Определение № 739 от 25.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1094/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. Ц. срещу решение №660 от 10.02.2023 г. по в.гр.д.№12096/2021 г. на СГС. С обжалваното решение е потвърдено решение №20137478 от 12.06.2021 г. по гр.д.№70750/2018 г. на СРС, с което е признато за установено по предявените искове по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.430, ал.1, ал.2 от ТЗ и чл.92 от ЗЗД, че в праната сфера на „Алианц банк България“АД са възникнали следните вземания към С. И. Ц.: за сумата от 12 825.92 лв., непогасена главница по договор за потребителски кредит ПД-39372 от 03.11.2014 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение - 13.04.2018 г., до окончателно изплащане на задължението, за сумата от 1147.25 лв., възнаградителна лихва за периода от 03.12.2016 г. до 12.04.2018 г., за сумата от 83.54 лв., начислена за периода от 03.12.2016 г. до 12.04.2018 г. неустойка за забава върху тази възнаградителна лихва, както и за сумата от 320.02 лв., неустойка за забава върху главницата за периода от 03.12.2016 г. до 12.04.2018 г., за които парични притезания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 от ГПК по ч.гр.д.№23887/2018 г. на СРС. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1. При предявено от ответника възражение за прихващане с вземане по чл.55, ал.1 от ЗЗД за връщане на получени от ищеца без основание парични суми и при доказано от ответника получаване на сумите от ищеца, следва ли ищецът да докаже с пълно доказване /с абсолютна достоверност и без никакво съмнение за съда/ наличие на правно основание за получаване на сумите, за да бъде отхвърлено възражението за прихващане като неоснователно. 2. Може ли да се приеме за доказан юридическият факт „обогатяване“ на едно лице, без да се докаже настъпването на конкретен факт от действителността /по вид, време и начин на настъпване/, от който факт да се установява увеличаване на имуществото на обогатилия се. Може ли да се приеме от съда за доказан с пълно доказване в процеса обективен факт, който не е индивидуализиран, не е отграничен от останалите факти от действителността. 3. Има ли признанието на неизгодни за страната факти по-голяма тежест спрямо останалите доказателствени средства в процеса. Следва ли съдът да преценява признанието с оглед всички обстоятелства по делото, вкл. обстоятелства при които е направено съответното признание. Отпада ли задължението за пълно доказване на изгодните за страната факти при наличието на признание. 4. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе в решението по всички доводи и възражения на страните и да обсъди и прецени всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка или съдът може избирателно да се произнесе по отделни, избрани от него доводи и възражения на едната страна по спора. Твърди се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация „Алианц Банк България“АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд след подробен и детайлен анализ на приетите по делото писмени доказателства и заключението на назначената експертиза и препращайки към мотивите на първата инстанция е приел, че по делото е установено наличието на материалните факти за уважаване на предявения по реда на чл.422 от ГПК вр. чл.430 от ТЗ и чл.92 от ЗЗД. Намерил е, че спорен по делото пред въззивната инстанция е въпросът относно правното действие на извършените от страна на ответницата в полза на ищцовото дружество плащания в периода от 29.08.2016 г. до 15.12.2016 г. в общ размер на 294 141.29 лв., доколкото същата поддържа, че с тях е погасила именно процесните задължения по договора за кредит, а от ответната страна посочените твърдения са изрично оспорени с доводи, че основание за извършените плащания е възникнало задължение на ответницата да възстанови в полза на банката неправомерно теглени суми от банкови сметки на клиенти, до които сметки е имала достъп, тъй като е работила като касиер при в ищеца. Установил е, че ответницата е получила по своята банкова сметка преводи, вкл. от други кредитни институции в общ размер на 282 000 лв., като на датите на получаване на сумите, ответницата е наредила банковата й сметка да бъде дебитирана със същия размер на получените от нея парични суми и те да бъдат преведени по банкова сметка на ищеца с основание „възстановяване на средства“. Анализирал е приетите по делото и неоспорени от ответницата нейни писмени обяснения, като е счел, че същите съставляват недвусмислени и изрични признания на неизгодни за нея обстоятелства /че като касиер при ищеца е теглила нерегламентирано суми от сметки на негови клиенти - на 01.08.2016 г. 20 000 евро и 70 000 лв. от сметката на Д. К. С.; няколко пъти от сметки на Л. Т. Н., в общ размер около 59 000 евро и 42 000 лева; на 24.08.2016 г. 66 000 лв. и 9000 евро от сметки на Р. Т., с която е била в по-близки отношения, както 5000 евро, от сметка на сина на тази клиентка – И. Т./. Приел е, че ответницата е признала съществуването на свои задължения, възникнали въз основа на други отношения между нея и Банката, които са различни от отношенията по процесния договор за потребителски кредит, а именно отношения на извъндоговорно основание - чрез нерегламентирано теглене на суми от банковите сметки на трети лица, в тяхно отсъствие, без тяхно нареждане и без тяхно знание, както и без знанието на ръководството на банката, които суми са в общ приблизителен размер от 93 000 евро /с левова равностойност 182 121.90 лв./ и 178 000 лв. - или общо суми в приблизителен размер от около 360 121.90 лв. Споделил е изцяло изводите на първоинстанционния съд, че при преценката им по реда на чл.175 от ГПК посочените, изходящи от ответницата частни писмени документи, чиято автентичност и вярност не са оспорени от ответната страна, съставляват извънсъдебни признания на ответницата за неблагоприятни за нея факти, и същите следва да се ценят от съда с оглед на останалите събрани по делото доказателства. По отношение на доводите на ответницата, че представените обяснения са били дадени, в резултат на упражнена от други служители на банката принуда е посочил, че не са представени никакви доказателства по делото от ответната страна за установяване на посоченото твърдение. Изразил е становище, че между посочените по-горе лица, клиенти на банката и ищецът е възникнало валидно облигационно правоотношение на основание сключен договор за банков паричен влог /договор за депозитна и/или спестовна сметка/, във връзка с който посочените лица са депозирали процесните суми в банката, като банката става собственик на предоставените й парични средства, поради което не дължи съхраняването й, а дължи връщане на сумата в същата валута и размер. Поради това е счел, че когато средствата са изтеглени неправомерно от трето лице /в случая ответницата/, вредата за банката настъпва от момента, в който това лице неправомерно е усвоило сумите от сметките, като за последната се поражда задължението да възстанови сумите на влогодателите, поради което вредите за същата настъпват от момента, в който имуществото й е било намалено, чрез действията на ответницата. Посочил е също така, че за да възникне задължението на ответницата за обезвреда не е необходимо увреденото лице да е открило увреждането или то да бъде установено по определен начин, като не съществува пречка също така, делинквентът доброволно да признае за извършено от него непозволено увреждане, както и в този случай да обезщети увреденото лице - в този случай, кредиторът /увреденото лице/ не е задължен да приеме частично плащане на обезщетението, преди вземането да е станало ликвидно, но ако приеме плащането, то не е извършено при начална липса на основание, доколкото приемането на плащането от увреденото лице е конклудентно действие, признаващо наличието на посоченото основание за плащането. В този смисъл и тъй като към момента, не е отречено със сила на пресъдено нещо вземането на банката за обезвреда на причинената от ответницата щета в размера, който същата е посочила в дадените от нея обяснения, е достигнал до извод, че извършеното от ответницата в полза на увреденото лице – банката плащане за възстановяване на причинената от нея на последната имотна вреда, не е без основание, поради което направеното от ответницата възражение за прихващане с посочените в решението суми е неоснователно. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. При постановяването на решението си въззивният съд, в съответствие с константната практика на ВКС, е извършил самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства /вкл. е обсъдил и анализирал подробно събраните писмени доказателства и заключението на назначената експертиза/ при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. Съдът е направил собствени фактически констатации и правни изводи /вкл. относно наличието на основание, въз основа на което банката е получила суми от ответницата, момента на възникването на вземанията на банката и размера им – изрично е посочено, че вредите за банката настъпват от посочените в решението моменти, в които ответницата неправомерно е усвоявала суми от сметките на клиенти на банката/ и е дал собствено разрешение на предмета на делото, след подробен анализ и отговор на всяко едно от възраженията на касатора. В този смисъл по петия от въпросите, касационно обжалване не може да бъде допуснато, като касационно обжалване не може да се допусне и по останалите въпроси. Тези въпроси са израз на поддържаните от касатора, но невъзприети от въззивния съд тези, че липсват доказателства, респективно, че не е проведено пълно доказване на наличие на основание /фактическия му състав/ за получаване от банката на платените от ответницата суми /с които плащания са погасени установените по делото съществуващи задължения на ответницата към банката, възникнали поради осъществено от ответницата нерегламентирано теглене на суми от сметки на клиенти на банката, в тяхно отсъствие, без тяхно нареждане и без тяхно знание, в общ приблизителен размер от 360 121.90 лв., с които действия ответницата е увредила непозволено банката и които действия се установяват по безспорен начин от дадените от последната обяснения/. Следва да се посочи обаче, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл.281, т.3 от ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. В този смисъл и тъй като в случая не е осъществено нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на обжалваното решение и на това основание касационно обжалване не може да бъде допуснато. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изложеното касационно обжалване не може да бъде допуснато, а предвид изхода на правния спор, касаторът дължи на ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 1270 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,