Определение № 700 от 19.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5309/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение №843/19.06.2023г, постановено по гр.дело №3402/2022г. по описа на Софийски Апелативен съд, е потвърдено на основание чл.271 ГПК решение №262669/10.08.2022г, постановено по гр.д.№ 2235/2020г по описа на СГС, с което Г. М. Г. е осъден да заплати на Д. Т. Ж. и Д. А. Ж. сумата от 32 280,00 лева на основание чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на съсобствен имот от 12.08.2019г. до 20.02.2020г., ведно със законната лихва от 20.02.2020г. до окончателното изплащане и сумата от 2 069,72 лева на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноски по делото, като искът е отхвърлен за разликата над 32 280лв. до пълния предявен размер от 170 000лв. На осн. чл.78, ал.3 ГПК Г. М. Г., ЕГН [ЕГН] е осъден да заплати на Д. Т. Ж. с ЕГН [ЕГН] и Д. А. Ж. с ЕГН [ЕГН] сумата от 455.72лв. за разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред въззивната инстанция. Постъпила е касационна жалба вх. №16864/19.07.2023г. от Д. Т. Ж., ЕГН [ЕГН] и Д. А. Ж., ЕГН [ЕГН] чрез адв. Н. Генчев срещу Решение №843/19.06.2023г., в частта му, с която се потвърждава първоинстанционното решение в отхвърлителната му част. Жалбоподателите считат, че в тази част решението е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон - неправилна правна квалификация, и поради допуснато съществено нарушение на процесуалните правила - несъобразяване на възражение, относно доклада по делото, евентуално неуважено искане за изменение на иска. Излагат, че съдът е разгледал единствено иск с правна квалификация - чл.31, ал.2 ЗС, като го е уважил частично - за периода 12.08.2019г. - 20.02.2020г., и го е отхвърлил за периода 13.04.2017г. - 11.08.2019г. Твърдят, че съдът не е разгледал иска им с правна квалификация - чл.30, ал.З ЗС за периода 13.04.2017г. - 11.08.2019г., въпреки искането и уточнението, направени от ищците, във въззивната жалба. Излагат, че неправилната правна квалификация води до неправилност на постановеното решение поради нарушение на материалния закон, в хипотезата на чл.281, ал.1, т.З ГПК. Твърдят, че ищците в качеството си на съсобственици претендират от другия съсобственик обезщетение за лишаването им от ползите от съсобствния имот като периодът, посочен в исковата молба е от 13.04.2017г. до 20.02.2020г. Тъй като през исковия период се обособяват два под-периода, през които релевантните факти на упражненото материално право са различни, това налага да се отграничат правните квалификации на иначе общата претенция за обезщетяване съобразно тази разлика. В резултат на това, следва да се даде и различна квалификация на двата иска - различно правно основание: по чл.31, ал.2 ЗС и по чл.30, ал.З ЗС, независимо, че петитумът е един и същ, за което съдът не само не е проявил активност, но отказал да приеме и втора правна квалификация по чл.30, ал.З ЗС, въпреки изтъкването на този порок във въззивната жалба. Според касаторите въззивният съд е бил сезиран с тези пропуски, извършени още от първоинстанционния съд, но не ги е преодолял, което е довело до опорочаване на крайния му акт. В условията на евентуалност излагат, че цитираните пропуски са свързани с дейността по изготвяне на доклада по делото от първоинстанционния съд, като исканията за изменение на доклада, са обективирани в две молби - от 28.09.2021г. и от 07.03.2022г., разгледани в о.с.з. на 26.11.2021 г. и 18.03.2022г. Считат, че дори да се приеме, че с искането за изменение на доклада по делото се прави искане за изменение на основанието на иска, то няма никаква пречка да бъде прието като своевременно и съответно да бъде уважено, макар и направено (формално) след първото по делото заседание. В изложението на касационни основания, са формулирани следните въпроси: 1. Как се определя обстоятелството какъв иск е предявен - от правното основание, посочено от ищеца или от фактите и обстоятелствата, които той е заявил в исковата молба? 2. Кой определя правното основание (правната квалификация) на предявения иск - съдът или ищецът? 3. Длъжен ли е съдът, с доклада по делото, да изясни всички въпроси, свързани с предмета на делото, особено в случаите, в които е опорочена комуникацията между съда и страните (в смисъл - ищецът е изразил нещо, което съдът не е разбрал по този начин или пък съдът е разбрал нещо, което ищецът не имал предвид)? 4. Когато съдът не е изготвял проект за доклад по делото и в първото заседание обяви такъв и даде срок на страните за възражения по него, направените възражения, относно доклада, съчетани с евентуално искане за изменение на иска, преклудирани ли са след първото о.с.з.? 5.Когато е предявен иск от съсобственик, за обезщетение, срещу друг съсобственик, който ползва целия съсобствен имот и получава всички граждански плодове (добиви) от него, съдът или ищецът е длъжен да отграничи и определи претенцията - по чл.31, ал.2 ЗС или по чл.З0, ал.3 ЗС? Касаторите излагат, че тези въпроси са свързани със задълженията на съда относно изготвяне на доклада по делото, като всяка непълнота и грешка, свързана с доклада по делото, е предпоставка за крайния изход и поради това е съществена по всяко едно дело. Твърдят, че разрешенията, дадени в обжалваното решение се различават от установената от ВКС практика, съдържаща се в Решение №452 от 16.11.2011г. по [населено място] №621/2010 г. и Решение №91 от 04.04.2019г. по [населено място] №3595/2018г., и двете на IV ГО на ВКС, както и Определение №129/08.04.2022 по ч.гр.д. №857/2022 г. на IV ГО на ВКС. Чрез депозирания писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът Г. М. Г. излага становище за неоснователност на касационната жалба, тъй като не са налице основанията за допускане до касация. Излага, че след като иск по чл. 30, ал.3 ЗС не е бил предявен, то напълно необосновано се явява възражението, че съдът не го бил разгледал. Счита, че въз основа на формулирания петитум и изложените факти, съдът правилно е определил правната квалификация на предявения иск като такъв по чл. 31, ал.2 ЗС. Предвид което всички формулирани въпроси, както и цитираната практика са неотносими към развитието на въззивното производство. По изложените съображения моли решението да не бъде допускано до касационно обжалване. Постъпила е и касационна жалба вх. №18129/04.08.2023г. от Г. М. Г., ЕГН [ЕГН], чрез адв. Бл. П. – САК срещу Решение №843/1906.2023г., постановено по въззивно гр. дело №20221000503402 по описа на САС, в частта, с която се потвърждава Решение №262669/10.08.2022г., постановено по гр. дело №2235/2020 г. по описа на СГС, в частта, с която той е осъден да заплати на Д. Т. Ж. и Д. А. Ж. сумата от 32 280 лв. на основание чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на съсобствен имот за периода от 12.08.2019г. до 20.02.2020г., ведно със законна лихва от 20.02.2020г. до окончателното плащане; сумата от 2069, 72 лв. на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и сумата от 455, 72 лв. на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК за разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция. Счита, че решението в обжалваната част е очевидно неправилно, като наред с това е налице и касационното основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а именно решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че в конкретния случаи не е налице „лично ползване" на процесния имот от съсобственика Г. Г. по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС, предвид което искът неправилно е бил частично уважен спрямо него. Твърди, че необосновани са и констатациите, че хотелът бил предоставен на „РАЙ - Г 2011" ЕООД за безвъзмездно ползване, тъй като се установява, че уговорената месечна наемна цена за ползването на комплекса е 6000.00 лв., но доколкото ищците не са предявили евентуален иск по реда на чл. 30, ал. 3 от ЗС, то те не могат да претендират евентуално съответната част от тях. На следващо място се излага, че при постановяване на решението си, въззивният съд въобще не е обсъдил възраженията му, че при определяне размера на обезщетението по чл. 31, ал. 2 от ЗС, не следва да се включват движимите вещи, находящи се в хотелския комплекс. В изложението по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК посочва, че основанието, на което следва да се допусне касационно обжалване е произнасянето на въззивния съд по материално-правни и процесуално-правни въпроси, които са решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и поради очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал.2 ГПК. Формулираните материално-правни въпроси са: 1. „Кога е налице лично ползване на съсобствената вещ по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС от единия от съсобствениците?“ 2. „Когато в хода на съдебното дирене се установи, че съсобственият имот се ползва не лично от съсобствениците, а от трето лице, дължи ли съсобственикът който е предоставил имота за ползване на третото лице, обезщетение на другия съсобственик за ползата, от която го е лишил по отношение на съсобствения недвижим имот?“ 3. „Дължи ли обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС съсобственик, който не е ползвал лично имота, но е извличал доходи от него?". Формулирани са и два процесуално-правни въпроса: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност както и възраженията и доводите на страните?" и „Обхващат ли се от преклузията по чл. 133 от ГПК правните изводи на ответника относно представено към исковата молба писмено доказателство?“. На последно място се твърди, че решението е очевидно неправилно, тъй като фактическите констатации на съда относно дължимостта на обезщетението по чл. 31, ал.2 ЗС, неговият размер, както и относителната недействителност на договорите за наем са в противоречие със събраните по делото доказателства, като в тази връзка се излага, че мотиви за очевидна неправилност се съдържат в определение №30 от 20.01.20202г. по т. дело №2166/2019г. на ВКС, търг. Отд. Чрез депозирания отговор Д. Т. Ж. и Д. А.. Ж., молят касационната жалба да не бъде допускана до обжалване. Излагат становище, че по първите три въпроса, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. По въпроса относно недействителността на договора за наем се излага, че посоченото решение е неотносимо към предмета на настоящия спор. Във връзка със следващите два процесуално-правни въпроси се излага, че апелативният съд не е допуснал посочените процесуални нарушение. Считат, че не е налице и твърдяната от касатора „очевидна неправилност“, тъй като изложените от него съображения попадат в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и са процесуално допустими. Досежно наличието на предпоставките за допускане до касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: Ищците Д. Т. Ж. и Д. А. Ж. твърдят, че са собственици на Ѕ ид.ч. от хотелски комплекс, находящ се в [населено място], кв.Г. М., [улица], представляващ хотел на 3-4 етажа, по силата на договори за дарение и покупко-продажба от 12.04.2017г., а ответникът Г. Г. е собственик на другата Ѕ ид.ч. Излагат, че ответникът упражнява държане на целия имот, като извлича ползи само за себе си, без да има основание за това. Неоснователното му обогатяване се изразява в спестения наем, който би плащал за ползването на частта от имота за периода 13.04.2017г до 20.02.2020г., която е тяхна собственост. Посочват, че биха получавали сумата от 170 000лв. като граждански плод от частта от тяхната собственост, и която ответникът би дължал като наем за този период. По изложените съображения претендират ответникът да бъде осъден да им заплати сумата от 170 000лв. като обезщетение за ползваната от него, без основание Ѕ ид.ч. от процесния имот за периода 13.04.2017г до 20.02.2020г, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане. Ответникът- Г. М. Г. счита предявеният иск за неоснователен. Не оспорва, че считано от 12.04.2017г. ищците са съсобственици, но излага, че за процесната Ѕ ид.ч. е сключен договор за наем с достоверна дата от 18.05.2016г. с И. С. Г., която на свой ред е преотдала Ѕ ид.ч. на „Рай-Г 2011“ ЕООД, който ползва и другата-непроцесната Ѕ ид.ч. от имота, на самостоятелно основание-договор за наем с наемодателя-ответник. Счита, че макар и Ѕ ид.ч. на Д. и Д. Ж. от хотелския комплекс да се ползва от „Рай-Г 2011“ ЕООД, тъй като те са го отдали под наем на Т. Б., поради което последният им дължи наем. На следващо място възразява, че нотариалната покана за предаване на имота е получена на 12.08.2019г., поради което претендираното обезщетение не следва да се дължи преди тази дата. Излага, че между страните се води иск по чл.135 ЗЗД, с който е оспорил като увреждаща сделка договорът, с който ищците са придобили 1/2ид.ч. от процесния имот от В. И.-бивш съсобственик на Г. и негов длъжник. По изложените съображения моли исковата претенция да се отхвърли. Третото лице-помагач В. С. И. е заявил, че не е упълномощавал Г. Г. да сключи договор за наем с И. Г., съответно с „Рай Г 2011“ ЕООД, не е знаел за договорите и те го увреждат, като твърди и, че Г. Г. е договарял сам със себе си. В съдебно заседание, проведено на 17.09.2021г. ищецът Д. Ж. поддържа, че предявеният от него и съпругата му Д. Ж. иск- като собственици на 1/2 ид.ч. от процесния имот е срещу ответника, който го ползва лично и не им дава да го ползват. В същото съдебно заседание, след направените уточнения, съдът е извършил доклад на предявения иск, като е дал правна квалификация на същия – чл.31, ал.2 от Закона за собствеността. С оглед наведените в касационната жалба на Д. и Д. Ж. възражения и оплаквания, и поставените в изложението по чл. 284, ал.1, т.3 ГПК въпроси, касаещи задължението на съда да даде правилна правна квалификация на предявения иск, изхождайки от наведените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, което да обективира в доклада си по чл.146 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение осн. чл. 280, ал. 2 ГПК с оглед преценка на неговата допустимост. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.