Определение № 420 от 29.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 936/2011 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Р. П. Т. срещу тази част от Решение № 452 от 21.03.2011 год. по гр.д.№ 963/2010 год. на Софийски апелативен съд с която е приета за неоснователна въззивната и жалба срещу Решение № 3141 от 18.06.2010 год. по гр.д.№ 1652/2008 год. на Софийски градски съд, както и в частта с която е уважена жалбата на ЗД [фирма] срещу същото решение досежно размера на присъдените обезщетения за претърпени имуществени вреди. В частта с която исковете са били уважени за сумите до 20000 лв. за неимуществени и до 367 лв. за имуществени вреди, като необжалвано от застрахователя, въззивното решение е влязло в сила. ЗД [фирма] не е представил по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК писмен отговор. Ищцата е пострадала в резултат на ПТП на 26.08.2006 год. Позовавайки се на това, че увреждащият автомобил „Волво 480” с ДК [рег.номер на МПС] е бил застрахован по риска „Гражданска отговорност” при ЗД [фирма], са предявила срещу застрахователното дружество обективно съединени искове с правно основание чл.226 ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40000 лв. и за имуществени вреди 1713 лв. Ответникът е направил възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, поради това, че като пешеходец Р. Т. е пресичала пътното платно на необозначено място. Оспорил е и размера на имуществените вреди, считайки, че не всички направени разходи за лечение са заболявания, произтичащи от деликта. Първоинстанционният съд е уважил иска за неимуществени вреди до размера на 20000 лв., приемайки наличие на съпричиняване. Присъдил е обезщетение за имуществени вреди в размер на 1704 лв. Сезиран с въззивните жалби и на двете страни по спора, съставът на САС е счел, че жалбата на ЗД [фирма] е частично основателна. Намалил е обезщетението за имуществени вреди и го е редуцирал съобразно степента на съпричиняване, която е определил на 50%. Потвърдил е първоинстанционния акт в останалата му част. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по отношение на два въпроса: 1./ Прилагането на критериите за справедливост в противоречие с т.11 на ППВС № 4/1968 год.; 2./ Противоречие с ППВС № 17/1963 год. за критериите за неправомерно поведение на пострадалия, което да е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. Във връзка със същите въпроси е и основанието по т.2 на чл.280 ал.1 ГПК. Представени са обжалваеми решения на съдилищата по сходни казуси при различна преценка относно размера на обезщетението и съпричиняването на вредоносния резултат. Настоящият съдебен състав счита, че не е налице което и да е от основанията по чл.280 ал.1 ГПК по отношение на първия от посочените въпроси. Както неколкократно е посочвал ВКС, критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението, са специфични за всеки отделен случай, и не е и възможно формирането на единен критерий за размер, валиден при всички разглеждани от съдилищата спорове. В случая, обаче, този въпрос няма и качеството на обуславящ. Това е така, поради обстоятелството, че въззивният съд е възприел като справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди именно размерът посочен от ищцата – 40000 лв. Присъждането на половината от тази сума не се дължи на неправилното прилагане на чл.52 ЗЗД, а на редукцията на обезщетението, вследствие прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД Втория от поставените въпроси се основава на тезата по касационната жалба на Т., че наистина е пресичала на необозначено място, но към момента на ПТП по целия участък на [улица]между двете нерегулирани кръстовища, обозначено място за пресичане не е имало, което изключва съпричиняването на вредоносния резултат. По въпроса за прилагането на чл.113 ЗДвП при преценката за съпричиняване на вредоносния резултат, е налице задължителна практика на ВКС - Решение № 39 от 16.07.2010 год. по т.д. № 551/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС; Решение № 97 от 06.07.2009 год. по т.д.№ 745/2008 год. на ІІ т.о. на ВКС; Решение № 55 от 30.05.2009 год. по т.д. № 728/2008 год. на І т.о. на ВКС и Решение № 43 от 16.04.2009 год. по т.д.№ 648/2008 год. на ІІ т.о. на ВКС, поради което по отношение на него е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационен контрол. По отношение на ищцата е приложима хипотезата на чл.83 ал.1 т.4 ГПК, поради което държавна такса не се дължи. Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.