Определение № 50480 от 12.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 1789/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „УП БЪЛГАРИЯ 8“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 52 от 24. 02. 2022 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.т.д. № 622 по описа на съда за 2021 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 203 от 29. 06. 2021 г., постановено от Окръжен съд - Варна по т.д. № 1198 по описа на съда за 2020 г., с което на свой ред са отхвърлени предявените от касатора против „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“ АД, ЕИК:[ЕИК], обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за осъждане на ответника да му заплати следните суми: сумата от 4124.36лв., представляваща дължима, но незаплатена цена за произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник - ВяЕЦ за м. Октомври 2017 г., за която е издадена фактура № 126/31. 10. 17 г., както и сумата от 1215.64 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 24. 11. 17 г. до 22. 10. 20 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба - 22. 10. 20 г. до окончателното изплащане на задължението; сумата от 94484.23 лв., представляваща дължима, но незаплатена цена за произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник - ВяЕЦ за м. Ноември 2017 г., за която е издадена фактура № 127/30. 11. 17 г., както и сумата от 26927.95 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 29. 12. 17 г. до 22. 10. 20 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба - 22. 10. 20 г. до окончателното изплащане на задължението; сумата от 83846.63 лв., представляваща дължима, но незаплатена цена за произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник - ВяЕЦ за м. Декември 2017 г., за която е издадена фактура № 129/31. 12. 17 г., както и сумата от 23267.37лв., представляваща обезщетение за забава за периода 25. 01. 18 г. до 22. 10. 20г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба - 22. 10. 20 г. до окончателното изплащане на задължението; сумата от 89159.06 лв., представляваща дължима, но незаплатена цена за произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник - ВяЕЦ за м. Ноември 2018 г., за която е издадена фактура № 142/30. 11. 18 г., както и сумата от 16217.53 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 02. 01. 19 г. до 22. 10. 20 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба - 22. 10. 20 г. до окончателното изплащане на задължението; сумата от 74301.65 лв., представляваща дължима, но незаплатена цена за произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник - ВяЕЦ за м. Декември 2018 г., за която е издадена фактура № 145/31. 12. 18 г., както и сумата от 13023.43 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 28. 01. 19 г. до 22. 10. 20 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба - 22. 10. 20 г. до окончателното изплащане на задължението; сумата от 24382.90 лв., представляваща дължима, но незаплатена цена за произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник - ВяЕЦ за м. Декември 2018 г., за която е издадена фактура №144/31. 12. 18 г., както и сумата от 4273.83 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 28. 01. 19 г. до 22. 10. 20 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба - 22. 10. 20 г. до окончателното изплащане на задължението, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост, както и за и неправилност на обжалваното решение, поради допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. По подробно изложени съображения се твърди, че обжалваното решение е вероятно недопустимо, тъй като е постановено в противоречие на Тълкувателно решение № 1/2017 от 09. 07. 2019 г. по тълк.д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Оспорва се, като противоречащо на процесуалния закон приетото от въззивния съд, че предварителната изпълняемост на административен акт в случаите, при които същият има релевантно и преюдициално значение за съда в гражданското производство означава, че съдът е длъжен да зачете законово предвидената му предварителна приложимост в отношенията между страните. Твърди се, че обжалваното решение е незаконосъобразно, като постановено в нарушение на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, а именно - при наличие на преюдициален спор, предвид висящото производство по проверка за законосъобразност на Решение № СП-5 от 28. 03. 2019 г. /Решение СП-5/ на Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/; Последното е предмет на множество производства по обжалване и съответно не е влязло в законна сила; С Решение № 6355/29. 10. 2019 г. по адм.д. № 4422/2019 г. на 55 с-в на Административен съд София-град /АССГ/ Решение СП-5 е обявено за нищожно; Съставът на АССГ е стигнал до извода, че е налице пълната липса на възможност за КЕВР да издаде акт с такова съдържание; В подкрепа на този извод съставът на АССГ изтъква, че Върховният административен съд /ВАС/, с отмяната на Решение № СП-1 от 31. 07. 2015 г. /Решение СП-1/ не е върнал преписката на КЕВР за ново разглеждане, а КЕВР по своя инициатива е предприела действия по издаването на новото Решение СП-5, без да има правно основание за това, като производството по проверка валидността и законосъобразността на същото е още висящо пред административния съд. Поради всичко изложено в този раздел от жалбата се излага, че с оглед изложените аргументи, които почиват на относима и приложима съдебна практика на ВКС, касаторът счита, че обжалваното решение също следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК. По-натам в касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Излага се, че решението е неправилно, като постановено в противоречие с чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ вр. с § 17 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за енергетиката /ЗЕ/, обн. ДВ бр. 56/2015 г., тъй като въззивният съд неправилно е анализирал ефекта на измененията на ЗЕВИ от м. юли 2015 г. върху механизма на заплащане на производители от ВяЕЦ; В обжалваното решение е прието, че количеството произведена от касатора електрическа енергия се изкупува до размера на нетното специфично производство на електроенергия /НСПЕ/, както е определено последователно в Решение СП-1 и Решение СП-5, и че е приложима преференциалната цена само по т. 8 от Решение № Ц-10/2011 г. на КЕВР /Решение Ц-10/, приложима към касатора, без да е извършван какъвто и да било анализ на отношенията между страните по делото преди измененията на разпоредбата на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ, който извод на съда е напълно немотивиран, а освен това е в противоречие с текста и смисъла на въпросните законодателни промени; С изменението на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ в ДВ бр. № 56/2015 г., в сила от 24. 07. 2015 г., количествата електрическа енергия, подлежащи на изкупуване по преференциални цени, се определят чрез въвеждане на допълнителен критерий, а именно НСПЕ, но без да се променят преференциалните цени; С тази разпоредба е създадено задължение за обществения доставчик - НЕК, съответно за крайните снабдители, включително „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“ АД, да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници по преференциална цена, за количествата електрическа енергия до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на KEBP, като количествата, надхвърлящи НСПЕ, следва да се изкупуват по цена за излишък на балансиращия пазар или да се продават по свободно договорени цени; Нито в текста на закона обаче, нито в съответните подготвителни документи /проект на ЗИД на ЗЕ, доклади на парламентарните комисии, и т.н./ са налични данни законодателят да е възнамерявал да промени структурата, размера и/или дотогава прилаганата методология по отношение на приложимите и предвидени две отделни преференциални цени към производители на енергия от възобновяем източник вятър по какъвто и да било начин, в какъвто смисъл двете отделни преференциални цени, определени в т. 8 и т. 9 от Решение Ц-10 /при работа до и над 2250 часа на година/ остават непроменени и се прилагат, както са се прилагали преди измененията на ЗЕВИ, а единствените промени, въведени с измененията на ЗЕВИ, са максималните количества електрическа енергия, които следва да бъдат изкупени по преференциалните цени на Решение № Ц-10. Според касатора вследствие на материално незаконосъобразния анализ на последиците от измененията на ЗЕВИ, съдът явно е достигнал до неправилния и необоснован извод, че по отношение на него, като производител са приложими само преференциалните цени по т. 8 от Решение Ц-10 до достигане на 2250 часа работа на централата, без да е изследвал предходните практики между страните, които и след промените в ЗЕВИ следва да се прилагат в отношенията помежду им, което е обусловило и неправилността на обжалваното решение; Основната теза на въззивния съд по тълкуването на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ е, че след влизане в сила на изменението на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ договорите за продажба на електрическа енергия, сключени между страните са изменени от императивната разпоредба на закона и издаденото на основание § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ Решение СП-5 на КЕВР в частта относно подлежащото на изкупуване количество електрическа енергия, и цената за това изкупуване, посочена в чл. 18, ал. 4 от договора; Единственият аргумент на съда, с който обосновава тезата си е, че уговорения начин на изкупуване на произведената електрическа енергия от ВяЕЦ на касатора по две преференциални цени за една календарна година противоречи на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ, като доводите почиват по-скоро на икономическа основа, но не и на правна, като се цитират дословно мотивите на законопроекта за изменение на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ, без обаче да се анализира по същество съществуващата правна уредба. Твърди се неправилност и необоснованост на извода на съда, че с оглед доказателствата по делото, ВяЕЦ на ищеца попадала в категорията централи, работещи до 2250 часа, противно на тезата на касатора, че в процесния договор е уговорено ВяЕЦ да попада едновременно под двете преференциални цени, по които да фактурира произведената електроенергия в рамките на една календарна година, включително с оглед обстоятелството, че в разпоредбата на чл. 18, ал. 3 и ал. 4 от договора изрично се уговаря приложението на две преференциални цени, които са приложими в зависимост от работата на ВяЕЦ на касатора до и над 2250 ефективни часа за една календарна година; ВяЕЦ на касатора има техническата възможност да надмине 2250 ефективни часа работа и да попадне под втората категория преференциални цени в рамките на процесната година, както се случва и на практика, в подкрепа на което се цитира практика на ВАС. Твърди се по-натам, че въззивният съд неправилно е приложил последствията от отмяната на Решение СП-1 на КЕВР и неправилно е обсъдил какъв е ефектът от отмяната на Решение СП-1 в частноправните отношения между страните, като в обжалваното решение само е констатирана тази отмяна, без обаче да е направен какъвто и да било анализ по какъв начин това се отразява на отношенията между страните по делото; Точка 1.7 от Решение СП-1 е окончателно отменена с обратна сила /ех tunc/ и спрямо всички /erga omnes/ с решение № 1115/28. 01. 2019 г. на ВАС по адм.д. № 5284/2018 г., при което ВАС не е върнал делото на КЕВР за ново произнасяне и не дава на КЕВР задължителни указания в тази връзка; По този начин спорът между страните е окончателно решен с влязло в сила съдебно решение, което има сила на пресъдено нещо, включително и по отношение на административния орган, издал отмененото решение, т.е. КЕВР и съдилищата в Република България, които ефекти от отмяната на Решение СП-1 не са взети предвид при постановяване на обжалваното решение. По отношение на оплакването, че обжалваното решение е неправилно, като постановено при съществено нарушение на процесуалния закон и е необосновано в касационната жалба се твърди, че въззивният съд е следвало да спре въззивното производство до окончателното влизане в сила на Решение СП-5; Въпреки изричното искане на касатора, изразено многократно както пред първа, така и пред въззивна инстанция, съдът неправомерно не е спрял производството по делото до окончателното произнасяне по жалбите срещу Решение СП-5, като с тези си действия е лишил касатора от право на защита; Ако Решение СП-5 бъде отменено, а с това и определеното НСПЕ, приложимо към цената по т. 8 от Решение Ц-10 на КЕВР, за касатора няма да има правен механизъм, по който да претендира дължимите му суми, тъй като всякакви нови искове ще са преклудирани от настъпилата сила на присъдено нещо на обжалваното решение; Ето защо, с отказа си да спре делото, първоинстанционният и въззивния състави са нарушили съдопроизводствените правила на ГПК, включително правото на защита на касатора и са се опитали да предрешат спора въпреки липсата на НСПЕ с обвързващ ефект, което нарушава и правото на ЕС, и по-конкретно чл. 60/7/ от Директива 2019/944/ЕО от 5 юни 2019 година относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия, тъй като за касатора ще бъде невъзможно да отмени неблагоприятните за себе си последици от обжалвания административен акт, дори и да постигне неговата отмяна, което само по себе си обезсмисля обжалването и го лишава от право на защита срещу незаконосъобразен акт на енергийния регулатор, каквато защита се изисква от Директивата. Твърди се и че практиката на ВКС относно въпроса дали е налице преюдициалност между изхода на административно дело, по което се обжалва решение на КЕВР, с което се определя НСПЕ за определен вид обекти за производство на електрическа енергия от ВЕИ и делото /било то гражданско или търговско/, в производството по което се претендира заплащане на произведена електрическа енергия над НСПЕ по друга преференциална цена, е константна и непротиворечива, като отговорът на този въпрос е положителен, в какъвто смисъл са определение № 10 от 06. 01. 2021 г. на ВКС по ч.т.д. № 2479/2020 г., II т.о., ТК и цитираната там практика, а именно: определение № 25/10. 01. 2013 г. по ч.гр.д. № 795/2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 410/27. 09. 2019 г. по ч.т.д. № 1813/2019 г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 340/22. 07. 2019 г. по ч.т.д. № 1250/2019 г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 456/03. 08. 2015 г. по ч.т.д. № 1826/2015 г. на ВКС, ТК, II т.о. На следващо място се излага, че въззивният съд е следвало сам да се произнесе по валидността на Решение СП-5 по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК, което обаче не е направено, поради което и обжалваното решение е незаконосъобразно. Поддържа се необоснованост на обжалваното решение, като се твърди, че въззивният съд не е разгледал нито един от аргументите и твърденията на касатора; Съдът не е разгледал съществуващата до момента на промените практика между касатора и ответника, като в решението на съда никъде дори не се споменава фактът, че между дружествата са прилагани и двете преференциални цени, определени с т. 8 и т. 9 на Решение Ц-10, както е уредно в чл. 18, ал. 4 от договора, а съдът не е обсъдил и аргументите на касатора относно факта, че отказът за плащане от страна на ответника се обосновава само и единствено с тълкуване на НЕК; Текстът на решението разглежда само фактите по отмяната на Решение СП-1 и постановяването на новото Решение СП-5, обаче липсва аргументация за повечето от твърденията на съда; В същинската част от решението липсват каквито и да било анализи на правната и фактическата обстановка, а малкото твърдения на съда са напълно немотивирани, като не е ясно и откъде и по какъв път съдът е стигнал до съответните заключения; Наред с това решението съдържа неверни констатации, като напр., че по същество спорът между страните се заключава в това дали ответникът е задължен да изкупува по преференциални цени цялото количество произведена от ищеца електрическа енергия, което касаторът в нито един момент не е твърдял по делото. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество – отмяната му в цялост и уважаване на предявените от касатора искове, претендират се разноски за всички съдебни инстанции. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът на първо място поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по следния процесуалноправен въпрос: /Първи въпрос/ „Преюдициален ли е по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спорът за законосъобразността на индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка?“ Твърди, се че в обжалваното си решение съдът е изложил становище, че производството по обжалване на индивидуален административен акт - Решение № СП-5/28. 03. 2019 г. на КЕВР не е преюдициално по отношение на търговския спор, като единственият аргумент на въззивния съд е, че предварителната изпълняемост на решенията на КЕВР, съобразно императивната разпоредба на чл. 13, ал. 9 от ЗЕ, води до извод за липса на основание за спиране на производството до приключване на спора по законосъобразността на Решение СП-5. Твърди се, че тази теза не само, че не е основана на материалния или процесуалния закон, но противоречи и на практиката на ВКС, който вече е имал възможността да отговори на поставения по-горе въпрос в определение № 410 от 27. 09. 2019 г. на ВКС по ч.т.д. № 1813/2019 г., I т.о., ТК, определение № 10 от 06. 01. 2021 г. на ВКС по ч.т.д. № 2479/2020 г., II т.о., ТК и цитираната там практика, а именно: определение № 25/10. 01. 2013 г. по ч.гр.д. № 795/2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 410/27. 09. 2019 г. по ч.т.д. № 1813/2019 г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 340/22. 07. 2019 г. по ч.т.д. № 1250/2019 г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 456/03. 08. 2015 г. по ч.т.д. № 1826/2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 40/18. 01. 2018 г. по ч.т.д. № 2586/2017 г., I т.о., ТК, които са постановени по идентично дело с настоящото. Твърди се, че основен аргумент на различните състави на ВКС да дадат положителен отговор на поставения въпрос е, че постановеното от административен съд и влязло в сила решение, с което е отменен индивидуален административен акт /в случая това е Решение СП-5 на КЕВР/, има обратно действие - в този смисъл решение № 212/23. 12. 2015 г. по т.д. № 2956/2014 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 155/11. 01. 2016 г. по т.д. № 2611/2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 157/11. 06. 2016 г. по т.д. № 3018/2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 7/26. 04. 2016 г. по т.д. № 3196/2014 на ВКС, ТК, II т.о., решение № 28/28. 04. 2016 г. по т.д. № 353/2015 г. на ВКС, ТК, II т.о. и др. На следващо място се поддържа наличието на основанието за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпросите: / Втори въпрос/ "При наличие на предпоставките, предвидени в чл. 17, ал. 2 от ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен контрол за законосъобразността на акта?"; /Трети въпрос/ "Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл. 17, ал. 2 от ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно /ех lege/ правомощие на съда?"; /Четвърти въпрос/ "Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл. 17, ал. 2 от ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционно решение?";/Пети въпрос/ "Допустимо ли съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на индивидуален административен акт дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му?"; /Шести въпрос/ "Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна, пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданския съд да се произнесе по същество, без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността вследствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационно-правния спор?". По втория и третия въпроси се твърди, че удовлетворяват основанието за допускане до касационно обжалване, визирано в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото в правната доктрина и оскъдната съдебна практика се възприема тезата, че в чл. 17, ал. 2 ГПК е уредено служебно правомощие на съда да осъществи косвен съдебен контрол върху законосъобразността на индивидуален административен акт, когато са налице достатъчно данни, въз основа на които може да се приеме, че гражданското производство е поставено в зависимост от провеждането на административно производство; За подобно искане, респ. възражение, преклузия по гражданскопроцесуалното право няма, тъй като то е обвързано с извършване на служебни действия от страна на съда. Излага се, че в цитирано решение на ВКС върховните съдии приемат, че косвения съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК „задължава съда да се произнесе инцидентно по валидността на административен акт“, като в мотивите си по никакъв начин не обвързват пораждането на това задължение с изрично сезиране на съда; Необходимо е единствено да са наведени достатъчно доводи за наличие на преюдициална връзка между законосъобразността на административния акт с висящото гражданско съдопроизводство, а в случая въззивният съд противно на горепосоченото разрешение за приложението на чл. 17, ал. 2 от ГПК посочва в мотивите си, че Решение СП-5 се ползва с предварителна изпълняемост съгласно чл. 13, ал. 9 и излага аргументи, че Решение СП-5 не е преюдициално за търговския спор, въпреки, че именно на него основава решаващите си правни изводи. Касаторът намира, че така формулираните втори и трети процесуалноправни въпроси притежават всички характеристики на правен въпрос съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, които са дадени с Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ВКС, ОСГТК, тъй като имат значение за предмета на спора по в.т.д. № 622/2021 г. на АС-Варна и обусловят правните изводи на въззивния съд по това дело, защото зачитането силата на пресъдено нещо по отношение отмяната на т. 1.7 на Решение СП-1 и евентуално прогласената нищожност на Решение СП-5 от въззивния съд би имало за свой резултат отпадане с обратна сила на породените от тези решения правни последици, разпростиращи се erga omnes, в какъвто смисъл е установената константна съдебна практика, част от която са и двете постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на състави от Второ т.о. по т.д. № 353/2015 г. и по т.д. № 3196/2014 г. Наред с това, втори и трети въпрос покриват и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1 т. 3 от ГПК, тъй като са значими за изхода на делото правни въпроси, свързани с тълкуване на разпоредбата на чл. 17, ал 2 от ГПК и са от значение за развитие на правото и точното прилагане на закона; В допълнение се твърди, че в практиката на ВКС липсва ясно и точно разрешение на зададените въпроси, което създава несигурност в правоприлагането на посочената разпоредба, а по този начин се застрашават и правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица, които са потърсили защита пред гражданския съд. Въпроси четвърти и пети също според касатора покриват критерия на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като липсва съдебна практика по тях, а именно дали искът по чл. 17, ал. 2 от ГПК е ограничен темпорално в смисъл дали законодателят предвижда преклузивен срок за предявяване на иск по чл. 17, ал. 2 от ГПК; По въпросите липсва съдебна практика, която да даде разрешение относно правилното прилагане на разпоредбата; В цитирана по-горе доктрина се приема, че приложението на чл. 17, ал. 2 от ГПК не зависи от определени граници във времето; В действителност става дума за служебно правомощие за съда, за което е достатъчно да има данни, че гражданското производство е поставено в зависимост от провеждането на административното производство. Касаторът счита, че с неразглеждането на иска по чл. 17, ал. 2 ГПК, релевиран след издаването на Решение СП-5 в проведените пред двете инстанции открити съдебни инстанции, съдът е нарушил диспозитивното начало на производството, като не се е произнесъл по предявен иск, а непроизнасянето по иска от въззивния съд налага отговор на зададените правни въпроси дали е допустимо искът да бъде изрично предявен едва чрез въззивната жалба пред въззивната инстанция и евентуално необходимо ли е чрез изрично процесуално действие съдът да се произнесе за неговата допустимост, респ. – основателност, било то чрез определение или чрез мотивите на решението; Този въпрос е частен случай на главния въпрос дали искът по чл. 17, ал. 2 от ГПК е ограничен с преклузивен срок; На следващо място е и възникналият пети въпрос, на който въззивния съд е отговорил отрицателно; В мотивите на обжалваното решение въззивният съд стига до извода, че доводите на жалбоподателя за спиране на производството са неоснователни предвид предварителната изпълняемост на Решение СП-5 по силата на чл. 13, ал. 9 от ЗЕ; От това положение може да се изведе per argumentum a fortiori, че според въззивния съд не е допустимо и да се осъществи косвен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК върху Решение СП-5, което означава, че законоустановената предварителна изпълняемост дерогира правомощието на съда да извърши инцидентен контрол по чл. 17, ал. 2 от ГПК; В контекста на шести въпрос и с оглед аргументацията на съда за предварителната изпълняемост на Решение СП-5 възниква и въпросът дали такава предварителна изпълняемост дерогира правото на защита на засегната страна по гражданскоправен спор; Позовавайки се на предварителната изпълняемост на акта, въззивният съд отхвърля иска на касатора, както за спиране на производството, така и за инцидентно произнасяне по законосъобразността на Решение СП-5, като по този начин касаторът е лишен от защита на субективните си права, произтичащи от облигационната връзка между страните по спора, тъй като ако въззивния съд беше спрял или беше извършил инцидентен контрол върху законосъобразността на Решение СП-5, изходът на спора щеше да бъде различен. Ответникът по касация и третото лице помагач на негова страна в производството „НАЦИОНАЛНА ЕЛЕКТРИЧЕСКА КОМПАНИЯ“ ЕАД, в отговори по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решене, по същество намират касационната жалба за неоснователна, ответникът претендира разноски по представен списък. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да приеме предявените от касатора искове за неоснователни, въззивният съд е приел, че между страните няма спор по фактите пред въззивната инстанция; От фактическа страна е установено по делото, че между страните е сключен договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем източник № 97 от 26. 08. 2009 г., по силата на който купувачът е поел задължение да изкупува електрическата енергия, произведена от възобновяеми енергийни източници по преференциална цена, определена от ДКЕВР; Не е спорно че към м.октомври 2017 г. и м.ноември 2018 г. процесната ВяЕЦ, собственост на въззивника, е достигнала нетно специфично производство от 2000 КВт/ч и произведената електроенергия след достигането му е изкупена по цена за излишък на балансиращия пазар; Претенцията по делото е за разликата на същите тези количества, произведена и закупена електрическа енергия през м. Октомври 2017 г., м. Ноември 2017 г., м. Декември 2017 г., м. Ноември 2018 г. и м. Декември 2018 г. между преференциалната цена, определена с Решение на ДКЕВР и цената за излишък на балансиращия пазар, определена от „ЕСО“ ЕАД по реда на Правилата за търговия с електрическа енергия; Спорът по делото е дали по отношение на една и съща електроцентрала, в рамките на една календарна година са приложими и двете тарифи или спрямо една централа, в рамките на една календарна година е приложима само едната тарифа, при достигане размера, на която разликата се заплаща по цени за излишък; Не е спорно, че до достигане на нетното специфично производство за изкупуване на произведената енергия, между страните е прилагана преференциалната цена, приложима към договора за изкупуване на електрическа енергия от възобновяем енергиен източник № 97 от 26. 08. 2009 г., определена с Решение Ц-10 от 30. 03. 2011 г. на ДКЕВР, съответно в т. 8 на ВяЕЦ работещи до 2250 часа - 188.29 лв. и в т. 8 от същото решение за ВяЕЦ, работещи над 2250 часа - в размер на 172.95лв.; Процесният договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник е сключен при действието на ЗВАЕИБ, отменен със ЗЕВИ в сила от 03. 05. 2011 г.; С приемането на ЗЕВИ дългосрочният договор за изкупуване на електрическата енергия от възобновяеми източници запазва действието си, като преференциалната цена за изкупуване е действащата към датата на влизане в сила на закона; Цените са определени с Решение № Ц-10 от 30. 03. 2011 г. на ДКЕВР според пълните ефективни годишни часове на работа на ветровите генератори; Не се оспорва, че соченото решение е било прилагано при съобразяване на уговорките в чл. 16, ал. 4 от договора - при достигане на 2250 пълни ефективни годишни часове на работа на електрическата централа, за следващите пълни ефективни часове на работа до края на календарната година, цената се определя по цена от 172.95лв./МВт/ч., т.е. приложимата уредба е позволявала последователно преминаване в различни тарифни групи според пълните ефективни часове на работа на централата; Спорният въпрос възниква с изменението на нормата на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ /обн. ДВ бр. 56 от 24. 07. 2015 г./, наложил принципната промяна на регламентацията на пазара на произведената от възобновяем източник електрическа енергия; С изменението законодателят вече ограничава преференциално изкупуваното производство не само като цени, но и като обем, като въвежда праг („нетно специфично производство“ или НСП), до който крайният снабдител е задължен за изкупи по вече замразените за този производител преференциални цени, а съответно остатъкът от производството, доколкото не е договорено за свободна доставка на други клиенти, може да бъде също изкупено от крайния снабдител и съответно доставено на обществения доставчик, но на много по-ниските цени за излишъци на балансиращия пазар; Тъй като критерият за обема на преференциалното производство, определен в § 1, т. 29 от ДР ЗЕВИ е бил въведен именно с това изменение, до този момент не е бил прилаган в отношенията между участниците на пазара; Задължение на КЕВР е да приеме решение, с което установява нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на ЗЕВИ; Нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени е определено с решение № СП-1 от 31. 07. 2015 г. на КЕВР, след отмяната му от ново решение № СП-5 от 28. 03. 2019 г., обявено за нищожно; Разпоредбата на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ на общо основание намира приложение както към бъдещи производители, така и към тези, които вече имат сключени дългосрочни договори, доколкото ЗИД на ЗЕВИ не съдържа норми, изключващи действието му от определени заварени правоотношения; Трайно се е наложило в съдебната практика по приложението на посочената разпоредба разбирането, че ако се допусне, че един и същи производител може да промени началното си планиране и да преминава от една към друга тарифа в рамките на една и съща година, това би довело до получаване на приход на производителя над заложената за съответната група централи норма на възвращаемост на разходите и би обезсмислило самата нова регулация, целяща ограничаване на приход над нормирана обща възвращаемост от инвестиция в полза на обществото; Само по тези съображения, независимо от останалите доводи на защитата на страните следва категорично да се отрече основната теза на ищеца за липса на каквато и да е нормативна уредба, въвеждаща лимитирането на изкупуването и съответно допускаща последователно тарифиране по двете преференциални цени на количествата, доставяни от един и същ производител; Сочената от въззивника практика на ВАС досежно възможността една ВяЕЦ да се отнесе едновременно към тези, работещи до 2250 часа и над 2250 часа в рамките на една календарна година, въззивният съд намира че не е задължителна за прилагане от гражданския съд; Още повече, че и сред съставите на ВАС са налице и решения в обратния смисъл, с които е прието че по отношение на един и същ производител не може да се прилагат двете тарифи в зависимост от часовете на работа /в този смисъл решение № 1115 от 28. 01. 2019 г. по адм.дело № 5284/18 г. на ВАС/; Разделянето на производителите на електрическа енергия от ВяЕЦ по специален критерий - наличен ресурс на първичния енергиен източник при пълни ефективни годишни часове на работа на ветровите генератори - до 2250 часа и над 2250 часа е регулирано с нормата на чл. 19а, ал. 3 от НРЦЕЕ /ДВ бр. 62/2007 г., сега отм./; Още преди приемането на тази норма през 2006 г. ДКЕВР в решение № Ц-013 от 28. 06. 2006 г. е разгледал същността на тези централи и факторите, пряко относими към ценообразуването; В това решение са дефинирани основните фактори на цената, като е отчетена най-голяма тежест на фактора - средна годишна производителност на ветровите генератори, зависеща от прогнозните пълни ефективни часове на работата им и размера на инвестиционните разходи; В мотивите към решението ефективните часове на работа са съобразени с изследванията на БАН за потенциала на вятъра, съобразно които страната е разделена на две ветрови зони - с пълни ефективни годишни часове на работа на ветровите генератори до и над 2250 часа; С приемането на чл. 19а, ал. 3 от НРЦЕЕ /отм./ разделението е нормативно закрепено; Разделянето по специфичния критерий е продължило и в следващите ценови решения на комисията, като към момента няма нормативен акт, определящ индивидуализиращ критерий, по който да се извърши условното групиране на централите в зависимост от района на производство; В настоящето производство съобразно твърденията в исковата молба, както разделянето на производителите по този специфичен критерий, така и фактът че процесната ВяЕЦ попада във ветровата зона до 2250 часа, не е спорен. По поддържаното и пред въззивна инстанция възражение за наличие на преюдициален спор във връзка с административното обжалване на актовете на КЕВР за определяне на нетното специфично производство въззивният съд е намерил следното: На първо място решенията на КЕВР на основание чл. 13, ал. 9 от ЗЕ подлежат на изпълнение, като обжалването не спира изпълнението им; Това правило е приложимо към решение № СП-1 от 31. 07. 2015 г. на КЕВР, след отмяната му към новото решение № СП-5 от 28. 03. 2019 г.; Действително съдебната практика, изразена в определение № 25 от 10. 01. 2013 г. по ч.гр.д. № 795 от 2012 г., ВКС, IV г.о. предвижда, че административният акт би имал значение за защита на субективните права на страните, но връзка на преюдициалност ще е налице доколкото валидността и законосъобразността на административния акт ще има значение за възникване, изменение, погасяване на субективните права; Предвид действието на оспорения административен акт и претендираните права на ищеца, осъществени в определен период от време следва да се приеме, че липсва връзка на преюдициалност между административното производство и по-точно факта на отмяна на решение № СП-1 от 31. 07. 2015 г. от съда; Индивидуалният административен акт по силата на допуснатото предварително изпълнение по силата на закона е породил действие към процесния период; Поради това не е налице преюдициалност на изхода на административното дело по обжалване на индивидуалния административен акт по отношение на предявения иск за заплащане на цената за произведената електроенергия от възобновяем източник; Отмяната на индивидуалния административен акт е нов факт, а не факт, включен в спорното право, на което се основава искът; Индивидуалният административен акт има своето допуснато по силата на закона предварително изпълнение и е елемент от сложния фактически състав на правоотношението по доставка и изкупуване на електроенергия от възобновяеми източници; Едва след настъпване на този факт, може да се приеме, че ще се промени правоотношението; Предвид характера на договора за доставка за процесния период и претенцията за заплащане на цена за този период, не може да се приеме, че фактът, който може да настъпи от отмяна на индивидуален административен акт е преюдициален за спорното правоотношение /в този смисъл определение № 597 от 30. 09. 2019 г. по ч.търг.дело № 1698/19 г. на ВКС, II т.о./ По-натам съставът на въззивния съд е намерил, че конкретното изражение на НСП, въведено като законов максимален обем изкупувано по преференциална цена количество, според легалното му определение в § 1, т. 29 от ДР на ЗЕВИ не е нововъведено понятие, а определяем показател, който е бил използван вече от регулаторния орган при определяне на заварените като действащи преференциални цени; Съответно и делегирането на компетентността на същия орган се изчерпва с оповестяване на съобразените по-рано от него обективни параметри в нов изричен административен акт /§ 17 от ПЗР на ЗИД ЗЕ от бр. 56/15 г. на ДВ/; Затова произнесените решения за определяне на НСП не създават ново съдържание на елемент от правоотношението, както биха действали актовете за определяне на самата цена, а само попълват бланкетното съдържание на законовата разпоредба с конкретното количествено измерение, съобразено от законодателя; Процесните решения № СП-1 от 31. 07. 2015 г. и № СП-5 от 28. 03. 2019 г. не определят някакъв нов ценообразуващ елемент, а установяват стойности, заложени в предходни ценови решения за определяне на преференциални цени, по които крайните снабдители и общественият доставчик изкупуват електрическата енергия, произведена от ВяЕЦ; Тези актове действат по право от момента на въвеждане на лимита, а евентуалната им отмяна не може да заличи правните последици от нормативно установеното ограничение за изкупуване на произведената енергия; Дори и решенията да не са издадени, законът не допуска получаване на плащания над заложената в цените обща норма на печалба; Дори и да бъдат обявени за нищожни тези решения, от това няма да възникне никакво ново основание за изкупуване на по-големи от вече признатите обеми, докато не се постанови ново стабилно решение за обоснован със съответната цена лимит. Поради това въззивният съд е намерил за ирелевантно в производството инцидентното произнасяне по реда на чл. 17 от ГПК за валидността на решението на КЕВР, поддържано от въззивника. Затова според съда, както при отчитане на предварителното изпълнение на още нестабилното ново трето решение, така и при възприемане на всички възражения срещу актовете на КЕВР, няма основание за фактуриране на горница над цена за излишък за централа, доставяла производството си по цени за работа до 2250 часа; Такова основание ще възникне само ако след евентуална отмяна на решение № СП-5 от 28. 03. 2019 г. КЕВР издаде нов законосъобразен акт, с който лимитът от 2000 Квт/ч за ВяЕЦ, работещи до 2250 часа се увеличи; Това обаче би представлявало ново основание на претенция на ищеца, тъй като в случая искът е основан изрично на довод за липса на какъвто и да е лимит, а това е в пряко противоречие със закона. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато, поради следното: Макар само общо – чрез посочване на номерацията на законовия текст, който го урежда, и в касационната жалба, а не в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, касаторът релевира като самостоятелно основание за достъп до касационен контрол това по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК - процесуална недопустимост на обжалваното решение, произтичаща от несъобразяване на висящото пред административен съд производство по обжалване на цитираното решение на КЕВР и от неприлагане на разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, задължаваща съда да спре разглежданото от него дело при висящ пред друг съд правен спор с преюдициално значение за изхода на спора. След преценка на поддържаните в касационната жалба доводи съставът на ВКС намира, че от данните по делото не може да се направи предположение за недопустимост на постановеното от Апелативен съд - Варна въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо и подлежи на обезсилване. В случая допустимостта на въззивното решение е обусловена от действителното наличие на преюдициален спор, но въззивният съд, съобразявайки фактите по делото, е отрекъл такъв спор да съществува и да поражда основание за спиране на производството по исковете с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Изводът на въззивния съд за отсъствие на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е в съответствие с формираната от ВКС практика по приложението на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ след изменението, обн. ДВ бр. 56/24. 07. 2015 г., според която след посоченото законодателно изменение общественият доставчик, съответно крайните снабдители, са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници - до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи нетното специфично производство - по цена на излишък на балансиращия пазар; С издадените на основание § 17 ПЗР ЗИДЗЕ актове КЕВР само установява вече съобразеното, но непосочено изрично като размер във влезлите в сила решения на ДКЕВР, нетно специфично производство; Спирането на производството по гражданското дело поради висящност на административното производство по оспорване на акта на КЕВР означава неприлагане на правните последици на издадения административен акт, подлежащ съгласно чл. 13, ал. 9 ЗЕ на предварително изпълнение, за който не е предвидена законова възможност за спиране на изпълнението му, и съответно представлява недопустим правен резултат. При възприетото от въззивния съд разрешение на процесуалния въпрос относно наличието на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, съобразено с относимата практика на ВКС, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл. 290 ГПК. По-натам, от поставените в изложението на основания за допускане на касационно обжалване въпроси, само първият и последният /първи и шести/ от тях, отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК да са от значение за изхода по делото в смисъла, изяснен с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същите са относими към решаващия извод на въззивния съд за отсъствие на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на делото до приключване на висящия пред административен съд, спор за проверка на законосъобразността на Решение № СП-5 на КЕВР, а същевременно са релевантни и за поддържаното от касатора самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, тъй като касаят допустимостта на обжалваното решение. Останалите въпроси не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да послужат като общо основание за достъп до касационно обжалване. Това е така, доколкото въззивният съд нито е отрекъл принципно задължението си за осъществяване на косвен съдебен контрол за законосъобразност на приложим към спора индивидуален административен акт, при наличие на предпоставките на чл. 17, ал. 2 ГПК, нито пък е приел извършването на такъв контрол за също принципно недопустимо, в какъвто смисъл касаторът излага твърдения при обосноваването на въпросите си, основани на приложението на чл. 17, ал. 2 от ГПК. За да приеме за неоснователно оплакването за неупражнен инцидентен съдебен контрол върху решение СП-5/28. 03. 2019 г., въззивният съд е посочил, че твърденията във въззивната жалба за нищожност на Решение № СП-5/27. 03. 2019 г. не следва да бъдат разглеждани по същество, тъй като евентуалната отмяна на акта няма да доведе до възникването на основание за изкупуване на по-големи от вече признатите обеми, докато не се постанови ново стабилно решение за обоснован със съответната цена лимит; Такова основание ще възникне само ако след евентуална отмяна на Решение № СП-5 от 28. 03. 2019 г., КЕВР издаде нов законосъобразен акт, с който лимитът от 2000 киловатчаса се увеличи; С Решение № СП-1 и СП-2/15. 10. 20 г. на КЕВР е определено нетното специфично производство на ел. енергия, която е в определен размер на 1907 kWh за централи, работещи до 2250 ч. годишно, т.е лимитът не е увеличен. Като е изложил, че основният спорен по делото въпрос е дали по отношение на една и съща ВяЕЦ, в рамките на една календарна година е приложима само едната определена преференциална цена до достигане размера на НСП, респективно за централи до 2250 часа годишна работа и работещи над 2250 часа, или спрямо една централа в рамките на една календарна година са приложими двете тарифи на преференциалните цени, съответно - и двете определени количества на НСП, съдът е посочил, че признаването на Решение СП-5 за незаконосъобразно и следващото от това незачитане на правните му последици, не би дало отговор на този главен спорен въпрос в производството, поради което и е ирелевантно за спора инцидентното произнасяне по реда на чл. 17 от ГПК по валидността на Решение СП-5 на КЕВР. В подкрепа на този си извод съдът е изложил и допълнителни аргументи за приемането от КЕВР и обективното наличие в правния мир, и на последващи решения със същото предметно съдържание, които по подробно изложени в мотивите на съда съображения обвързват страните /включително с оглед императивно придадената им от ЗЕ, тяхна незабавна изпълняемост/ и са приложими за процесния период, и към процесните правоотношения. Поради така изложеното, несъответствието на въпросите на касатора с номера от втори до пети от изложението му на основания за допускане на касационно обжалване с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, е достатъчно за недопускане на такова обжалване по същите. По отношение на поставените от касатора първи и шести въпрос не са изпълнени специфичните за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК предпоставки, с които е аргументирано искането за допускане на касационно обжалване. Отговор на значимите за изхода на конкретното дело въпроси е даден във формираната по аналогични спорове практика на ВКС, обективирана в служебно известните на съдебния състав определение № 597/30. 09. 2019 г. по ч.т.д. № 1628/2019 г., определение № 241/28. 05. 2021 г. по ч.т.д. № 985/2021 г., определение № 236/27. 05. 2021 г. по ч.т.д. № 429/2021 г. на II т. о., определение № 60576/16. 11. 2021 г. по т.д. № 192/2021 г. на II т.о., определение № 60293/01. 08. 2021 г. по ч.т.д. № 926/2021 г. на I т. о., определение № 60275/21. 07. 2021 г. по ч.т.д. № 595/2021 г. на I т. о., определение № 60429/22. 11. 2021 г. по ч.т.д. № 1251/2021 г. на II т. о., определение № 180/30. 03. 2022 г. по т.д. № 1128/2021 г. на Второ т.о., определение № 227/18. 04. 2022 г. по т.д. № 1142/2021 г. на II т.о., определение № 320/06. 06. 2022 г. по т.д. № 1868/2021 г. на Първо т.о., определение № 50622/22. 11. 2022 г. по т.д. № 2688/2021 г. на Първо т.о., определение 50628/22. 11. 2022 г. по т.д. № 2430/2021 г. на Второ т.о., решение № 60130/31. 01. 2022 г. по т.д. № 1681/2020 г. на ІІ т.о., решение № 60073/16. 11. 2021 г. по т.д. № 1184/2020 г. на I т. о., решение № 60185/16. 08. 2022 по т.д. № 2108/2020 г. на Първо т.о. и др. В цитираните съдебни актове е прието, че когато по силата на закона - в случая чл. 13, ал. 9 ЗЕ, е предвидено предварително изпълнение на индивидуален административен акт, независимо от обжалването на последния, през спорния период следва да се зачетат правните последици, към които той е насочен; Поради това висящото пред друг съд административно производство по обжалване на Решение № СП-5/28. 03. 2019 г. на КЕВР не предпоставя спиране на исковото производство за заплащане на цената за произведена от възобновяем източник електрическа енергия; Разпоредбата на чл. 13, ал. 9 ЗЕ изключва възможността за съдебен контрол върху предварителното изпълнение на решение № СП-5/28. 03. 2019 г., а спирането на исковото производство от гражданския съд по причина на висящото пред административен съд производство по обжалването му би довело косвено до спиране на неговото изпълнение в противоречие с императива на чл. 13, ал. 9 ЗЕ. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в същия смисъл, което означава, че решението не противоречи на относимата към релевантните за делото въпроси практика на ВКС, в т.ч. и на цитираната в изложението, и няма основание решението да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на практика по поставените въпроси изключва и необходимостта от допускане на касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на такива, представляващи адвокатско възнаграждение в установения действително заплатен размер. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение