Определение № 1507 от 27.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2096/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 2300/16.02.2024 г., идентична с касационна жалба вх. № 3830/20.03.2024 г., на Н. С. И., подадена чрез адвокат Г. Н., срещу въззивно решение № 404/12.12.2023 г. по в. гр. д. № 769/2023 г. на Окръжен съд – Стара Загора. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и във връзка с доводите и възраженията на страните; 2. Когато се оспорва формалната доказателствена сила на частен свидетелстващ документ по отношение на неговата вярност, автентично и истинност, следва ли да самостоятелно основание да се преценява формалната му доказателствена сила по отношение на неговата нищожност, като издаден в нарушение на чл. 189, ал. 2 ГПК, или съдът дори без нарочно въведено възражение може да прогласи неговата нищожност и да го изключи от доказателствата по делото; 3. Ако съдът констатира, че представеният като доказателство по делото частен свидетелстващ документ, който представлява обратно писмо (начало на писмено доказателство) с цел удостоверяване на симулативност на сделка, е съставен в нарушение на чл. 189, ал. 2 ГПК, допустимо ли е въз основа на него да развие производство по установяване на симулативност на сделката, чрез събиране на гласни доказателства, въпреки забраната на чл. 164 ГПК, или следва да прогласи нищожността на акта и да го изключи от доказателствата по делото; 4. След като първостепенният съд е допуснал събиране на доказателства (писмени такива), но не ги е приел поради липса на поставен подпис на издателя им, и е предоставил възможност да ги представи с подпис на издателя им, след представянето им в предоставения срок, следва ли с нарочно определение да ги приобщи като доказателства по делото и да ги обсъди наред с другите доказателства; 5. Ако първостепенният съд е предоставил възможност на страната да представи доказателства в срок и след тяхното представяне, следва ли да се произнесе по приемането им и ако това не е извършено, в правомощията на въззивната инстанция ли е да приеме и приобщи по делото тези доказателства; 6. Когато в доклада на съда по чл. 146 ГПК не е отделено спорното от безспорното, как се разпределя доказателствената тежест за твърдените факти и за кои от тях не се сочат доказателства, за да могат страните да предприемат съответните процесуални действия, включително и да посочват нови доказателства, възможно ли е този пропуск да се санира пред въззивната инстанция с въззивната жалба; 7. Допустимо ли е позоваването на нищожност на сделка след приключване на съдебното дирене пред първостепенния съд, и това право ограничено ли е със срок; 8. Процесуално допустимо ли е да се направи правно възражение за нищожност на акт или сделка, за първи път пред въззивната инстанция и тя длъжна ли е да се произнесе по него. Ответниците по касационната жалба В. К. П. и Д. К. П., [населено място], са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касация, като оспорват жалбата и по същество. Претендират сторените в производството пред касационната инстанция съдебни разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 365/07.07.2023 г. по гр. д. № 2635/2022 г. на Районен съд - Казанлък, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от Н. С. И. против В. К. П. и Д. К. П. искове с правно основание чл. 30 ЗН за намаляване с 1/3 ид. ч. до размера, необходим за възстановяване на запазената ѝ част от наследството, на дарствените разпореждания, извършени от наследодателя С. К. П., починал на 28.12.2021 г., обективирани в договори за дарение от 2010 г. и 2012 г., с които С. е дарил на ответниците 4/6 ид. ч., съответно 2/6 ид.ч. на В. П. и 2/6 ид.ч. на Д. П., от следните недвижими имоти: 1/2 ид. ч. от дворно място, находящо се в [населено място], [улица], с площ от 648 кв.м., съгласно графични данни – с площ от 619 кв.м., представляващо урегулиран поземлен имот *-* в кв. 320, ведно с построената в него жилищна сграда – източен близнак на два етажа, с разгърната застроена площ от 170 кв.м.; 72/240 ид.ч., съставляващи 30% от следните недвижими имоти - самостоятелни обекти в „ЖИЛИЩНА СГРАДА с ОСД”, със застроена площ 449,43 кв.м., построена в УПИ-*, в кв. * на [улица], № 2, а именно: 1/ търговски обект КАФЕ - АПЕРИТИВ, разположен на партерния етаж на сградата, със застроена площ 106 кв. м., ведно с припадащите се ид. ч. от общите части па сградата и правото на строеж; 2/ търговски обект МАГАЗИН № 1 за промишлени стоки, разположен на партерния етаж па сградата, със застроена площ от 60,50 кв. м., с припадащите се ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж; 3/ търговски обект МАГАЗИН № 3 със СКЛАД, разположен па партерния етаж на сградата, със застроена площ 59.70 кв. м., с припадащите се ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж. Въззивният съд е приел, че по предявения от Н. И. конститутивен иск по чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляване на извършените от наследодателя ѝ С. П. дарения от 2010 г. и 2012 г. ответниците В. П. и Д. П. са противопоставили възражения по чл. 17, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 2 ЗЗД за относителна симулация и на двата договора за дарение, навеждайки твърдения, че договорите са привидни и прикриват сключените от страните договори за покупко-продажба, с които С. П. е продал процесните недвижими имоти срещу получени пари в брой. Прието е, че във въззивната жалба се твърди нов факт по смисъла на чл. 266, ал. 1 ГПК – пълната слепота на С. П. към датите на съставяне на представените по делото два броя обратни писма /21.04.2010 г. и 13.11.2012 г./. Този факт не представлява нововъзникнало или новоустановено обстоятелство по смисъла на чл. 266, ал. 2 ГПК, поради което същият е преклудиран и не подлежи на разглеждане и обсъждане. В тази връзка съдът е посочил, че приемането на 4 броя амбулаторни листове, които не са приети за разглеждане от първоинстанционния съд поради тяхната нередовност и предвид забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК, се явява преклудирано и поради това е процесуално недопустимо. Съдът е констатирал, че в производството пред първоинстанционния съд ищцата не е оспорила представените от ответниците „обратно писмо“ от 21.04.2020 г. и „насрещно писмо“ от 13.11.2012 г. с довод за нарушение на нормата на чл. 189, ал. 2 ГПК. Тя е навела доводи срещу автентичността, истинността и достоверността на датите на тези документи, като по повод тези оспорвания са събрани доказателства чрез графологична експертиза и разпит на свидетели. С тези аргументи съдът е приел, че направеното във въззивната жалба оспорване във връзка с нарушение на чл. 189, ал. 2 ГПК при оформяне на обратните писма е преклудирано и не подлежи на разглеждане. Съдът е посочил, че двамата ответници са наследници на К. П., син на общия наследодател С. П.. Ищцата е негова дъщеря, поради което запазената ѝ част от наследственото имущество възлиза на 1/3 ид.ч. Безспорно е между страните, че наследствената маса включва 4/6 ид.ч. от 550/691 ид.ч. от дворно място, представляващо УПИ-* в кв. * на [улица], движими вещи, включващи мебели, битови уреди и обзавеждане, и парични средства в брой в размер на 2100 лева, получени от ищцата. Тя е придобила по наследство 1/2 ид.ч. от това имущество. Установено е, че и с двата процесни договора за дарение С. П. е прехвърлил на внуците си В. и Д. по 2/6 ид.ч. от дворно място и от жилищна сграда-източен близнак на 2 етажа, както и по 15% от три броя самостоятелни търговски обекта. Твърди се, че процесният договор за дарение от 20.04.2010 г. представлява привидна сделка, която прикрива сключен между страните действителен възмезден договор за покупко-продажба, с който наследодателят С. П. е продал на внуците си процесното дворно място на цена от 20 000 лева, която сума е била предадена от двамата купувачи веднага. Този факт е приет за установен от обратно писмо, издадено от С. П.. От анализ на съдържанието на насрещно писмо от 13.11.2012, издадено от С. П. и пълномощника на ответниците П. П., вторият договор за дарение от 13.11.2012 г. също е приет за привидна сделка. Тя прикрива сключения между страните действителен договор за покупко-продажба, с който С. П. е продал на своите внуци ид.ч. от процесните търговски обекти срещу сумата 18 000 лева, платена изцяло в брой при сключване на договора. Посочено е, че пред първоинстанционния съд е открито производство по чл. 193 ГПК по оспорване автентичността на посочените документи. В заключението на почерковата експертиза е прието, че подписите в тях са положени от лица, които са посочени като издатели на всеки един от документите. Въззивният съд е счел, че оспорването на авторството на документите е неоснователно. Във връзка с истинността на съдържанието и достоверността на датата са обсъдени показанията на свидетелите С. Г. и П. П.. Прието е, че са непротиворечиви. Те установяват, че процесните сделки са консултирани и документите за тях са изготвени от адвокат Д. Г. /майка на свидетелката Г./, при която дълго време е работила свидетелката П. /майка на ответниците/. Свидетелите са заявили, че на 20.04.2010 г. преди изповядване на първата сделка, в кантората на адвокат Г., В. и Д. заплатили в брой на дядо си С. по 10 000 лева, представляващи цена на прехвърления недвижим имот. На другия ден адвокат Г. е изготвила обратното писмо, установяващо действителните отношения между страните, след което документът е прочетен и подписан от прехвърлителя С. П.. На 13.11.2012 г. в кантората на адвокат Г. пълномощникът на ответниците – П. П., е заплатила в брой на С. 18 000 лева, представляващи цената на прехвърлените 3 бр. недвижими имоти. След изповядване на сделката при нотариус, С. и свидетелката П. се върнали в кантората, където свидетелката Г. изготвила насрещното писмо, установяващо действителните отношения между страните. След прочитането му насрещното писмо е било саморъчно подписано от прехвърлителя С. П. и пълномощника на приобретателите – П. П.. Посочено е, че с платената цена ответниците са целели да подсигурят нужните парични средства за пълноценен живот на дядо си С., който живее сам и далеч от тях. Двете реални продажби били оформени като дарения с насрещни писма, за да се спестят разходите по прехвърлянето и защото С. нямал своя лична банкова сметка. Платените в брой суми били прибрани в сейф в дома на прехвърлителя. Като безспорно е прието, че макар и с влошено зрение поради глаукома, при сключване на двете сделки, С. П. е имал функциониращи зрителни възприятия, което му е позволило да се обгрижва самостоятелно до края на 2014 г., когато поради прогресиране на глаукомата е настъпила слепота. Тогава снахата – П. П., била осигурила постоянно присъствие на външен човек, който да живее с него и да му помага в ежедневието. Въззивният съд е посочил, че съобразно практиката на ВКС при относителната симулация между страните са сключени две сделки – едната оформена в нотариална форма, която е привидна, защото страните по нея не желаят поетите с нея задължения, но я сключват за пред третите лица и втората прикрита сделка, която отразява действителната им воля и желаните отношения между тях. Валидна и действителна е втората прикрита сделка. Съгласно чл. 26, ал. 3 ЗЗД привидният договор е нищожен, а страните са обвързани от прикритото споразумение, което съгласно чл. 17, ал. 1 ЗЗД е действителният и валиден договор между тях. За доказване на симулативността обикновено служи т.нар. „обратно писмо“, съдържащо писмени изявления на страните, недвусмислено разкриващи симулативността на явната сделка и действителната им воля. Без значение е кога във времето е съставен обратният документ. Представените по делото обратни писма от 21.04.2010 г. и 13.11.2012 г. са автентични частни писмени документи, с достоверни дати, а съдържанието им е вярно и истинно, доколкото и двата документа разкриват действителната воля на страните и реалните отношения между тях. Прикритите действителни договори не представляват дарения по смисъла на чл. 30, ал. 1 ЗН и не накърняват запазената 1/3 ид.ч. на ищцата Н. И.. Освен това имуществото на общия наследодател С. П. е включвало ид.ч. от процесните недвижими и движими вещи, както и парични средства в брой, които са придобити от ищцата по наследство. Това общо наследено имущество надвишава нейната запазена 1/3 ид.ч. от цялото наследство. При тези съображения предявеният иск от Н. И. е приет за недоказан и неоснователен, а първоинстанционното за правилно и законосъобразно. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Поставените от касатора въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. В обжалваното решение е дадено разрешение на поставените първи, четвърти, пети и шести въпроси в съответствие с посочената практика на ВКС, вкл. и ТР № 1/2013 г., ОСГТК, очертаваща задълженията на въззивния съд, като инстанция по съществото на спора да обсъди доводите на страните, имащи значение за решаването на делото, и относимите и допустими писмени и гласни доказателства, във връзка с поддържаните защитни тези, като отрази изводите си в съдържанието на мотивите на въззивното решение. Той трябва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Когато делото е останало неизяснено от фактическа страна поради допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд и е направено искане във въззивната жалба, въззивният съд следва да допусне недопуснатите от от първата инстанция относими към спора доказателства. В случая въззивният съд е направил всичко това – обсъдил е събраните гласни и писмени доказателства, въз основа на които е изложил подробни фактически и правни изводи. Той е обсъдил оплакванията във въззивната жалба и е изложил мотиви по спорните въпроси във въззивното производство. Приел е, че ищцата не е оспорила до приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство представените от ответниците частни документи – обратно и насрещно писмо с довод, че поради пълна слепота на С. П. тези документи са оформени в нарушение на разпоредбата на чл. 189, ал.2 ГПК и не обективират валидно волеизявление. Направеното от ищцата оспорване касае авторството и достоверността на поставените върху двата документа дати, в каквато връзка са и събираните по делото доказателства, в т.ч. графологическа експертиза. Твърдението на ищцата, че наследодателят е бил незрящ /напълно сляп/, поради което документите са оформени в нарушение на чл.189, ал.2 ГПК, е заявено за първи път във въззивната инстанция и е преклудирано с оглед разпоредбата на чл.266, ал.1 ГПК. Амболаторните листове не са приети в първоинстанционното производство поради тяхната нередовност и не са обсъждани от първоинстанционния съд. Преклудирано е формулираното във въззивната жалба искане за служебно изискване от посочените лица на всички документи, свързани със здравословното състояние на С. П., с оглед отказа на тези лица да ги предоставят въз основа на издадените вече от първоинстанционния съд съдебни удостоверения. Останалите въпроси, касаещи служебното прогласяване нищожността на „частен свидетелстващ документ, като издаден в нарушение на чл.189, ал.2 ГПК“ и за „процесуалната допустимост да се направи възражение за нищожност на акт или сделка за първи път пред въззивната инстанция“, също не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение.Те не могат да се преценят като относими към решаващите изводи в обжалваното решение и като разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Според приетото в ТР № 1/2020г., ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаването на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Съгласно чл.154 ал.1 ГПК всяка страна трябва да докаже фактите, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.Съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства. Независимо от спецификата на предвиденото в закона основание за нищожност на сделките, когато то произтича от факти, които не могат да се установят от самата сделка, страните трябва да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които тя се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии. В разглеждания случай въззивният съд е приел, че ответниците са изпълнили своята доказателствена тежест, като са доказали, че волеизявленията на страните по сделките, обективирани с посочените два нотариални акта, за безвъзмездно прехвърляне на правото на собственост чрез дарение, са опровергани като прикриващи действителната воля за покупко-продажба. Относно посочените обратни писма, въззивният съд е приел, че не е установено по делото в преклузивните процесуални срокове от ищцата, чиято е доказателствената тежест, подписалият ги праводател на ответниците, макар и с влошено зрение, да е бил незрящ по смисъла на чл.189, ал.2 ГПК. Не е установена твърдяната от ищцата пълна слепота и неизпълнение на законовото изискване на чл. 189, ал. 2 ГПК за приподписване на частния писмен документ от двама свидетели. Съгласно ТР № 71/1970 г., ОСГК на ВС и последователната практика на ВКС, това изискване е уредено за слепите и когато те са грамотни, за да може документът да бъде доказателство, че изявленията, които се съдържат в него, са направени от тези лица, т. е. да има обвързващата съда доказателствена сила по чл. 180 ГПК. Категоричен извод в обратен смисъл обаче не може да бъде направен от съда, без да бъде въведено оспорване и да бъде доказан по делото релевантият факт на сочената слепота на съставителя към момента на съставяне на документа. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Обжалвано решение не е очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Това основание се мотивира основно с доводи за допуснати съществени процесуални нарушения поради недопуснати доказателствени искания на ответниците, както и поради необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК и приложените доказателства на ответниците по касация следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение по 1500 лева на всеки от тях. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.