Определение № 2004 от 08.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 749/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД срещу въззивно решение № 94 от 12.02.2024 г., постановено от Апелативен съд – София по в.т.д./н./ № 717 по описа на съда за 2023 г., потвърждаващо първоинстанционно решение № 260005 от 03.02.2023 г., постановено от Окръжен съд –Враца по т.д./н./ № 110 по описа на съда за 2016 г., с което е прекратено производството по несъстоятелност и е постановено заличаване на „Данс енерджи“ ЕООД /н./, ЕИК: [ЕГН].

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснато от съда нарушение на материалния закон. Оспорват се решаващите изводи на въззивния съд по приложението на разпоредбите на чл. 632, ал. 2 и ал. 4 от ТЗ. Главно се твърди и се излагат подробни съображения в насока на това, че при наличие на хипотезите, законоуредени в чл. 735, ал. 2 от ТЗ, съдът по несъстоятелността не може да постанови прекратяване на производството и по реда на чл. 632, ал. 2-4 от ТЗ. Претендира се наличието на условия за прилагане на закона по аналогия, при което съдът би трябвало да откаже да прекрати производството по реда на чл. 632, ал. 2 и 4 от ТЗ, ако са налице обстоятелства измежду уредените в чл. 735, ал. 2 от с.з. Според касатора, по делото са налице и двете хипотези, при които съдът следва да откаже да прекрати производството по несъстоятелност – налице е имущество, което е собственост на трети лица, което е предоставено като обезпечение в полза на банката за обезпечаване на предявено, прието в производството по несъстоятелност вземане и има висящи съдебни производства, по които длъжникът е страна, а в депозираните от синдика на дружеството месечни доклади не се съдържа пълна и изчерпателна информация относно техния ход и резултата от тях. Сочи се, че по делото не е представено и удостоверение за предаване на ведомости, съгласно чл. 5, ал. 10, изр. 3 от КСО, което е задължително условие за постановяване на решение по чл. 632, ал. 4 ТЗ. Отделно се твърди, че не са налице основания за прекратяване на производството, тъй като синдикът не е представил информация за наличното имущество на длъжника и по-конкретно за вземания от трети лица, в това число и от наличности по банковите сметки на дружеството, а информация има представена само и единствено по отношение на сметката на синдика.

Иска се обезсилване на въззивното и първоинстанционното решения, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се заявяват и поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 и ал. 1, т. 3 от ГПК.

Твърди се очевидна неправилност на обжалваното решение, обосновавана от касатора с твърдения, че въззивният съд е допуснал неправилно тълкуване на разпоредбата на чл. 735, ал. 2, предл. 1 от ТЗ, в каквато насока се възпроизвеждат оплакванията в жалбата, включително досежно необходимостта в случая от правоприлагане по аналогия. Тук се твърди и наличието на противоречива практика на съдилищата по въпроса за приложението на чл. 632, ал. 4 от ТЗ при наличие на предпоставките по чл. 735, ал. 1, т. 2 от с.з., в какъвто смисъл се цитира решение на Апелативен съд – Велико Търново.

С твърдение, че съдът разглежда твърде формалистично разпоредбата на чл. 735, ал. 2 от ТЗ, се заявява наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и се формулират въпроси, които според касатора имат отношение към конкретния казус и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:

• Какви доказателства следва да представи кредиторът пред съда, за да се приложи разпоредбата на чл. 735, ал. 2 от ТЗ, досежно продължаващото изпълнение върху предоставените обезпечения?

• Следва ли съдът по несъстоятелността да задължи синдика да представи подробна информация относно наличното имущество на несъстоятелния длъжник, преди да постанови решението по чл. 632, ал. 4 от ТЗ?

• Следва ли съдът по несъстоятелността да задължи синдика да представи подробна информация относно водените от и срещу несъстоятелния длъжник дела, преди да постанови решението по чл. 632, ал. 4 от ТЗ?

• Следва ли съдът по несъстоятелността преди постановяване на решението си за прекратяване на производството по несъстоятелност служебно да следи дали съгласно данните по делото са налице предпоставките за прекратяване по чл. 735, ал. 2 в редакцията му след изменението с ДВ бр. 105/16 г.?

Не е постъпил отговор на жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

Въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че видно от списъка на приети вземания в производството по несъстоятелност на „Данс енерджи“ ЕООД, одобрен по реда на чл. 692, ал. 4 ТЗ, „Първа инвестиционна банка“ АД е кредитор с прието вземане в общ размер на 9362154 лева, поради което е легитимирана да обжалва решението по чл. 632, ал. 4 ТЗ. С решение № 129 от 28.12.2016 г. по т.д. № 110/2016 г. на Окръжен съд - Враца е открито производството по несъстоятелност на „Данс енержи“ ЕООД, с начална дата 31.12.2015 г. С решение № 8 от 15.01.2020 г., постановено на основание чл. 710 ТЗ, съдът е обявил в несъстоятелност „Данс енержи“ ЕООД, постановил е прекратяване на дейността на дружеството, обща възбрана и запор върху имуществото на длъжника, прекратил е правомощията на органите на дружеството, лишил е длъжника от правото да управлява и да се разпорежда с имуществото, включено в масата на несъстоятелността и е постановил начало на осребряване на имуществото. С решение № 260077 от 24.08.2020 г. производството по делото е спряно. С решение № 260108 от 11.08.2021 г., след като са привнесени разноски в размер на 7000 лева за продължаване на производството по несъстоятелност, производството по делото е възобновено по молба на кредитора „Първа инвестиционна банка“ АД. С определение № 260551 от 01.11.2021 г. съдът по несъстоятелността е указал на кредиторите на дружеството – длъжник, в едноседмичен срок от вписване на определението в търговския регистър, да предплатят разноски в размер на 5000 лева за продължаване на производството по несъстоятелност. Определението е вписано на 01.11.2021 г. С решение № 260137 от 22.11.2021 г. (вписано в ТР на същата дата), съдът по несъстоятелността е спрял производството по делото на основание чл. 632, ал. 1 вр. с ал. 5 ТЗ, тъй като в указания от съда срок никой от кредиторите на дружеството не е предплатил сумата от 5000 лева за покриване на разноските за продължаване на производството по несъстоятелност.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел от правна страна следното:

За да постанови обжалваното решение за прекратяване на производството по несъстоятелност и заличаване на длъжника от Търговския регистър, първоинстанционният съд е приел, че срокът по чл. 632, ал. 2 от ТЗ е изтекъл, не е постъпила молба за възобновяване на производството и не са предплатени разноските в едногодишния срок до 22.11.2022 г.

Според въззивния състав неоснователно е възражението на въззивника, че наличието на неприключили изпълнителни производства, обезпечени с имуществото на трето лице са пречка за постановяване на процесното решение, поради учредени обезпечения от трети лица и неприключило изпълнение срещу тях, както и че длъжникът е страна по висящо съдебно производство, на основание чл. 735, ал. 2 ТЗ. Съдът е посочил, че разпоредбата на чл. 735, ал. 2 ТЗ, не намира приложение в хипотезата на чл. 632, ал. 4 вр. с чл. 632, ал. 2 ТЗ. Кредиторът не се освобождава от задължение да привнася разноски за продължаване производството по несъстоятелност, когато за обезпечаване на задълженията на длъжника са учредени обезпечения от трети лица и изпълнението срещу обезпеченията не е приключило или длъжникът е страна по висящо съдебно производство. Посочено е, че в този смисъл е и трайно установената и непротиворечив практика на съдилища, която изцяло се споделя от въззивния съдебен състав – „В хипотезата на чл. 632, ал. 4 ТЗ, когато в едногодишния срок по чл. 632, ал. 2 ТЗ не е поискано възобновяване на производството, съдът прекратява производството по несъстоятелност независимо от наличието на обстоятелствата, посочени в чл. 735, ал. 2 ТЗ“ - решение № 265 от 01.08.2018 г. по т.д. № 2553/2017 г. на ВКС, II т.о, определение № 60537 от 04.11.2021 г. по т.д. № 1308/2021г. на ВКС, I т.о, определение № 74 от 02.02.2023 г. по т.д. № 2679/2022г. на ВКС, I т.о и много други.

Въззивният състав е приел за неоснователно и възражението на въззивника /сега – касатор/, че не са налице основания за прекратяване на производството, тъй като синдикът не е предоставил информация за налично имущество на длъжника и за вземания от трети лица, включително за наличности по банковите сметки на длъжника. Съгласно разпоредбата на чл. 632, ал. 2 от ТЗ, за възобновяване на производството е необходима молба от длъжника или кредитора, както и удостоверяване, че е налице достатъчно имущество или депозиране на необходимата сума за предплащане на началните разноски по реда на чл. 629б ТЗ. В процесния случай, няма подадена молба за възобновяване на производството и наличието на имущество не е основание за възобновяване на спряното производство, тъй като предпоставките са дадени кумулативно.

По-натам въззивният съд сочи, че съгласно разпоредбата на чл. 632, ал. 4 вр. с ал. 6 от ТЗ, задължително изискване на закона като предпоставка за постановяване на решението, е представяне на удостоверение от НАП за предаване на ведомостите съгласно изискванията на чл. 5, ал. 10 от Кодекса за социалното осигуряване. Синдикът е информирал съда по несъстоятелността, че многократно е отправял искания до управителя на дружеството за предоставяне на информация и предаване на търговски и счетоводни документи, но такива не са били предавани и няма информация къде се съхраняват.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по смисъла на същата законова разпоредба предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В случая настоящият касационен състав намира, че от съдържанието на постановеното от въззивния съд и от мотивите към обжалваното му решение, не се установява същото да е очевидно неправилно на поддържаните от касатора основания. Изложеното от касатора в обосноваване на претендираната от него очевидна неправилност на въззивното решение, може да се приеме за евентуално относимо само към неговата неправилност, схващана като основание за касирането му по см. на чл. 281, т. 3 от ГПК /която неправилност, както се посочи не е „очевидна“ по см. на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК по начина, разяснен в практиката на касационната съдебна инстанция/, и която може да бъде преценявана не в производство, като настоящото - по чл. 288 от ГПК, а единствено в последващо такова по чл. 290 от с.з., и след допускане на касационно обжалване на решението.

Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Преценката досежно наличието на същото изисква касаторът в изложението си на основания за допускане на касационно обжалване, да е формулирал правен въпрос, съставляващ годно общо основание за такова допускане по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както този смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и процесният случай не е такъв.

С оглед действителното съдържание на мотивите към обжалваното решение, възпроизведени и в настоящите мотиви, и обективиращи решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на въззивния съд, поставените от касатора въпроси не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорите им не са обусловили този изход.

Базирайки се на цитирана от него практика на касационната инстанция, въззивният състав е приел въобще неприложимост на законоустановените в разпоредбата на чл. 735, ал. 2 от ТЗ ограничения за прекратяване на производството по несъстоятелност в хипотезата на чл. 632, ал. 4 във вр. с ал. 2 от с.з. и главният му извод за законосъобразността на постановеното първоинстанционно решение е базиран на тази неприложимост, и на установеното по делото обстоятелство, че в едногодишния срок по чл. 632, ал. 2 от ТЗ, по делото не е постъпила молба от легитимирано лице за възобновяване на производството при условията на същия законов текст. При това отговорът на нито един от въпросите на касатора не е обуславящ за изхода на делото във въззивната инстанция. Дори и да се приеме обратното /основание за каквото приемане няма/, по отношение на въпросите не е налице и претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Претендираното от касатора наличие на противоречива практика на съдилищата по случаи, като процесния, не е основание за допускане на касационно обжалване след измененията на ГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 2017 г., а цитираната от него практика, обективирана в решение на Апелативен съд – Велико Търново, е преодоляна с цитираната от въззивния състав такава на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, и която настоящият касационен състав споделя. Наличието на съдебна практика, която не е нито противоречива, нито остаряла, несъответна на обществените условия и/или формирана в резултат от неправилното тълкуване на приложимите по делото правни норми, изключва допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, в какъвто смисъл са задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение