Определение № 60337 от 07.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 936/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на „Агро Ж.А.“ ООД, ЕИК[ЕИК] и „Вити дивелопмънт“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния им пълномощник, срещу решение № 322 от 21.11.2018 г. по в.т.д. № 524/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 65 от 22.06.2018 г. по т.д. № 119/2017 г. на Окръжен съд – Хасково, с което на основание чл.135, ал.1 ЗЗД е обявена за недействителна спрямо „Корпоративна търговска банка“ АД /н/ сделката, предмет на договор за покупко-продажба на недвижим имот – поземлен имот № 001246, парцел 246 в масив първи по плана на землището на [населено място], с площ 27,434 дка, заедно с построените в имота сгради, с подробно описание в нот.акт №4, том II, рег.№ 982, дело № 162/2015 г. на нотариус М. Д., рег. № 419. В жалбата се поддържат касационни доводи за недопустимост, евентуално за неправилност. Твърдяната недопустимост на въззивното решение е обоснована с липсата на правен интерес от предявяване на иска по чл.135 ЗЗД срещу страните по договора за покупко-продажба от 10.03.2015 г. – продавача и длъжник на банката „Агро Ж.А.“ ООД и купувача „Вити дивелопмънт“ ЕООД. Според касационните жалбоподатели, след като вземанията на банката към дружеството – длъжник по трите договора за банков кредит от 03.05.2007 г., 19.04.2011 г. и от 15.07.2013 г. са продадени от синдиците чрез търг с тайно наддаване и продажната цена е постъпила в масата на несъстоятелността, то искът по чл.135 ЗЗД не може да донесе никакви допълнителни постъпления в масата на несъстоятелността на „КТБ“ АД/н/ и затова тя няма правен интерес от предявяването му, а като е предявила този иск, банката е упражнила недобросъвестно процесуални права. В жалбата се твърди, че при прилагането на чл.226, ал.1 ГПК, апелативният съд неправилно е определил деня, в който е започнало течението на производството, а именно, от 01.09.2017 г., когато исковата молба е изпратена по пощата, а не от 04.09.2017 г., когато същата е постъпила в първоинстанционния съд. Освен това се сочи, че съдът не е съобразил, че чл.226 ГПК не се прилага, когато спорното право е прехвърлено не с правна сделка, а с държавен акт, в случая с постановлението от 04.09.2017 г. на председателя на УС на Фонда за гарантиране на влоговете в банките за възлагане на вземанията по кредитните договори на лицето, спечелило търга. По подробно мотивирани съображения, касационните жалбоподатели считат, че спорното право по делото, образувано въз основа на исковата молба по чл.135 ЗЗД, не е било прехвърлено в хода на съдебното производство по този иск, а преди началото му, както и че то е прехвърлено с държавен акт, а не с правна сделка. Моли се за обезсилване на въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение и прекратяване на производството по делото, евентуално за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска по чл.135 ЗЗД, с присъждане на разноски. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.второ ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1. От кой ден започва течението на производството в хипотезата на чл.226, ал.1 ГПК и 2. Приложим ли е чл.226, ал.1 ГПК, когато прехвърлянето на спорното право в течение на производството е станало с държавен акт, а не с правна сделка. По първия въпрос се твърди противоречие с решение по т.д. № 76/2010 г. на ВКС, II т.о., а по втория въпрос – противоречие с определение по ч.гр.д. № 332/2009 г. на ВКС, IV г.о. От „Корпоративна търговска банка“ АД /н/, представлявана от А. Д. и К. М., осъществяващи заедно правомощията на синдик, чрез процесуален пълномощник, е подаден писмен отговор, в който се оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество се твърди правилност на въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирани страни, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – Пловдив, след самостоятелна преценка на доказателствата по делото, е приел от фактическа страна следното: Наличие на сключени договори за банкови кредити между ищцовата банка и „Агро Ж.А.“ ООД от 03.05.2007 г., 19.04.2011 г. и от 15.07.2013 г., с анекси към тях, по които дружеството кредитополучател е неизправна страна; към 05.10.2016 г. задълженията на кредитополучателя възлизат на 3 512 055.65 лв. – по първия договор, 4 189 893.59 лв. – по втория и 1 279 608.32 лв. по последния договор, уговорените падежи за връщане на кредитите са настъпили и не са налице доказателства за погасяване задълженията на дружеството към момента на приключване на съдебното дирене. Въз основа на тези констатации, подробно мотивирани, апелативният съд е извел извод, че ответникът „Агро- Ж.А.“ ООД има качеството на длъжник по см. на чл.135 ЗЗД по договорите за кредит. Установено е, че длъжникът се е разпоредил с притежаван от него недвижим имот, с договор за покупко-продажба от 10.03.2015 г., с купувач „Вити дивелопмънт“ ЕООД, с подробно описание на имота в приложения по делото нот.акт № 4, том II, рег.№ 982, дело № 162/2015 г. на нотариус М. Д., рег. № 419. Въззивният съд е извел извод, че длъжникът е осъществил действие, с което уврежда кредитора, както и, че при яснота за съществуващия към банката дълг, длъжникът пристъпва към намаляване на имуществото си чрез продажбата на описания недвижим имот. По отношение на купувача „Вити дивелопмънт“ ЕООД, решаващият състав е преценил, че едноличен собственик на капитала на това дружество е В. Ж. А. – дъщеря на управителя на „Агро- Ж.А.“ ООД – Ж. Е. А.. Поради това, търговските дружества, контролирани и управлявани от посочените лица, са свързани лица по см. на § 1, ал.1, т.1 ДР на ТЗ и не е оборена презумпцията на чл.135, ал.2 ЗЗД. Апелативният съд е отхвърлил като неоснователно възражението на ответниците по иска, че към датата на исковата молба ищецът е загубил качеството кредитор спрямо първия ответник. В тази насока е съобразено, че: с постановление за възлагане № 7-0027/04.09.2017 г., издадено от председателя на УС на ФГВБ, след извършена от синдика продажба чрез търг с тайно наддаване, вземането на „КТБ“ АД /н/ към „Агро – Ж.А.“ ООД по трите договора за банков кредит, с анекси към тях, е възложено на „Б. У. И.“ АД, като цената на придобиване на имущественото право, в размер на 328 000 лв., е заплатена от купувача. Постановлението е в сила от датата на издаването му. Исковата молба е подадена на 01.09.2017 г., чрез „Български пощи“ ЕАД и е постъпила в Окръжен съд – Хасково на 04.09.2017 г. Съдебният състав е зачел разпоредбата на чл.125 ГПК, съгласно която искът е предявен с постъпването на исковата молба в съда. Застъпено е становище, че посочената разпоредба има за предмет указване на момента, от който възникват процесуалните задължения на съда по движението на продадената искова молба, с позоваване и на практика на ВКС – решение по т.д. № 76/2010 г. второ т.о. Съобразно цитираната практика, апелативният съд е приел, че: нормата на чл.125 ГПК не се намира в колизия с нормата на чл.62 ал.2 от ГПК относно начина на изчисляване на сроковете; срокът не се смята за пропуснат, ако изпращането на молбата е станало по пощата; разпоредбата на чл.62 ал.2 от ГПК се отнася и за предявяването на иска като процесуално действие. Изведен е извод, че в случая ищецът е реализирал процесуалното действие – предявяване на иск по чл.135 от ЗЗД против ответниците на 01.09.2017г., когато е изпратил исковата си молба по пощата и към този момент “КТБ“ АД / н/ е титуляр на вземанията към „Агро.– Ж. А.“ ООД по представените по делото три договора за кредит и анексите към тях. Тъй като след предявяване на иска вземанията са прехвърлени на трето лице, за приложима е счетена разпоредбата на чл.226, ал.1 ГПК, съгласно която, ако в течение на производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго, делото следва своя ход между първоначалните страни. Въззивният съд е изложил и аргументи, основани на чл.226, ал.2 и ал.3 ГПК. Предвид решаващата правна воля на апелативния съд, настоящият съдебен състав счита, че не е налице поддържаното от касационните жалбоподатели основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на атакуваното решение на Апелативен съд - Пловдив. Формулираните в изложението процесуалноправни въпроси не удовлетворяват основната селективна предпоставка, разяснена в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Решаващият състав не е формирал изричен извод, който да е обуславящ за изхода на делото, по въпроса: от кой ден започва течението на производството в хипотезата на чл.226, ал.1 ГПК. Всъщност, за да възприеме, че е налице прехвърляне на спорното право, предмет на висящ процес /право, което е съдебно предявено/, апелативният съд е счел, че ищецът е реализирал процесуалното действие, изразяващо се в предявяване на иск по чл.135 ЗЗД срещу ответните дружества, на 01.09.2017 г., когато е изпратил исковата молба по пощата, а прехвърлянето на вземанията на несъстоятелната банка е осъществено след предявяване на иска. В тази връзка, решаващият състав се е позовал изрично на постановеното по реда на чл.290 ГПК /в редакция преди ЗИД ГПК – ДВ бр.86/2017 г./ решение по т.д. № 76/2010 г. на ВКС, второ т.о., в което е даден отговор на въпроса: от кога се счита предявен иск, при положение, че исковата молба е предявена по пощата и как се съотнасят процесуалноправните разпоредби на чл.125 ГПК, според която искът е предявен от датата на постъпване на исковата молба в съда и тази на чл.62, ал.2 ГПК, според която срокът не се смята за пропуснат, когато изпращането на молбата е станало по пощата. Съдебният състав на ВКС, постановил посоченото решение, е дал категоричен отговор за приложимост на чл.62, ал.2 ГПК и спрямо исковата молба, с извод за липса на конкуренция между последната разпоредба и тази на чл.125 ГПК, имаща за предмет регулиране на различни по съдържание процесуални правоотношения. Дори и да се приеме, че първият въпрос, след конкретизирането му съобразно правомощията на ВКС /т.1 от посоченото ТР/, удовлетворява основната селективна предпоставка, твърдението на търговските дружества-жалбоподатели за допуснато отклонение от разрешението, дадено в решението на ВКС по т.д. № 76/2010 г., е необосновано, поради което допълнителното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК не е установено. Приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК не е налице и по втория правен въпрос, тъй като с атакуваното решение въззивният състав на АС-Пловдив не се е произнесъл относно приложимостта на чл.226 ал.1 ГПК, „когато прехвърлянето на спорното право в течение на производството е станало с държавен акт, а не с правна сделка“. Възражения и доводи в този смисъл, не са надлежно въведени в процеса, нито са поддържани от ответниците по иска до подаване на касационната жалба, и съответно, решаващият съд не е формирал становище по такива доводи. Не са налице данни, сочещи на вероятна недопустимост на въззивното решение и потвърденото с него решение на ОС-Хасково. Доводите на дружествата – касационни жалбоподатели при обосноваване на самостоятелното основание за достъп до касация по чл.280, ал.2, предл.второ ГПК, са изградени изцяло на липсата на правен интерес за ищеца от иска по чл.135 ЗЗД след реализираната по реда на ЗБН продажба на вземанията на банката. Тези доводи, като несъответстващи на чл.226, ал.3 ГПК, не биха могли да се преценяват във връзка с поддържаното основание за допускане на касационен контрол. Независимо от изхода на делото, ответникът по касационната жалба не е представил доказателства за сторени разноски, поради което искането за присъждане на такива подлежи на отхвърляне. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение