Определение № 340 от 25.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4002/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 5972/01.07.2019 г. на Ж. В. С. и О. Н. С., чрез процесуалния им представител адвокат А. И., срещу въззивно решение № IV – 50/22.05.2019 г., постановено по гр. д. № 399/2019 г. по описа на Окръжен съд – Бургас. Поддържат се оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по следните въпроси: 1./ Обхваща ли Тълкувателно решение № 8/23.02.2016 г. на ОСГК на ВКС приложението на чл. 54, ал. 2 ЗКИР, след като е налице реституция по административен ред и в юридическия акт са определени границите на имота така, че да могат да бъдат възстановени.; 2./ Касае ли се за спор за материално право, когато правото на собственост е доказано с писмени доказателства пред СГКК чрез юридически акт, в който са определени границите на имота. 3./ Какъв е пътят на защита, когато не е открит план за изменение на регулация в периода 1931 – 1945 г., но има доказано право на собственост чрез писмени доказателства, представени пред СГКК – юридически акт, в който са определени границите на имота. Касаторът твърди наличие на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК на въззивното решение. Ответната страна по касационната жалба – държавата, представлявана по пълномощие от областния управител на област с административен център – гр. Бургас, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез пълномощника гл. юрисконсулт М. Д., изразява становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна по касационната жалба – Храм „Свети Георги“ – с. Зидарово, изразява становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Ответната страна по касационната жалба – „ТРС“ ЕАД, изразява становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 2716/28.12.2018 г., по гр. д. № 2682/2016 г. по описа на Районен съд – Бургас, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Ж. В. С. и О. Н. С. иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР за приемане за установено по отношение на ответниците Храм „Свети Георги“ – с. Зидарово, Държавата и „ТРС“ ЕАД, че ищците са собственици на реална част от 51,60 кв. м. от поземлен имот с идентификатор № *** по КККР, находящ се [населено място], [улица], с площ от 373 кв. м., номер по предходен план 7250, квартал 51 А, парцел *, която реална част се претендира да е неправилно заснета като част от поземлен имот с идентификатор № *** по КККР, като същата част се твърди, че представлява част от имот с идентификатор № *** по КККР, оцветена в зелен цвят на скицата, обявена за неразделна част от първоинстанционното решение. Въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт за право на собственост по публична продажба № 28/24.01.1928 г. Н. Д. Н. е придобил собствеността върху двуетажна жилищна сграда с дюкян и още две постройки с обща застроена площ от 148,40 кв. м., находящи се в [населено място], [улица]. През 1931 г. за придобития от Н. Д. Н. имот е отреден новообразуван парцел * в кв. 256 по плана на [населено място], с площ от 200 кв. м. По делото е представен нотариален акт № 126/31.05.1945 г., съгласно който Н. Д. Н. е признат за собственик по регулация на празно дворно място с площ от 51,60 кв. м., придадено към парцел * от съседния парцел * – *. По реда на ЗОЕГПНС притежаваният от Н. Д. Н. имот с площ от 251,60 кв. м. е одържавен с акт № 350/27.08.1949 г. В изработения през 1957 – 1958 г. кадастрален план на гр. Бургас парцел * в кв. 256 е отразен като имот с пл. № *, а съседният парцел *-*- в кв. 256 – като имот с пл. № *. Със заповед № 1136/15.06.1992 г. на кмета на община Бургас собствеността върху имот с пл. № * е възстановена на наследниците на починалия през 1968 г. Н. Д. Н. – Ц. П., М. С. и Л. Т.. В акта за възстановяване на собствеността е посочено, че площта на реституирания имот е 251,60 кв. м. С нотариален акт № 200/1999 г., наследниците са се разпоредили с описания имот в полза на ищците Ж. С. и О. С., като в кадастралната карта на [населено място] придобитият от последните имот е отразен с идентификатор № *** и с площ от 192 кв. м. Междувременно, с решение от 28.01.1998 г. по гр. д. № 1907/1995 г. на Окръжен съд – Бургас собствеността върху 1/2 от съседния поземлен имот с пл. № * /понастоящем имот с идентификатор № ***/ е възстановена в полза на Храм „Свети Георги“ – с. Зидарово. Установено е, че другата 1/2 от съседния поземлен имот е частна държавна собственост, като върху имота са построени сгради, представляващи собственост на „Телевизионни и радиосервизи“ ЕАД. Със заявление от 16.05.2014 г. до СГКК – гр. Бургас, Ж. С. е поискал изменение на кадастралната карта на гр. Бургас, одобрена със Заповед № РД – 18 – 9/31.01.2009 г. досежно имоти с идентификатор № *** и идентификатор № ***, като е поискал площите им да се отразят, както следва: имот с идентификатор № *** – с площ от 242 кв. м., а имот с идентификатор № *** – с площ от 322 кв. м. По направеното искане е постъпило възражение от Църковното настоятелство към Храм „Свети Георги“, поради което поисканото изменение е отказано. Въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР има за свой предмет установяването на правото на собственост и неточното му отразяване в кадастралната карта към момента на предявяване на иска, респ. към момента на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество. В конкретния случай предмет на установяване е правото на собственост на ищците върху процесните 51,60 кв. м. към момента на предявяване на исковата им претенция и неправилното им отразяване в кадастралната карта като част от съседния имот с идентификатор № ***. След анализ на събраните доказателства съдът е счел за недоказана материалноправната легитимация на ищците по предявения иск. Същите твърдят, че техният праводател Н. Д. Н. е придобил собствеността върху процесната реална част въз основа констативен нотариален акт за собственост по регулация № 126/31.05.1945 г. От изслушаното основно заключение на съдебно – техническата експертиза обаче е установено, че в периода 1931 – 1945 г. не са извършвани изменения на регулацията между парцели * и *. Кредитирайки заключението на вещото лице, съдът е приел, че липсват предпоставки за издаване на посочения констативен нотариален акт. Намерил е за неоснователни възраженията на ищците за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с анализа на доказателствата по делото, както и възраженията им за неправилно приложение на чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Позовал се е на Тълкувателно решение № 8/23.02.2016 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което по изключение е допустимо предявяване на установителен иск за собственост към минал момент – в хипотезите на чл. 32, ал. 1, т. 1 ЗТСУ /отм./ и чл. 16, ал. 1 ЗУТ. Съгласно предявения по настоящото дело иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, правото на собственост и неточното му отразяване в кадастралната карта следва да се установят към момента на предявяване на иска. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Така формулираните въпроси не могат да се преценят като относими и да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Те касаят съществото на правния спор и изводите на въззивния съд за неизпълнена доказателстевна тежест. Първият от тях е свързан с твърдяното основание за правото на собственост върху спорната площ от 51,60 кв.м., която според касатора е включена в отчужденото дворно място – застроено и незастроено, впоследствие възстановено със заповед на кмета на общината. При предявяване на положителния установителен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, в тежест на ищеца е възложено провеждането на пълно главно доказване на обстоятелствата, от които същият извежда претендираното право – в случая правото си на собственост върху спорната реална част. Основанието за придобиване собствеността върху последната може да се доказва с допустими по ГПК доказателствени средства. Преценката дали доказателствената тежест е изпълнена, респ. дали е установена принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца, е въпрос по съществото на спора, който е винаги конкретен и се прави след преценка събраните доказателства по делото. С цитираното ТР № 8/23.02.2016 г. са дадени задължителни за съдилищата разяснения във връзка с приложение разпоредбата на чл. 54, ал. 2 ЗКИР, които следва да се съблюдават във всички случаи при преценка допустимостта на предявен иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР. В тълкувателното решение не се провежда разграничение между различните основания, на които ищецът по иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР би могъл да твърди собственост върху спорния обект, и конкретно при придобиване собствеността на основание реституция. По изложените съображения, поставеният въпрос не би могъл да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същият не представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Останалите два въпроса също не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Те също са по съществото на правния спор и по тях не могат да се дадат принципни отговори. Те съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, за необоснованост на изводите на въззивниян съд и не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Бланкетното посочване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не може да обоснове допускане касационно обжалване на въззивното решение. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи за постановяване на въззивното решение в противоречие с ТР № 8/2016 г., ОСГК, ВКС относно момента, към който следва да се установи съществуването на спорното материално право като отново се позовава на посочената в акта за реституция на имота площ. Въззивното решение не е противоречие с възприетото в цитираното ТР правно разрешение. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол. По „допълнение към касационната жалба“, подадено на 02.03.2020г., настоящата инстанция не дължи произнасяне, тъй като то е след срока по чл.283 ГПК.Предвид изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК на ответниците по касация следва да се присъдят направените и надлежно удостоверени разноски за защита в касационната инстанция, както следва: за държавата – 300 лева юрисконсултско възнаграждение; за Храм „Свети Георги“ – с. Зидарово – 600 лева; за „ТРС“ ЕАД – 600 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.