание за Държавата да развали договора по реда на чл. 87, ал. 3 вр. ал. 2 ЗЗД, и е потвърдил решението на първоинстанционния съд за уважаване на иска за разваляне на договора. Предвид изхода на спора по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД вр. чл. 22а, ал. 3 ЗНИ, въззивният съд е приел, че ответникът дължи на Държавата уговореното в клаузата на чл. 20.1 обезщетение за разваляне на договора по негова вина в размер на продажната цена от 30 000 лв., и след отмяна на първоинстанционното решение за отхвърляне на иска с правно основание чл. 88, ал. 1 ЗЗД е осъдил ответника да заплати на Държавата претендираното обезщетение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Велико Търново въззивно решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е формулирал материалноправни и процесуалноправни въпроси, за които твърди, че са обусловили изхода на делото и че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като за материалноправните въпроси псе позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК. Според произнасянето в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело - чл. 280, ал. 1 ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Проведено е ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, в зависимост от които Върховният касационен съд селектира касационните жалби в стадия на производството по чл. 288 ГПК, и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на проверка и преценка в стадия на производството по чл. 290 ГПК след допускане на касационно обжалване. Формулираните в изложението материалноправни въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК - да са от значение за изхода на делото в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т. 1 от цитираното тълкувателно решение. Въпросите „ Кога е налице виновно неизпълнение на поето договорно задължение; Кога се счита за успешно доказан предявеният иск с правно основание чл. 88, ал. 1 ЗЗД; Кои са границите на обективната невъзможност за изпълнение на поето договорно задължение; Необходимо ли е позоваващият се на обективна невъзможност за изпълнение да ангажира доказателства, от които да е видно, че са предприети действия, годни да доведат до изпълнение“ имат теоретичен характер, зададени са хипотетично без връзка с конкретен решаващ правен извод на въззивния съд, обусловил уважаването на предявените срещу касатора искове, и касационното им разглеждане в производство по чл. 290 ГПК не би довело до промяна на постановения с обжалваното решение правен резултат. Поради това тези въпроси не могат да послужат като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Останалите въпроси, означени като материалноправни въпроси „Положена ли е грижата на добрия търговец от страна на ответното дружество по отношение на поетото от него задължение; Кога е налице започване на изпълнението на уговорената в договора, сключен по реда на ЗНИ, инвестиция; Налице ли е сериозно и съществено изменение на инвестиционния проект в хипотеза на допълнението му; Има ли правно значение извършеното уведомяване на продавача за намерението за допълнение на инвестицията; Изразено ли е несъгласие от страна на ищеца по отношение на допълнението на инвестиционния проект“ са от значение за правилността на обжалваното решение. Отговорът на всеки един от посочените въпроси предполага преценка на фактите и доказателствата по делото. Въззивният съд е извършил такава преценка и е достигнал до изводи, които е отразил в мотивите към решението си. Поставените въпроси отразяват несъгласието на касатора с направените от въззивния съд изводи и са насочени към проверка на тяхната правилност, което изключва възможността по повод на тях да се допусне касационно обжалване. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК прави безпредметно обсъждането на доводите на касатора за наличие на специфичните за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК допълнителни предпоставки. Процесуалноправните въпроси „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди при постановяване на решението си всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им; Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви“ са значими за делото, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС - задължителна и казуална, относно правомощията на въззивния съд като втора инстанция по съществото на спора. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е процедирал в съответствие с постановките, залегнали в сочените от касатора ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г.,Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВС, а също и в съответствие с разрешенията, възприети в цитираните в изложението решения на ВКС по чл. 290 ГПК. В рамките на правомощията по чл. 269 ГПК въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, относими към спора за точното изпълнение на договора от страна на ответника - настоящ касатор и наличието на предвидените в договора и в закона предпоставки за неговото разваляне съобразно разпоредбите на чл. 87, ал. 3 ЗЗД и чл. 22а, ал. 3 ЗНИ с последицата по чл. 20.1 от договора (заплащане на обезщетение в размер на продажната цена). Въз основа на доказателствата съдът е достигнал до изводи, че с поведението си на инвеститор ответникът се е отклонил от предмета на договора и не е изпълнил поетото задължение със съдържанието, заложено в договора и отговарящо на целта, за постигане на която той е сключен. Изводите са отразени в мотивите към въззивното решение, които съдържат подробна аргументация в подкрепа на дадените правни разрешения, основана на приетите за установени факти по делото и на приложимата към спора правна уредба (общата в ЗЗД и специалната в ЗНИ). Твърденията на касатора, че въззивният съд не е обсъдил доказателствата за постигната нова уговорка между страните за допълнение на съществуващия инвестиционен проект и за уведомяване на Държавата „за създалата се ситуация и за невъзможността за изпълнение на поетото от ответното дружество задължение“ не кореспондира с мотивите на въззивния съд, в които са направени изводи за липса на постигнато съгласие за промяна на инвестиционния проект, за чието реализиране е сключен договорът, и за отсъствие на обстоятелства, които могат да се квалифицират като форсмажорни (по смисъла, уговорен в договора), респ. като такива, попадащи в приложното поле на чл. 306 ТЗ. Следва да се има предвид и допълнителния аргумент на въззивния съд, че съгласно чл. 306, ал. 1, изр. 2 ТЗ ответникът не може да се позовава на непреодолима сила като основание за освобождаване от отговорност за неизпълнение, тъй като вече е бил в забава към момента, когато са възникнали твърдените обективни пречки за изпълнение на договора - обявено извънредно положение в страната и обществено противопоставяне срещу реализацията на изменения по негова инициатива инвестиционен проект. По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която е резултат от нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила или необоснованост на изводите на въззивния съд, може да бъде констатирана само по реда на чл. 290 ГПК след допускане на въззивното решение до касационно обжалване, не и в производството по чл. 288 ГПК. Касаторът е аргументирал очевидната неправилност на обжалваното решение с формулировки, изведени от мотивите към посочени решения и определения на ВКС, а именно - че „като не е обсъдил целия доказателствен материал, въззивният съд е допуснал нарушения на относима и приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формирането на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина при зачитане равенството на страните решаване на правния спор, както и при нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти“, както и с довод, че решението е явно необосновано, тъй като „е нарушено фундаменталното право на защита на страната да получи мотивиран съдебен акт, в който е ясно и точно обяснено защо нейните твърдения и възражения са приети за неоснователни“. Аргументацията на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е формална и не насочва към нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС, а освен това не кореспондира с мотивите към обжалваното решение, които съдържат анализ и преценка на всички относими към спора доказателства и изложени ясно и разбираемо правни съображения за неоснователност на всички доводи и възражения, с които касаторът е обосновал защитата си срещу исковете по чл. 87, ал. 3 ЗЗД вр. чл. 22а, ал. 3 ЗНИ и чл. 88, ал. 1 ЗЗД. Въз основа на мотивите съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК. Поради недопускане на касационно обжалване касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК за производството по чл. 288 ГПК в размер на 150 лв. Искането за присъждане на „адвокатско възнаграждение за защита от юрисконсулт“ е лишено от законово основание предвид изричната разпоредба на чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ, уреждаща размера на юрисконсултското възнаграждение. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение