Определение № 1329 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1757/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. А. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 22 от 13.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 3/2025 г. на Сливенския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 756 от 22.08.2024 г. по гр. д. № 1123/2024 г. на Сливенски районен съд и вместо него е отхвърлил предявените от касатора срещу Р. И. П., Ю. В. С. и А. В. П. – Р. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът е собственик на основание изтекла придобивна давност в периода от 2009 г. до 28.02.2024 г. на 1/2 ид. част от сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], със застроена площ от 69 кв. м, състояща се от две стаи и салон, бр. етажи – 1, еднофамилна, с конструкция паянтова, изградена в поземлен имот с идентификатор ***, с административен адрес [населено място], [улица], с площ 217 кв. м. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че с договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 126/13.04.1994 г., Й. Т. П. е продала на сина си В. П. П. 1/2 ид. част от жилищна сграда, построена в дворно място, съставляващо имот с пл. № * в кв. 156 по плана на [населено място], с адрес [улица], застроена върху 60 кв. м, ведно с 1/2 ид. част от мястото, върху което е построена сградата. С договор за покупко-продажба по нот. акт № 195/06.08.2003 г. Й. Т. П. е продала на дъщеря си Н. П. К. /по време брака й с А. А. К./ 1/2 ид. част от парцел *-*, * в кв. 399 по плана на [населено място], кв. Н.о, [улица], целият с обща площ 405 кв. м, заедно с 1/2 ид. част от изградената в него самостоятелна жилищна сграда, застроена върху 67 кв. м, състояща се от две стаи и салон. Предмет и на двата договора за покупко-продажба е 1/2 ид. част от паянтова едноетажна жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 69 кв. м, състояща се от две стаи и салон. С договор за дарение, обективиран в нот. акт № 70/22.07.2009 г., Н. П. К. и А. А. К. са дарили на сина си А. А. К. 1/2 ид. част от поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], с площ от 217 кв. м, ведно с 1/2 ид. част от построените в него сгради, в т.ч. процесната сграда с идентификатор ****, като дарителите са запазили пожизнено и безвъзмездно вещното право на ползване върху имота. В. П. П. е починал на 11.11.2015 г. и е оставил за свои наследници по закон ответниците Р. И. П., Ю. В. С. и А. В. П. – Р. /съпруга и дъщери/. От показанията на разпитаните по делото пред първоинстанционния съд свидетели е установено, че имотът, находящ се в [населено място], [улица], е бил собственост на бабата по майчина линия на ищеца. Свидетелката Н. К. /майка на ищеца/ е отраснала в този имот и живее в него и понастоящем. В началото на века майка й прехвърлила имота, след като тя я е взела да живее при нея. След като свидетелката дарила имота на сина си, тя продължила да живее в него с мъжа си, като се грижила и за своята майка до смъртта й през 2022 г. Ищецът работил в Германия както към 2009 г., така и към настоящия момент. В България си идвал по време на отпуск, като 6 седмици бил в Германия, 4 седмици в България. Когато бил в България, живеел с майка си в имота. Свидетелката е посочила, че преди да почине, В. П. е посещавал процесния имот, като тя го е молила да й помогне да замаже стените, защото все сама ги мажела, но той й отказвал. През 1999 г. в имота живяла едната дъщеря на В. П. – ответницата А. П., която след раждането на детето й заминала за Испания и си идвала само на почивки. Свидетелката е заявила, че синът й направил ремонт - санирал стените, които били кирпичени, сложил плоскости, измазал ги, сменил дограмата, припокрил покрива, сменил пода. Не посочва този ремонт на коя сграда е извършен, респ. на кои стаи от сградата, нито кога е извършен. Според свидетеля И. Л. в сградата отдясно, която е с три стаи, са живели винаги майката и бащата на ищеца, и ищецът като малък. Ищецът живее в тази сграда от 2009 г., като е сменил дограмата на цялата къща и заздравявал кирпича с мрежи и цимент. Заедно със свидетеля ищецът е оправил тавана, който бил напукан, измазал пода, сложил ламинат и частично препокрил покрива. Не посочва кога е направен ремонтът. Свидетелят Р. Р. /син на ответницата Ю. С./ ходил в имота докато била жива бабата на ищеца - Й. П. /до 2022 г./. В. П. е имал ключ от имота и го е посещавал без да е бил възпрепятстван от някого. Ищецът бил тираджия и все го е нямало. До 2022 г. в имота ходили постоянно ответниците Ю. С. и А. П., понякога заедно със свидетеля, като никой не ги е препятствал да го посещават. Ищецът никога не е заявявал пред тях, че тази сграда е негова и не е препятствал достъпа на ответниците до нея. В къщата имало измазани стени и сменена дограма, като спор за нея никога не е имало. В къщата и в гаража все още имало вещи на В. П.. Свидетелката А. С. /племенница на съпругата на В. П./ е посочила, че В. П. има имота от своите родители, които също живеели там и докато той е бил жив, свидетелката също е ходила в имота. До смъртта си В. П. е ходил в имота и в къщата. Свидетелката не е чувала за спорове за къщата, нито ищецът да не пуска братовчедите си в нея. При посещенията си в имота свидетелката не е виждала ищеца. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че с оглед начина, по който е придобито правото на собственост от праводателите на страните Н. К. и В. П. е налице съвладение. След последователните прехвърлителни сделки от страна на Й. П. в имота е останала да живее Н. К., която е живяла в него и преди това. Същата е владяла своята идеална част и е била държател на идеалната част на брат си В. П.. След извършеното през 2009 г. в полза на ищеца А. К. дарение на 1/2 ид. част от имота, последният не е започнал да упражнява фактическа власт върху нея на основание, което изключва владението на другите съсобственици. Ищецът не е доказал, че е установил от този момент самостоятелно владение върху цялата процесна сграда, да е отнел владението на останалите съсобственици и да е останал единствен владелец, поради което в случая презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение. При сключването на договора за дарение родителите на ищците са си запазили ограниченото вещно право на ползване върху имота, в частност върху 1/2 ид. част от процесната сграда. От свидетелските показания е установено, че родителите му, както и баба му /Й. П./ са продължили да живеят в имота, като към момента там живее майка му. От показанията на свидетелите не може да се направи категоричен извод, че ищецът е установил фактическа власт върху цялата сграда, тъй като към 2009 г. и впоследствие той е работил в Германия и се е прибирал в България само по време на отпуските си. Ищецът притежава друго жилище и не бил виждан в процесния имот при посещенията на братовчедите му, нито е установено със сигурност къде ищецът е живял през процесния период. Наред с това липсват данни за установяване на фактическата власт на ищеца върху сградата и препятстване на останалите съсобственици да посещават имота до 2022 г., когато е починала бабата на страните Й. П.. С оглед на това въззивният съд е приел, че не е налице упражняване на фактическа власт върху цялата сграда, изключващо владението на останалите съсобственици. Посочено е, че извършването на ремонти в сградата, при все че не е установено кога е станало това, не представлява завладяване частта на останалите съсобственици. Извършването на тези дейности би довело до съответни облигационни претенции на ищеца спрямо другите съсобственици, но не представлява демонстриране на негово намерение да свои техните идеални части, тъй като на първо място не е установено фактическото им завладяване. Ищецът не е установил каквито и да е действия на манифестиране промяна в своето намерение и отблъсване на владението на останалите съсобственици, доведени до тяхното знание. Съдът е приел, че ищецът не е установил и обективния елемент на владението – установяване на фактическа власт върху собствената на ответниците идеална част на сградата, поради което предявеният установителен иск за собственост е неоснователен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения, както и да обсъди в тяхната цялост и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства“. Поддържа, че съдът се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по следните въпроси: 1. „Възможно ли е да се разграничи владението при ползването на идеални части от съсобствена сграда /обект, имот/ до размера на ид. ч. без договор за извършено разпределение на ползването“; 2. „Възможно ли е ползвателят да разграничи ползването на само тази идеална част от жилищен обект, върху която е учредено правото на ползване, а другите идеални части да се владеят от трето лице, собственик по документи и последния да отблъсква владението на учредителя на правото на собственост“; 3. „Ако лице има учредено право на ползване върху идеални части от сграда /обект, имот/ от един от собствениците и ползва цялата сграда /обект, имот/, предоставен му от учредителя на правото на ползване, в какво качеството ползва другите идеални части от сграда /обект, имот/“; 4. „Каква е правната природа на отношенията между ползвателя и другите съсобственици, ако те не са му учредили право на ползване с договор или фактически“; 5. „Наличието на документ за собственост върху сграда /имот/ достатъчно основание ли е решаващия съд да не изследва въпроса от кой момент е установено владение /в случай на ид. ч. съвладение/ върху сграда /имот/“. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата Р. И. П., Ю. В. С. и А. В. П.-Р. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос, който е от значение за всяко гражданско дело, е решен в съответствие със сочената от касатора практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и в казуалната практика на ВКС, след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно потвърди, отмени или измени първоинстанционното решение. Визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. В случая мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните, а обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По отношение на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се отбележи, че първите два въпроса са формулирани според защитната теза на касатора и не кореспондират на данните по делото и на решаващите изводи на въззивния съд, който е приел, че ищецът нито е установил фактическа власт по отношение на спорната идеална част, нито с оглед на начина, по който е възникнала съсобствеността между страните, той е манифестирал промяна в своето намерение и отблъсване на владението на ответниците, респ. на техния наследодател. В допълнение следва да се посочи, че в случая въззивното решение е постановено в съответствие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че когато основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, както е и в настоящия случай, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. В настоящия случай така нареченото преобръщане на владението не е установено и с оглед на това в съответствие с установената практика въззивният съд е приел претенцията на касатора за изтекла в негова полза придобивна давност за неоснователна. Следващите три поставени въпроса също не са свързани с решаващите мотиви на въззивният съд за отхвърляне на предявените искови претенции, поради което същите не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Отделно от това не са изложени и никакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки, а именно за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които в случая не са налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост, нито е очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда от съдържанието на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци предпоставят обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства и не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация Р. И. П. и Ю. В. С., направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 500 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъди 255,65 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,