Определение № 96 от 21.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3534/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Обжалвано е решение № 108 от 27.05.2021 г. по в.гр.д. 229/2021 г. на OС – Русе, с което са уважени искове с основание чл. 127, ал.2 СК и чл.127а СК. Жалбоподателят Т. П. Т. чрез процесуалния си представител поддържа, че с въззивното решение е дадено разрешение на правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Моли да се допусне касационно обжалване. Формулирано е искане за отмяна на постановеното въззивно решение и постановяване на решение, с което да му бъдат предоставени родителските права на детето П. Т.. Ответникът - Д. П. И., чрез процесуалния си представител, излага съображения за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил решение № 260128 от 12.02.2021 г. по гр.д. № 6486/2020г. на РС – Русе, е предоставил родителските права на непълнолетния П. Т., [дата на раждане], на неговата майка Д. И. и е постановил да живее при нея на адрес [улица], 65203, В. Б., Федерална република Германия, а на бащата е определен режим на лични отношения по време на ученическите му ваканции, които детето да прекарва с вего, включително в България, когато майката не е годишен отпуск.и е осъден да заплаща месечна издръжка в размер на 250лева. С посоченото първоинстанционно решение е отхвърлен предявения от Т. Т. против Д. И. иск по чл. 127, ал.2 СК. С оглед разпоредбата на чл.127а СК съдът е разрешил на непълнолетния П. Т. да пътува извън пределите на Република България във Федерална Република Германия, както и в страните членки на Европейския съюз и в тези от Шенгенското пространство за неограничен срок до навършване на пълнолетие, придружаван от своята майка, но в тази й част на основание чл.280, ал.3,т.2 ГПК касационната жалба следва да се остави без разглеждане като недопустима. За да постанови своето решение въззивният съд приема, че между страните не е спорно, че същите са родители на непълнолетния П. Т. роден през 2006 г. Прието е, че двамата родители са живели във фактическо съпружеско съжителство от 2002 г. Прието е, че майката Д. И. започнала да работи като сервитьор – барман на кораб, като работата изисквала да отсъства продължително, в който период на отсъствие грижите за детето се полагали от бащата и неговите родители. Установено е, че през 2015 г. страните решили да се разделят и че в края на 2015 г. Д. И. заминала за Федерална Република Германия, където с разрешението на бащата на детето заминал и П. установявайки се в [населено място]. Констатирано е от събраните по делото доказателства, че детето започнало училище във В. Х. Ф. Р.. Въззивният съд е изложил съображения за това, че около година след заминаването на детето бащата Т. не поддържал връзка с него, като по инициатива на майката непълнолетния П. е осъществил контакт с баща си, който през 2017 г. го посетил в Германия, след което започнал ежегодно да взема детето през лятото и после да го връща за началото на учебната година в Германия, но през 2019 г. жалбоподателят Т. не е върнал непълнолетното дете П. при неговата майка и детето е останало да живее в [населено място], където е е записано в 6`ти клас в ОУ „Б. М.“. Въззивният съд е съобразил назначената и приета по делото съдебна психологична експертиза, в която вещото лице посочва, че родителите имат неразрешени отношения по между си и всеки се опитва да представи другия в по – лоша светлина. Взето е предвид заключението на експертизата, според което детето има изградена емоционална свързаност и с двамата си родители, както и че двамата родители имат родителски капацитет да го отгледат и не са налице симптоми на родителско отчуждение, но детето преживява конфликт на лоялност. Възприето е заключението на вещото лице според което майката притежава по – голяма емоционална зрялост и може да променя своето поведение, поради което е по – емоционално пластична, докато бащата е по – консервативен. Съдът е изслушал детето в съдебно заседание на 04.06.2020 г. и повторно в заседание на 14.01.2021 г., като то е изявило желание да се върне отново при майка си в Германия, тъй като баща му е станал по – груб и често му повишавал тон. Съдът е взел предвид и трите социални доклада на Центъра за обществена подкрепа – Русе, в който се посочва, че и двамата родители имат родителския капацитет да отгледат детето и осигурени са добри условия за отглеждането му. Въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства, се установява че детето има изградена емоционална връзка и с двамата си родители, но че в най – добър интерес на детето е същото да бъде при своята майка, защото тя е доказала, че може да се грижи за него и е достатъчно съобразителна и да налага правила, когато това е необходимо. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на въпрос от значение за спора: за задължението на въззивния съд да вземе предвид всички доказателства по делото и да направи съвкупна преценка на всички правнорелевантни обстоятелства, като вземе предвид и чувствата и желанията на детето в конкретния случай с оглед интереса на детето. Поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПКа допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставения за разглеждане въпрос и на соченото основание. Съгласно установената практика, застъпена и в ППВС № 1 от 12.11.1974 г ., което не е загубило своето значение, се приема, че от значение за извода на съда кой родител да упражнява родителските права са не отделни обстоятелства /например пол и възраст/, а съвкупността от всички релевантни за разглеждания случай обстоятелства, които могат да са от най-разнообразно естество: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават децата след раздялата, привързаността на децата към родителите, полът и възрастта на децата, възможността трети лица да оказват помощ при тяхното отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, на когото ще се предоставят родителските права, жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага. Повечето от тези критерии за преценка са посочени вече и изрично от законодателя в разпоредбата на чл. 59, ал. 4 от действащия СК; такива критерии за преценка интереса на детето са установени и в § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД. Въззивният съд не е постановил решението си в противоречие с т. ІІ от ППВС № 1/12.11.1974 г. В константната съдебна практика на ВКС обективирана в Решение № 232/15.07.2015 г. по гр. дело № 6692/2014 г. на ІV – то г.о., Решение № 267/23.09.2015 г. по гр. дело № 7140/2014 г. на ІV-то г.о., Решение № 222/24.06.2015 г. по гр. дело № 6894/2014 г. на ІV-то г.о. на ВКС и други решения се застъпва становището, че поведение на родител, с което се възпрепятства контакта с другия родител, не е в интерес на детето; подобно поведение следва да бъде критично оценено в комплекса от установените по делото факти и обстоятелства, при конкуренцията между родителите относно предоставянето на детето за отглеждане и възпитание, в защита на неговия интерес. Настоящият състав на ВКС изцяло споделя така цитираната практика, като намира, че в случая въззивният съд е обсъдил твърденията, становищата, доводите, оспорванията и възраженията на и е стигнал до извода, че най – добрия интерес на детето е родителските права да бъдат предоставени на неговата майка. В отговора на касационната жалба ответницата в касационното производство Д. И. е формулирана искане да ѝ бъдат присъдено разноски, но по делото не е представен договор за правна защита или други писмени доказателства, от които да се установява, че такива са били реално направени за заплащане възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС, поради което съобразно разпоредбите на чл. 78, ал.3 вр. чл. 81 ГПК не следва да бъдат присъждани. Предвид изложените съображения, съдът