Определение № 5219 от 29.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2313/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Е. З., със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат М. П., срещу решение № 119 от 18.03.2026 г. по в.гр.д. № 1344/2025 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е обезсилено решение № 344 от 05.11.2025 г. по гр.д. № 230/2023 г. на Районен съд – Разлог и производството по предявените от жалбоподателката против Е. Г. Ц. искове за прекратяване на гражданския им брак, сключен на 30.12.2017 г., с развод, за предоставяне на упражняването на родителските права върху детето им Г.-М. Ц., родено на 26.03.2018 г., за определяне на неговото местоживеене, за определяне на режим на лични отношения и за присъждане на издръжка на детето, е прекратено поради липса на международна компетентност на българския съд. В подадената касационна жалба се поддържа, че въззивното решение е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон, като се иска отмяната му и уважаване на предявените искове.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от Е. Г. Ц., със съдебен адрес - Б., подаден чрез адвокат Д. П., в който се поддържа становището, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество обжалваното решение е правилно. Направено е и искане за присъждане на разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че съдебното производство е образувано по искова молба на И. З., с която са предявени искове с правно основание чл. 49 и чл. 59, ал. 2 СК. Посочил е, че с отговора на исковата молба ответникът Е. Ц. е направил възражение за некомпетентност на българския съд по смисъла на Регламент 2019/1111 от 25 юни 2019 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност, и относно международното отвличане на деца, и на Регламент 4/2009, което първоинстанционният съд не е съобразил, поради което се е произнесъл без да установи своята компетентност по всеки един от съединените искове – за развод, за родителската отговорност и издръжка. От фактическа страна е установено, че двамата съпрузи, както и роденото от брака дете, са граждани на Република Гърция, като в периода от сключването на брака през декември 2017 г. до август 2022 г., когато майката извежда детето от семейното жилище в Гърция и се мести в България, семейството е живеело Република Гърция, [населено място], м. „Г.“, общ. Южен П., обл. М.. На 12.09.2022 г. бащата е подал молба до първоинстанционния съд в [населено място] за постановяване на привременни мерки, свързани с упражняването на родителските права върху малолетното дете, който със свое решение № 844 от 22.11.2022 г., му е предоставил упражняването на родителските права над малолетното дете и е осъдил майката да му предаде детето. На 07.09.2023 г. бащата е сезирал централния орган в Република Гърция по смисъла на чл. 6 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 1980 г., като е подал молба по чл. 8 от Хагската конвенция. Установено е, че по исковата молба на бащата до СГС е образувано гражданско дело № 13227/2023 г. за връщането на детето в Република Гърция по реда на Хагската конвенция от 1980 г., като с решение № 432 от 23.01.2025 г. СГС е отхвърлил искането на бащата. С решение № 503 от 23.04.2025 г. по в.гр.д. № 756 от 2025 г., Апелативен съд - София е потвърдил решението на СГС, като е приел, че са се осъществили предпоставките на чл. 12, ал. 1 от Хагската конвенция да бъде постановено незабавно връщане на детето, но с оглед на заключението по приетата експертиза е намерил, че е налице изключението, предвидено в чл. 13, ал. 1, б. „b“ от Хагската конвенция. Установено е, че едновременно с това на 12.09.2022 г. бащата е предявил пред първоинстанционнния съд в [населено място] освен иск за постановяване на привременни мерки и такъв за развод, съединен с иск за упражняване на родителските права спрямо детето. В производството по същото дело И. З. е предявила насрещен иск за развод, съединен с иск за упражняване на родителските права и издръжката на малолетното дете. По делото тя е надлежно представлявана от адвокат Е. Б., а впоследствие - и от други процесуални представители. С решение № 91 от 31.10.2023 г. първоинстанционният съд в [населено място] е прекратил с развод брака между съпрузите, като е отложил произнасянето по иска за родителските права. И. З. е обжалвала това решение пред Апелативен съд - Л. в частта за прекратяването на брака, като е депозирала въззивна жалба вх. № 287 от 27.12.2023 г. Със свое окончателно решение № 569, постановено на 26.09.2025 г., Апелативен съд - Л. е отхвърлил въззивната жалба на З. и е потвърдил решението на първоинстанционния съд в [населено място]. Последното е влязло в сила. След депозиране на въззивната жалба е постановено решение № 83/2025 г. от съда в [населено място], по исковата молба на Ц. от 01.12.2022 г. и насрещната искова молба на И. З. от 03.05.2023 г., с което съдът е възложил на бащата упражняването на родителските права върху малолетното дете Г.-М. и е отхвърлил иска на И. З. за възлагане на родителска грижа и издръжка на малолетното дете.

При така установената фактическа обстановка относно спора между страните и инициираните от тях съдебни производства в България и Гърция, въззивният съд е пристъпил към проверка на компетентостта си съобразно приложимото общностно право.

Въз основа на относимите разпоредби от Регламент 2019/1111 е приел, че българските съдилища не притежават международна компетентност по предявения от ищцата пред Районен съд – Разлог иск за прекратяване на брака. За да стигне до това заключение въззивният състав се е аргументирал, че не са налице хипотезите на чл. 3, б. „а“ от Регламент 2019/1111, тъй като към датата на подаване на исковата молба съпрузите нямат общо обичайно местопребиваване в Република България /т. „i“/, а последното им обичайно местопребиваване е в Република Гърция, където бащата продължава да живее и до този момент /т. „ii“ и т. „iii“/; производството не е образувано по подадена от съпрузите обща искова молба /т. „iv“/, нито пък преди подаването на исковата молба ищцата е живяла една година в Република България /т. „v“/, нито повече от шест месеца /т. „vi“/, въпреки че има и българско гражданство. Посочил е, че едва на 20.04.2023 г. И. З. и детето са установени от полицията в Република България по сигнал, подаден още през есента на 2022 г. в Република Гърция за издирване на двамата, като е споделил изводите, направени в решението на Апелативен съд - София, че ищцата не е представила каквито и да било доказателства, че именно от 13.09.2022 г. има местопребиваване в Република България. Приел е, че разпоредбата на чл. 3, б. „б“ от посочения регламент също изключва възможността българските съдилища да са компетентни да се произнесат по иска за прекратяване на брачната връзка, доколкото и двамата съпрузи са граждани на Република Гърция, като обстоятелството, че ищцата има и българско гражданство е ирелевантно, тъй като е живяла само и единствено в Република Гърция и нейното обичайно пребиваване винаги е било там.

Относно съединения иск за предоставяне упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете на страните, въззивният съд е посочил, че при определянето на компетентността си следва да съобрази принципа за недопускане на неправомерно отвеждане или задържане в друга държава-членка или трета държава и с цел предотвратяване на отвличането на деца от техните родители, в т. ч. и с оглед на незаконосъобразно извършване на „избор на съд“ чрез заобикаляне на закона. Съгласно чл. 9 от Регламент 2019/1111, съдилищата на държавата-членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане запазват своята компетентност, докато детето придобие обичайно местопребиваване в друга държава-членка и а/ всяко лице, институция или друг орган, на който е предоставено правото на упражняване на родителските права, е приело отвеждането или задържането, или б/ детето е пребивавало в тази друга държава-членка най-малко една година след като лицето, институцията или друг орган, на който е предоставено правото на упражняване на родителските права, е узнало или е трябвало да узнае къде се намира детето и детето се е установило в своя нова среда, и е изпълнено поне едно от условията, изброени алтернативно в точки от „i“ до „v“. Приел е, че не е налице предпоставката по б. „а“ от цитираната разпоредба, доколкото е установено, че бащата не е приел отвеждането и задържането на детето в България, като своевременно е подал молба за връщане на детето по реда на Хагската конвенция. В чл. 9, б. „б“ е предвиден срок от една година при наличие на различни хипотези, които съдът е определил, че също не са налице в случая. Не е налице и условието на т. „iii“, което предвижда, че е необходимо молбата за връщане, подадена от носителя на правото на упражняване на родителските права, да е била отхвърлена от съд на държава-членка на основания, различни от чл. 13, ал. 1, б. „б“ или чл. 13, ал. 2 от Хагската конвенция от 1980 г., и това решение вече не подлежи на обжалване по общия ред. Посочил е, че в конкретния случай молбата на бащата за връщане на детето е отхвърлена точно на основание чл. 13, ал. 1, б. „б“ от Хагската конвенция от 1980 г. от Апелативен съд - София. Съдът е взел предвид и обстоятелството, че детето е било с обичайно местопребиваване в Република Гърция от раждането си до противоправното му отвеждане в Република България от майката И. З., както и това, че към датата на образуване на делото пред Районен съд - Разлог, спорът за упражняването на родителските права вече се е разглеждал от съда в [населено място], Република Гърция, по което вече има постановено решение. Съдът е приел, че липсват и предпоставките на чл. 10, ал. 1 от Регламент 2019/1111 за изричен избор на българския съд между родителите, доколкото такъв е могъл да бъде направен само предварително най-късно до момента на сезиране на съда, като в случая е установено, че майката е участвала в съдебните производства пред съдилищата на Република Гърция чрез упълномощени процесуални представители и не е направила възражение за липсата на международна компетентност. Направил е извод, че след неправомерното отвличане и задържане на детето в България, българският съд не е придобил компетентност, доколкото не е изпълнено нито едно от двете главни условия на чл. 9, б. „а“ или „б“ от Регламента, а установените по делото факти доказват, че не е изпълнено и нито едно от петте допълнителни условия, посочени в чл. 9, б. „б“. Въззивният съд е приел, че в нарушение на разпоредбата на чл. 18 от Регламента първоинстанционният български съд не е прогласил служебно липсата си на компетентност и неправилно не е прекратил производството по образуваното дело. Относно претенцията за издръжка е приел, че компетентността се определя от разпоредбите на Регламент 4/2009, като по силата на чл. 3, б. “г“ компетентен отново е съдът в Република Гърция, доколкото последният е компетентен да разгледа иска за родителска отговорност, а искането за издръжка е допълнение към него, и компетентността му не се основава единствено на гражданството на едната от страните, съобразно вече изложеното.

В заключение предвид установената липса на международна компетентност на българския съд да се произнесе по предявените искове, първоинстанционното решение е обезсилено, а съдебното производство е прекратено.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, приложено към жалбата, са формулирани следните въпроси:

1. „Следва ли съдът да откаже международна компетентност без да изследва всички релевантни обстоятелства относно обичайното местопребиваване на детето, включително продължителността на пребиваването, обучението и социалната интеграция?“.

2. „Следва ли чл. 9, б. „б“, т. iii от Регламент (ЕС) 2019/1111 да се тълкува като установяващ абсолютна компетентност на съда на държавата членка по предходното местопребиваване при отказ за връщане по чл. 13, ал. 1, б. „б“ от Хагската конвенция от 1980 г.?“.

3. „Допуска ли правото на ЕС възникване на ново обичайно местопребиваване на детето в друга държава членка при продължителен престой и социална интеграция, въпреки първоначално неправомерно отвеждане?“.

4. „Какво е значението на отказа за връщане по чл. 13, ал. 1, б. „б“ от Хагската конвенция при определяне на международната компетентност?“.

Твърди се, че по първите четири въпроса съдът се е произнесъл в противоречие с приетото в практиката на СЕС по дела С-523/07, С-497/10 PPU и С-111/17 – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

5. „За задължението на съда да обсъди във взаимната им връзка всички доказателства по делото и доводи на страните, които са от значение за спорното право, а не само някои от тях, най-вече касаещи мерките за упражняване на родителските права и личните отношения между децата и родителите, като приоритет има интересът на децата, за който съдът следи служебно“. Въпросът е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

6. „Следва ли чл. 9, б. „б“, т. iii от Регламент (ЕС) 2019/1111 да се тълкува като установяващ абсолютна компетентност на съда на държавата членка по предходното местопребиваване при отказ за връщане по чл. 13, ал. 1, б. „б“ от Хагската конвенция от 1980 г. без да се държи сметка, че детето след неправомерното отвеждане е придобило обичайно местопребиваване в друга държава-членка /в България/ и без да се отчита висшия интерес на детето и наличието на специална връзка на детето с друга държава-членка?“. Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото по него няма постановена съдебна практика на ВКС.

Поддържа се още, че решението е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Направено е и искане за отправяне на преюдициално запитване по чл. 267 ДФЕС по въпроси, повтарящи по съдържание описаните.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първите четири въпроса, доколкото се свеждат до въпроса за приложението на чл. 9 от Регламент 2019/1111 на Съвета, уреждащ компетентността на съдилищата на държава членка при неправомерно отвеждане или задържане на дете и предпоставките, при които отпада компетентността на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, са относими към решаващите изводи на въззивния съд. Не се обосновава обаче наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. второ ГПК, тъй като въззивното решение е съобразено с практиката на Съда на Европейския съюз, включително и посочената от касатора. Общото между трите цитирани в изложението решения е, че разискват критериите за определяне „обичайното местопребиваване“ на детето, като приемат, че „обичайното пребиваване“ на детето трябва да се установи въз основа на съвкупност от фактически обстоятелства, специфични за всеки конкретен случай, като следва да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. При постановяване на обжалваното решение съдът не се е отклонил от посочената практика като е отчел всички фактически обстоятелства, конкретно установено за настоящия случай. От съществено значение е последователното застъпеното разбиране, включително и изрично в текста на чл. 7, § 1 от Регламент 2019/1111, че определянето на това местопребиваване става към момента на сезирането на съответния съд. Видно от мотивите на обжалваното решение именно към момента на подаването на исковата молба пред Районен съд – Разлог въззивният съд е преценил кое е обичайното местопребиваване на детето предвид обстоятелството, че е налице неправомерно отвеждане на детето в друга държава-членка, различна от тази, в която то е било от раждането му до м. август 2022 г. В този смисъл твърденията за обстоятелства, възникнали в последващ момента, са неотносими към решаващите извода на въззивната инстанция. Във връзка със значението на постановения отказ за връщане на детето по реда на Хагската конвенция от 1980 г. (втори и четвърти въпрос) следва да се посочи, че въпросът няма претендираното от жалбоподателката значение, доколкото направеното от бащата искане за връщане на детето по този ред е обсъждано от съда във връзка с установяването на предпоставките по чл. 9 от Регламента без да му се отдава самостоятелно значение извън предвиденото в разпоредбата по въпроса дали съдилищата на Република Гърция, където детето е имало обичайно местопребиваване преди отвеждането, са запазили своята компетентност във връзка с иска за родителската отговорност или пък са налице предпоставките за промяна на компетентността във връзка с новото обичайно местопребиваване на детето и наличието на посочените в разпоредбата допълнителни обстоятелства. Същото се отнася и до конкретната формулировка на третия въпрос, доколкото въззивният съд не е отричал възможността за възникване на ново обичайно местопребиваване на детето в друга държава членка при продължителен престой и социална интеграция, въпреки първоначално неправомерно отвеждане, а напротив – изследвал е въпроса за възможното евентуално отпадане на компетентността на гръцкия съд съобразно предвидените в чл. 9 от Регламента предпоставки и конкретно установените в случая фактически обстоятелства.

Касационно обжалване не следва да се допуска и по петия въпрос, който е относим към решаващата дейност на въззивната инстанция, но не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По отношение на задължението на въззивния съд да обсъди всички твърдения, доводи, възражения и оспорвания на страните, да установи правилно фактите и да ги прецени от гледището на закона и с оглед най-добрия интерес на детето като изложи ясни мотиви, отразявващи тази преценка и анализа на доказателствения материал е налице трайна практика на ВКС, която съдът е съобразил. В конкретния случай са взети предвид всички конкретни, установени по делото обстоятелства, които са от значение за интересите на детето в тяхната съвкупност, като съдът е положил е максимални усилия те бъдат установени. В тази връзка са съобразени и указанията, дадени в т. 1 и т. 3 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС във връзка със служебното начало, което има превес пред диспозитивното и състезателното начало в процеса, щом се касае за интересите на дете. В конкретния случай основният спорен въпрос, разрешен във въззивното производство, касае наличието на компетентност на българския съд да се произнесе по предявените искове, което съответно е обусловило и дейността и извършената преценка на съда на събраните доказателства.

Шестият въпрос повтаря вече разгледания втори въпрос, но е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се посочи, че липсата на съдебна практика по конкретен въпрос не води до автоматично допускане на касационното обжалване, а още повече, че в конкретния случай по принципния въпрос за определянето на компетентостта на съда да се произнесе по иск за родителска отговорност съобразно общностното право съществува съдебна практика, включително цитирана във въззивното решение. Допълнително, в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е изяснена разликата между понятието „точното прилагане на закона“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и хипотезата на нарушение на закона, в каквато насока са доводите на жалбоподателката. Отстраняването на нарушенията по чл. 281, т. 3 ГПК, допуснати при постановяване на обжалваното въззивно решение, касае съдебното производство по конкретна касационна жалба при разглеждането ѝ по същество, докато точното прилагане на закона по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се отнася до изменение на задължителна практика и практика по отделни казуси, с оглед преодоляването на възприети правни разрешения по прилагане на правната уредба.

Решаващият извод на въззивния съд за липса на компетентност на българския съд е безспорно установеното обстоятелство, че към датата на образуване на делото пред Районен съд - Разлог, идентични искове вече са се разглеждала от съда в [населено място], Република Гърция, по което има и постановено решение. Според съображение 38 от Регламент(ЕС) 2019/1111 в името на хармоничното правораздаване е необходимо да се сведе до минимум възможността да има успоредни производства, както и да се гарантира, че в различни държави членки няма да се произнасят противоречащи си решения. Следва да съществува ясен и ефективен механизъм за решаване на lis pendens и свързани искове. Според чл. 20, §3 от същия регламент с лед установяване на компетентността на съда, пред който искът е предявен по-рано, съдът пред който искът е предявен по-късно, се отказва от компетентност в полза на съда, пред който искът е предявен по-рано.

Решението не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, е относима към основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, различно от тези за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Неоснователно е искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Съгласно чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз, Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнесе преюдициално по тълкуване на Договора, валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Въпросът, с който СЕС е сезиран, не може да се отнася до тълкуване на националноправна норма или правилността на направено в тази връзка тълкуване от националния съд или по фактически въпрос. Въпросът не трябва да е идентичен с въпрос, по който Съдът вече се е произнесъл, отговорът да не се налага недвусмислено от практиката на СЕС или да не оставя място за разумно съмнение. Въпросът трябва да бъде и относим за съответната фаза на националното производство – заключението относно тълкуването или валидността на правото на Съюза да бъде необходимо, за да постанови националният съд решението си. В конкретния случай правилата за определяне на компетентността Регламент (ЕС) 2019/1111 са достатъчно ясни и конкретни и не будят съмнение за смисъла вложен в тях. Същите повтарят и доразвиват тези от Регламент (ЕО) № 2201/2003, по чието приложение СЕС има трайна съдебна практика относно понятието „обичайно местопребиваване“ и критериите, които го определят, включително в изрично уредената в Регламента хипотеза на неправомерно отвеждане и задържане на дете. Предвид изложеното, не са налице посочените предпоставки и затова няма основание за отправяне на преюдициално запитване.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 950 евро.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.