Определение № 4917 от 30.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2737/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

С решение № 1184 от 28.02.2025 г., постановено по в.гр.д. № 8276/2023 г. по описа на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Е състав, е потвърдено решение № 20063131 от 21.10.2022 г. по гр.д. № 57059/2018 г. по описа на Районен съд- София, в частта, с която е признато за установено по иск по чл.108 от ЗС, предявен против К. К. А., че ищците са собственици на дворно място с идентификатор ПИ *, представляващо дворно място от 1750 кв.м., за който имот са отредени парцели УПИ * и УПИ * от кв. 39 по плана на [населено място], ведно с построената в него сграда с идентификатор ПИ * по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-10/16.01.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящи се в [населено място], [община], със застроена площ 95 кв.м., състояща се от три стаи, хол, кухня и антре, при права, както следва - за Т. И. Н. - 1/7 ид.ч., Т. В. И. - 1/42 ид.ч., Д. С. И. - 1/42 ид.ч., К. С. К. - 1/42 ид.ч., С. Г. М. - 1/14 ид.ч., П. Г. М. - 1/14 ид.ч., Л. Г. Т. - 1/21 ид.ч., Ж. Б. С. - 1/21 ид.ч., М. Д. С. - 1/14 ид.ч., Д. Д. М. - 1/14 ид.ч., Т. Д. И. - 1/14 ид.ч. и ответникът е осъден да предаде владението на имота на ищците, съобразно идеалните им части. Решението е потвърдено и в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за признаване за установено по отношение на К. К. А., че ищците са собственици на съответни идеални части от сграда с идентификатор ПИ ***, представляваща масивна жилищна сграда с площ 64 кв.м., състояща се от стая, кухня и две антрета, построена в гореописаното дворно място.

Против така постановеното въззивно решение е депозирана касационна жалба от К. К. А., представляван от адвокат С. и адвокат С., в частта, с която е потвърдено решението на СРС, с което е уважен предявеният иск по чл.108 от ЗС, с оплакване за неправилност. Касаторът поддържа, че по делото е установено, че е отблъснал владението на останалите съсобственици, както и че е установено, че фактическият състав на чл.79 от ЗС е изпълнен и той е придобил по давност правото на собственост върху дворното място. Моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част и предявеният иск за защита на право на собственост да бъде изцяло отхвърлен.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят се позовава на чл.280, ал. 1, т.1 и т. 3 от ГПК като сочи, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС и третира материално- правен въпрос, чието решаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Позовава се и на разпоредбата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Поставя следните въпроси:

1. Нарушен ли е принципа по смисъла на чл. 12 и чл. 235 ал.2 ГПК съдът да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдените фактически обстоятелства в тяхната съвкупност и взаимовръзка?, като по този въпрос поддържа противоречие с решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр.д. № 59/2011 г. на ВКС, І г.о.

2. Съдът правилно и законосъобразно е приел, че ответника е придобил собствеността върху жилищната сграда с идентификатор ***. След като тази сграда е лична собственост на К. К. А., то и поземления имот, върху който е построена е лична собственост на К. К. А., тъй като той не притежава суперфиция от ищците по делото. След като К. А. е придобил собствеността на сградата, то той е придобил по давност и поземления имот, в който е построена сградата.

По този въпрос поддържа противоречие с решение № 734 от 12.06.2006 г. по гр.д. № 1526/2005 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 79 от 05.07.2019 г. по гр.д. № 3706/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 19 от 28.01.2019 г. по гр.д. № 1298/2018 г. на ВКС, І г.о.

Цитираните са и определения по чл.288 от ГПК, постановени от състави на ВКС, но съгласно дадените разяснения с ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.2, тези съдебни актове не са практика, създавана в изпълнение на правомощията на Върховния касационен съд по чл. 124 от Конституцията за осъществяване на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, поради което приетото в тези определния не може да послужи за основание за допускане на въззивно решение до касация, при условията на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация, ищци по делото, представлявани от адвокат П., молят обжалваното решение да не бъде допускано до касация. Оспорват осъществяването на състава на чл.79 от ЗС, на който факт се позовава касаторът като придобивно основание. Възразяват, че поставените от касатора въпроси не са разрешени в противоречие с цитираната практика. По същество считат, че обжалваното решение е правилно и моли същото да бъде потвърдено. На свой ред ищците, представлявани от адвокат П., предявяват своя насрещна касационна жалба, с която обжалват въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл.108 от ЗС за сградата с идентификатор ***. Касаторите оспорват изводите на съда, че К. А. е придобил право на собственост върху тази постройка по давност. Поддържат, че по делото не се установява законността на постройката, изградена от А.. Оспорват, че владението на ответника не е било необезпокоявано и спокойно, че не се установява началният момент на владението, че владението е прекъсвано. Молят въззивното решение в посочената част да бъде отменено и да бъде постановено решение, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендират разноските, направени по делото.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателите се позовава на чл.280, ал. 1, т.1 и т. 3 от ГПК като сочат, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Поставят следните въпроси:

1.Счита ли се за необезпокоявано и спокойно владение върху недвижима вещ, при условие че за нея се водят съдебни дела за подялбата й през периода, в който съдът приема, че е текла давност в полза на ответника? Поддържат, че водените дела между страните са пречка за извод, че владението на А. е било спокойно. В този смисъл поддържат противоречие с решение №5 от 25.01.2020 г. по гр.д. № 2728/2008 г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 876 от 20.12.2010 г. по гр.д. № 218/2010 г. на І г.о. на ВКС, решение № 4/2009 г. по гр.д. № 4383/2007 г. на ВКС, І г.о.

2. Изпълнил ли е въззивният съд задължението си по чл. 236, ал.2 ГПК, да се произнесе по спора, след обсъждане на всички доказателства, възражения и доводи на страните, вкл. и на възражението за липса на доказателства относно индивидуализиране периода на владение и началният момент на трансформация на държането на ответника-съсобственик във владение на жилищната страда с идентификатор ***? Поддържат, че съдът формално е обсъдил събраните по делото доказателства и не е съобразил свидетелски показания за това, че А. е придобил владението върху имота насилствено. Поддържат противоречие с решение № 1225/26.02.2009 г. по гр.д.№ 5476/2007 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 189/31.03.2009 г. по гр.д.№ 1760/2008 г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 166/15.07.2013 г. по гр.д.№ 1285/2012 г. на ІІІ г.о. на ВКС, ППВС № 7/1965 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.

3. При решение на собствениците, по чл.32, ал.1 ЗС с мнозинство от гласовете в собствеността (в конкретния спор - на 5/7 идеални части от собствеността) да бъде освободен имота от ответника-касационен жалбоподател, следва ли последният да освободи целия имот, предавайки го на ищците или само идеалните части от него, собственост на ищците по делото? По този въпрос поддържат противоречие с решение N 95/16.06.2014 г. по гр.д.№ 1913/2014 г. на ІІ г.о.ВКС.

Ответникът по насрещната касационна жалба К. А. оспорва владението му да е било смущавано, както и оспорва в обжалваната част решението на СГС да е постановено в противоречие с практиката на ВКС.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната и насрещната касационна жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283, съответно чл.287, ал.2 от ГПК, от процесуално легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивната инстанция е приела за безспорно, че страните са наследници на общия наследодател А. К. М., починал на 28.08.1964 г., и оставил като свои наследници общо 7 деца/ един син и шест дъщери/. Приел е за безспорно, че след смъртта на А. М. процесният имот е наследен от тях в съответните идеални части. Посочил е, че този факт е установен от нотариален акт за собственост на основание обстоятелствена проверка № 3, том IV, дело 318/90 г., с който е признато правото на собственост на наследниците върху дворното място от 1750 кв.м., заедно с построените в него едноетажна жилищна сграда на около 95 кв.м. и масивна жилищна сграда на около 64 кв.м., при посочените в нотариалния акт идеални части.

Въззивната инстанция е посочила, че ищците по предявения иск за защита на право на собственост основават иска си за собственост върху съответните идеални части от процесните недвижими имоти въз основа на наследство и се легитимират с нотариалния акт от 1990 г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка, като според акта титуляри на правото на собственост са ищците, или техни наследодатели, заедно с ответника К. А.. Ответникът, в частта относно жилищна сграда с идентификатор ***, представляваща масивна жилищна сграда с площ 64 кв.м., легитимира правото си на собственост с нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност № 13, том I, рег. № 1907, дело № 11 от 2014 г. Съдът е посочил, че в тази хипотеза разпределението на доказателствената тежест следва да се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, като в тежест на ответника е да докаже твърдението си, че е владял дворното място и жилищната сграда в продължение на 10 години явно и спокойно.

Ответникът основава възражението си за придобивна давност, изтекла в негова полза за периода от 1977 г. до 1988 г., като се позовава и на давността, текла в полза на неговите наследодатели. Съдът е подчертал, че когато се претендира владение върху съсобствени идеални части, за да придобие частите на останалите съсобственици, е необходимо владелецът да демонстрира, че е отблъснал намерението за своене на другите съсобственици и е започнал да свои техните части за себе си. В конкретния случай, според съдебния състав, събраните по делото доказателства не могат да обосноват извод за осъществяване фактическия състав на посочения придобивен способ по отношение на дворното място. Съдът е анализирал събраните свидетелски показания и е приел, че до смъртта на чичото на ответника през 1994 г. в къщата са живеели бащата – К. К. А., и двамата чичовци на ответника – Г. К. А. и Н. К. А.. Приел е, че ответникът не е доказал присъединяване на владение от своите чичовци, че не се установява наследодателите на ответника / К. А. К. и К. К. А./ да са владели съсобствените имоти, нито са извършвали действия, които да отблъснат владението на останалите съсобственици. Поради липса на други доказателства, установявяващи присъединяването на владението, съдът е приел, че твърдението на ответника за присъединено владение е недоказано. На следващо място съдът е посочил, че не се установява ответникът да е придобил право на собственост върху имота по давност, упражнявана от 1991 г. Посочил е, че през 1990 г., е съставен констативен нотариален акт, с който страните по делото са признати за собственици на процесния поземлен имот, ведно с построените върху него две сгради. С издаването на констативния нотариален акт на имот всички наследници, в това число и ответникът, са направили извънсъдебно признание относно това, че имотът е съсобствен между тях и всеки притежава идеална част, съответна на наследствените му права. Така извършеното признание прекъсва придобивната давност, на която ответникът се позовава. След това, през 2013 г. ответникът подава молба-декларация за издаване на констативен нотариален акт, в която заявява, че дворното място заедно с намиращите се в него сгради (с изключение на тази, която той е изградил) е съсобствено между страните, с което отново прави извънсъдебно признание за това, че дворното място и находящата се в него сграда с идентификатор * не са негова лична собственост. С това действие съдът е приел, че давността отново се прекъсва, като към момента на подаване на исковата молба (27.08.2018 г.) 10- годишният давностен срок не е изтекъл. Посочил е, че е индиция, че ответникът не е считал себе си за изключителен собственик на дворното място и уведомлението до съсобствениците, направено чрез нотариуса, в което той заявява, че имотът е съсобствен между тях и претендира обезщетение за извършените разходи съобразно квотите им. С оглед тези установени факти, въззивният съд е приел, че ответникът не е придобил по давност процесното дворно място заедно с построената върху него сграда с идентификатор *, поради което като правилно първоинстанционното решение в тази част следвало да бъде потвърдено.

Други са изводите на съда по отношение на сграда с идентификатор *. Съдът е посочил като безспорен факт, че тази сграда е построена и обновена от ответника по делото. От показанията на разпитаните свидетели Р. и К., съдът е установил, че след смъртта на чичовците на ответника/1994 г./, последният заедно със семейството си обитавали процесната къща и най-ранният момент, от който може да се счита, че ответникът е завладял процесната сграда с идентификатор *, е 1994 г. Установил е от показанията на свидетелката Р., че същата не е допускана до имота на ответника, което като твърдение се съдържало и в исковата молба на ищците. В този смисъл съдът е кредитирал приетата по делото нотариална поканата, адресирана до ответника, с която се претендира от последния да предаде владението върху останалите части, тъй като се владеят само от ответника. При това положение съдът е приел, че след 1994 г. ответникът е демонстрирал намерението, с което той е упражнявал фактическата власт върху имота. Външната проява на това намерение се е изразила чрез извършване на действия, които недвусмислено отричали правата на другите съсобственици. От приложените документи и показанията на свидетелите съдът е приел за установено, че ответникът е упражнявал постоянно и непрекъснато владение върху спорния имот от 1994 г. до предявяване на исковата молба и е демонстрирал по недвусмислен начин, че го владее като свой собствен – чрез фактически и правни действия, както и че ищците и техните наследодатели са знаели това, но не са предприели никакви конкретни мерки за защита на правата си и отблъскване фактическата власт на ответниците, лично или чрез упълномощено лице, което определя владението на въззиваемия в 10-годишния срок по чл. 79 ЗС като несъмнително, явно и необезпокоявано. Съдът е посочил, че владението не е "спокойно" само когато в резултат на външна намеса то е било отнето от владелеца или оспорващите са предявили иск или те самите да са наложили своя фактическа власт за срок по-дълъг от 6 месеца, в който смисъл съдът се е позовал на решение № 1369 от 27.11.2008 г. по гр.д. № 4729/2007 г., IV г. о. на ВКС, което фактическо състояние не се установява по делото. Съдът е посочил, че отправената нотариалната покана не е действие, което води до прекъсване на давността, в който смисъл се е позовал на решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г., I г.о. на ВКС, тъй като тя не засяга и не смущава упражняваното от владелеца фактическо господство над имота. Съдът е приел още, че воденият делбен процес също не е прекъснал давността, тъй като делото е било прекратено с влязло в сила определение, с което отпаднали с обратна сила и правните последици от предявяването на иска, в който смисъл въззивният съд се е позовал и на решение № 10 от 24.07.2013 г. по гр.д.№ 334 от 2012 г. на ВКС, I г.о., решение № 26 от 10.02.2009 г. по гр.д. № 5911/07 г. на ВКС, IV г.о. Съдът е приел, че от 1994 г. до предявяване на настоящия иск са изтекли повече от 10 години и давността не е била прекъсвана, поради което сграда с идентификатор *** представлява лична собственост на въззивника- ответник, поради което и ревандикационният иск за признаване правото на собственост и осъждане на ответника за връщане на владението върху тази сграда като неоснователен, следвало да бъде отхвърлен.

При така установените факти и възприети правни изводи въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Допускането до касация на обжалвано въззивно решение е в зависимост от доказването на предпоставки за селекция на касационната жалба. За наличието на част от тези предпоставки- посочените в разпоредбата на чл.280, ал. 2 от ГПК, касационният състав следи служебно. За останалите предпоставки за допускане на въззивно решение до касация, посочени в разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК, касационната инстанция, проверява в рамките и съответно на сезирането от страна на касатора. Съгласно задължителните разяснения по тълкуването и приложението на закона, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо с решението си съдът да се е произнесъл по правен въпрос, такъв който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда, в противоречие със задължителната практика на ВС, ВКС, КС, СЕС или по въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За да бъде допусната до касация подадената касационна жалба, следва жалбоподателят да е посочил конкретния правен въпрос, разрешен от въззивния съд, както и допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Формулираният от касатора правен въпрос може да е материалноправен или процесуалноправен, но следва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, без да има за предмет правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. За да бъде селектирана касационната жалба и решението да бъде допуснато до касация, е необходимо касаторът да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и няма право да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

Първият поставен въпрос в изложението към касационната жалба на К. А./ Нарушен ли е принципа по смисъла на чл. 12 и чл. 235 ал.2 ГПК съдът да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдените фактически обстоятелства в тяхната съвкупност и взаимовръзка?/ не решен от въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС, включително и цитираното от касатора решение. Според възприетата практика на ВКС въззивният съд е длъжен, в рамките на въззивното сезиране (чл. 269 от ГПК), да обсъди всички релевантни доводи и надлежно въведени възражения на страните, както и реално да прецени относимите и допустими доказателствата заедно и поотделно, без да ги преиначава или да обсъжда избирателно само някои от тях, като игнорира други относно релевантни за спора факти (чл. 235, ал. 2 от ЗЗД). Въз основа на анализа, осъществен по вътрешно убеждение, което от своя страна почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 от ГПК), съдът трябва да изгради фактически изводи, като съобрази последиците от разпределението на тежестта на доказване в гражданския процес. Въз основа на установените по делото факти съдът трябва да изведе правни съображения, като изтълкува и приложи правните разпоредби, относими към спора. Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение, без да изложи мотивите си или без да съобрази установената фактическа обстановка или възприетото тълкуване на правните норми, е необосновано и неправилно. В този смисъл са дадените указания с ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, т. 12, както и постановената казуална практика-решение № 283/14.11.2014 г., постановено по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о., включително и цитираното от касатора решение.

Въззивната инстанция не се е отклонила от възприетото в практиката на ВКС нейно задължение за мотивиране на изграденото и изложено вътрешно убеждение. Съдът е анализирал събраните по делото доказателства- писмени и гласни, посочил е кои факти приема за установени безпротиворечиво или установени от съвкупната преценка на доказателствата по делото. Съдът е посочил какви права са наследили страните от общия си наследодател А. М., тълкувал е представения констативен нотариален акт от 1990 г., направените от ответника признания в декларацията до нотариуса, при сезирането му за издаване на нотариален акт за собственост върху сградата с идентификатор ***, както и събраните по делото свидетелски показания и признания на ищците за периода, през който ответникът е демонтрирал пред съсобствениците си своенето на жилищната сграда. Посочил е кои са приложимите към спора правни норми и е направил съответни на установеното правни изводи. Изводите на съда са ясни, логични и обосновани. Приложените законови разпоредби са тълкувани съобразно практиката на ВКС.

Поради липсата на противоречие с практиката на ВКС при мотивирането на въззивното съдебно решение, поставеният от касатора правен въпрос, не отговаря на изискванията на чл.280,ал.1, т.1 от ГПК и не може да послужи за допускане на обжалваното решение до касация.

Вторият поставен въпрос, касаещ възможността за притежаване отделно на сграда от лице, което не притежава земята, на която сградата е построена, е обуславящ изводите на въззивния съд в обжалваната от А. част от въззивното решение, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Правото на собственост върху постройка следва правото на собственост на земята, по силата на разпоредбата на чл.92 от ЗС, освен ако нещо друго е установено. Доколкото правото на собственост върху постройката е право върху различен от земята обект, то може да бъде притежавано от друг субект, а не само от собственика на земята. Правото на собственост върху постройката може да бъде придобито, съгласно разпоредбата на чл.77 от ЗС, чрез сделка, по давност или чрез други способи, предвидени в закона. Учредяването на право на строеж не е единствения начин за придобиване на право на собственост върху постройка, застроена в съсобствен имот. Възможността правото на собственост върху постройка, изградена върху съсобствено дворно място да бъде придобито по давност, е изрично приета в практиката на ВКС / решение № 81 от 07.02.2024 г. по гр.д. № 4680/2022 г. на ВКС, II г.о. и др./ и обжалваното сега решение е изцяло съобразено с тази практика. В този случай право на собственост на съсобственика, завладял обща вещ, възниква само върху тази вещ. Установява се по делото, че К. А. е владял и своил сградата с идентификатор *** и само по отношение на тази сграда е демонстрирал по отношение на своите съсобственици собственически намерения, като е отблъсквал техните права върху този обект. По отношение на дворното място не се установява К. А. да е имал отношение, което да отрича правата на останалите съсобственици. От направеното от самия А. изявление в молбата- декларация до нотариуса по повод снабдяването с нотариален акт за собственост върху постройката, през 2013 г., изрично се установява, че той е заявил, че дворното място е сънаследствено, съсобствено, с което изявление той дава израз на факта, че никога не се е считал за собственик на дворното място, не е имал отношение към него като към собственост, не е отричал правата на останалите сънаследници. Доколкото става въпрос за два отделни обекта на права- земя и сграда и се установява, че е оборена презумпцията, че собствеността на сградата следва собствеността на земята, поради придобиването на правото на собственост върху сградата по давност, няма пречка собствениците на двата обекта да са различни и без учредено право на строеж за сградата.

Не води до обратен извод практиката, посочена от касатора в изложението по чл.284,ал.1,т.3 от ГПК. Цитираните от касатора решения визират придобиването по давност на имот, притежаван в съсобственост от няколко лица. Разглежданата по делото хипотеза и въпросът, който е поставен от касатора, предполага друга хипотеза, а именно възможността касаторът като съсобственик да придобие по давност само сграда, построена в съсобствения имот. Ето защо посочената практика от касатора в изложението към касационната жалба не е относима към разглежадния спор.

Поради липса на специалната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 от ГПК за допускане до касация обжалваното решение не следва да бъде селектирано за касационна проверка по поставения втори въпрос.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

Предвид гореизложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по подадената от К. А.. Поради това настоящата инстанция не обсъжда съображенията по постъпилата насрещна касационна жалба. Съгласно чл. 287, ал. 4 от ГПК насрещната касационна жалба не се разглежда, ако не бъде разгледана касационната жалба.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.