Определение № 50480 от 18.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2061/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Т. Г., чрез адв. Е. К.-П., против решение № 10 от 13. 01. 2022 г. по в. гр. д. № 462/2021 г. на ОС – Пазарджик в частта, с която е потвърдено решение № 155 от 17. 08. 2020 г. по гр. д. № 179/2019 г. на РС – Велинград в частта, с която предявеният от Община – Велинград против касатора А. Т. Г. иск по чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване на владението върху недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 150 кв.м., а по скица 128 кв.м., съставляващ поземлен имот с идентификатор .....по КККР на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-1214/06. 06. 2018 г., който имот съставлява реална част от имот пл. № ....., в кв. ....по плана от 1978 г., е уважен в установителната му част, като е признато за установено по отношение на А. Т. Г., че Община – Велинград е собственик на описания имот. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаторът се позовава и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението.

Подаден е писмен отговор на касационната жалба от ищеца Община - В., чрез адв. К. Г., в който се изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски за касационната инстанция.

Ответницата по иска Н. Т. Ж. е изразила писмено становище за неправилност на въззивното решение и основателност на касационната жалба, както и за наличие на сочените от касатора основания за допускане до касационно обжалване на решението.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното:

Исковото производство е образувано по предявен от Община – Велинград срещу Н. Т. Ж., А. Т. Г. и И. Ю. Т. иск по чл. 108 ЗС, за признаване за установено по отношение на ответниците, че общината е собственик на процесния имот, описан по-горе, и за осъждане на ответниците да й предадат владението върху същия.

Ищецът твърди, че имотът е бил държавна собственост, придобит въз основа на отчуждително производство за обществени нужди – разширение на улица и строителство на универмаг, проведено през 1980 г., по реда на ЗТСУ (отм.), по отношение на наследниците на А. П., починал 1974 г. По-голямата част от отчуждения имот попаднала в разширението на улицата, а западната част, с площ от 150 кв.м., а по скица – 128 кв.м., която е предмет на настоящия иск по чл. 108 ЗС, останала незасегната от разширението на улицата. Мероприятието – построяване на универмаг не било реализирано, но през 1984 г. върху имота бил изграден комплексен приемателен пункт, предоставен за стопанисване на общинско предприятие на Община – Велинград, преобразувано в „Торгус“ ЕООД, като сградата е имала статут на временен строеж, поради липса на отреждане в регулационния план. През 2003 г. за спорния имот от 128 кв.м. бил отреден УПИ ..... „За търговска дейност“. Държавната собственост била трансформирана в общинска по силата на чл. 2, ал. 1т. 4 ЗОС (ред. ДВ, бр. 44/96 г.). Твърди се, че с решение № 130/24. 02. 1992 г. на кмета на Община – Велинград, постановено по подадена от наследодателите на страните молба по чл. 4 от ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ, ЗС, е постановен отказ за отмяна на отчуждаването на процесния имот, поради реализиране на мероприятието. Решението е влязло в сила, като необжалвано, поради което постановеното по-късно решение № 40/11. 06. 1998 г. на кмета на Община-Велинград, за отмяна на отчуждаването, е нищожно и не е породило правно действие. Имотът не е реституиран на ответниците и праводателите им, поради което същите не са негови собственици и го държат без основание. С влязло в сила решение по в. гр. д. № 475/2016 г. на ОС – Пазарджик, недопуснато до касационно обжалване в частта по иска по чл. 108 ЗС, постановено по предявен от Н. Т. Ж., М. А. Д. и Т. А. Г. срещу А. В. М. и И. В. М. иск по чл. 108 ЗС, за процесния имот, в което производство Община – Велинград е участвала като трето лице помагач на ответниците М., правото на собственост на ищците върху процесния имот, основано на наследяване на А. П. и реституция по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ, ЗС, евентуално – на придобивна давност, е отречено със сила на пресъдено нещо.

Ответниците са оспорили иска като неоснователен. Заявили са, че Община – Пазарджик не е придобила собствеността върху процесния имот на заявеното основание, тъй като разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОС е неприложима - процесният парцел е застроен. Твърдят, че в случая е била приложима разпоредбата на чл. 2, ал. 3 (отм.) ЗОС и имотът представлява прилежащ терен към сграда на кооперативна организация, евентуално бил собственост на общинско търговско дружество и е изключено придобиването му от общината на основание чл. 2, ал. 4 ЗОС (ред. ДВ, бр. 44/96 г.). Позовават се и на придобивна давност. Цитираното по-горе решение не разпростира действието си по отношение на общината.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът по чл. 108 ЗС е бил уважен в установителната му част, включително и по отношение на касатора А. Т. Г., въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че през 1980 г., със заповед № 1399/9. 11. 1980 г., издадена на основание чл. 98 ЗТСУ /отм./, имот пл. № 3127, част от който е и процесният, е бил отчужден от наследниците на А. П. за обществено мероприятие, предвидено по регулационния план на [населено място] от 1978 г. - разширение на [улица]и парцел .....– За универмаг, комунално-битови услуги и жилищно строителство, в кв. .....по регулационния план, които са обезщетени с тристайно жилище. Със заповед № 932/18. 05. 1982 г. заповедта е изменена в частта за обезщетението, като собствениците на отчуждения имот са обезщетени с плащане в брой и с двустаен апартамент. Според свидетелските показания, съществуваща в имота сграда била съборена за реализиране на мероприятието. А. П. починал 1974 г. и оставил за наследници съпруга С. П. и деца М. А. Д., Д. А. П. и И. А. Г.. И. Г. починала 2005 г. и оставила наследници децата си Н. Т. Ж. и А. Т. Г.. М. Д. дарила 1/3 идеална част от имота на И. Ю. Т. с н.а. № ......г. Д. П. е починал 2005 г., неженен, без низходящи.М. Д. дарила своята 1/3 идеална част от процесния имот на И. Ю. Т., с н.а. № .....г.

Разширението на улицата е реализирано и в същото попада източната част на отчуждения имот. Западната част с площ от 150 кв.м., а по скица 128 кв.м., която е предмет на иска, не е засегната от улицата. Изграждането на универмаг не е започнало и не е реализирано. През 1984 г. върху процесния имот е изграден Комплексен приемателен пункт, който бил предоставен за стопанисване и управление на КПСС – Пазарджик. Преди 1989 г. върху имота имало и павилиони за магазин „Кореком“ и за „Химическо чистене“, които съществуват и сега. Понастоящем върху имота има 4 масивни сгради, които са със статут на временни строежи, тъй като към построяването им за процесната реална част от имота не е имало отреждане за парцел. Такъв е отреден през 2003 г. – УПИ ..... „За търговска дейност“.

С решение № 130/24. 02. 1992 г. на кмета на Община – Велинград, постановено по подадена от наследодателите на ответниците молба по чл. 4 от ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ, ЗС, е постановен отказ за отмяна на отчуждаването върху процесния имот, поради реализиране на мероприятието. Решението е влязло в сила, като необжалвано. С последващо решение № 40/11. 06. 1998 г. на кмета на Община-Велинград, е постановено отмяна на отчуждаването.

С влязло в сила решение по в. гр. д. № 475/2016 г. на ОС – Пазарджик, недопуснато до касационно обжалване в частта по иска по чл. 108 ЗС, постановено по предявен от Н. Т. Ж., М. А. Д. и Т. А. Г. и А. Т. Г. срещу А. В. М. и И. В. М. иск по чл. 108 ЗС, за процесния имот, в което производство Община – Велинград е участвала като трето лице помагач на ответниците М., правото на собственост на ищците върху процесния имот, основано на наследяване на А. П. и реституция по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ, ЗС, евентуално – на придобивна давност, е отречено със сила на пресъдено нещо.

Не се установява ответниците да са установили фактическа власт върху процесния имот с намерение за своене.

От правна страна въззивният съд е приел, че общината е собственик на процесния имот на заявеното основание – чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОС (ред. ДВ, бр. 44/96 г., съотв. ДВ, бр. 96/99 г.). Имотът е бил държавна собственост, на основание проведено по реда на ЗТСУ /отм./ отчуждително производство за обществено мероприятие, а с влизане в сила на цитираната по-горе разпоредба държавната собственост е трансформирана в общинска. Разпоредбата на чл. 2, ал. 3 (отм.) ЗОС е неприложима, тъй като не се касае за сграда, построена от кооперативна организация. Неприложима е и разпоредбата на чл. 2, ал. 4 ЗОС, тъй като предоставянето на постройките за стопанисване на стопанска организация, преобразувана впоследствие в общинско предприятие, последното –общинско ЕООД и включването в капитала на общинско търговско дружество на сградите изключва придобиването на собствеността от общината единствено върху постройките, но не и върху терена, както и че предвид временния характер на постройките, имотът няма обслужващо предназначение. Прието е, че със сила на пресъдено нещо е разрешен спорът между страните по делото, че ответниците по иска не са собственици на процесния имот на основание наследяване на А. П. и реституция по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ, ЗС, както и на основание придобивна давност. Влязлото в сила решение по в. гр. д. № 475/2016 г. на ОС – Пазарджик, недопуснато до касационно обжалване в частта по иска по чл. 108 ЗС, постановено по предявен от Н. Т. Ж., М. А. Д. и Т. А. Г. срещу А. В. М. и И. В. М., с участието на Община – Велинград, като трето лице помагач на ответниците М., разпростира силата си на пресъдено нещо между ищците, от една страна, и ответниците и техния помагач, от друга.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Дали субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение се разпростира между ищците и техните помагачи, от една страна, и ответниците и техните помагачи, от друга.

2. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа всички доводи и възражения, направени с въззивната жалба.

3. Ако ответник по иск за собственост сочи като придобивно основание реституция по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ, ЗС и по делото са представени два административни акта, с първия от които молбата за отмяна на отчуждаването е оставена без уважение, а с втория е уважена, следва ли съдът да изследва дали първото решение е влязло в сила към постановяване на второто.

Твърди се, че първите два въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а разглеждането на третия ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос.

Във връзка с тълкуването и прилагането на чл. 298, ал. 1 ГПК има формирана богата и непротиворечива практика на ВКС, според която силата на пресъдено нещо важи между противопоставените субекти на процесуалното правоотношение: ищеца и трети лица помагачи на ищеца, от една страна, и ответника и третите лица помагачи на ответника, от друга, а не само между главните страни – ищец и ответник. Решението не съдържа извод, че със сила на пресъдено нещо се ползват мотивите към същото. Поради изложеното, изводите на въззивния съд не противоречат на ТР № 1/2000 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 6 от 22. 01. 2021 г. по гр. д. № 2000/2020 г. на ВКС, 1 г.о., определение № 378 от 07. 06. 2013 г. по т.д. № 925/2012 г. на ВКС, 2 т.о.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по втория въпрос.

Въпросът касае задължението на въззивния съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с особеностите на уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, да изложи собствени фактически и правни изводи, да обсъди събраните по делото доказателства, както и непреклудираните фактически твърдения, възражения и доводи на страните. Свързан е с приложението на чл. 269, чл. 235, ал. 2 и ал. 4, чл. 236, ал. 2 ГПК и по същия е формирана практика на ВКС със задължителен и незадължителен характер. В съответствие със същата въззивният съд е разгледал и обсъдил изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и възраженията в отговора на въззивната жалба. В пределите очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, е подложил на самостоятелна преценка релевантните доказателства и обсъдил защитните тези и доводи на страните. Тези изводи са намерили писмено отражение в мотивите към въззивното решение, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК. Изводите и действията на въззивния съд не противоречат на тази практика, включително и на посоченото от касатора ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Обстоятелството, че въведените от ответната по иска страна доводи и възражения и поддържани от тях тези са приети за неоснователни не налага извод в обратния смисъл.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по третия въпрос.

Въпросът касае заявеното от ответника по иска по чл. 108 ЗС и касатор в настоящото производство главно придобивно основание – наследяване на А. П. и реституция по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ, ЗС.

Обсъждането на въпроса не би повлияло на изхода на делото. Това е така, защото отхвърлянето на положителен установителен иск за собственост или на иск по чл. 108 ЗС в установителната му част има за последица приемане за установено в отношенията между ищеца, от една страна, и ответника и неговите трети лица помагачи, от друга, че ищецът не е придобил правото на собственост върху процесната вещ на заявените придобивни основания. По този спор е формирана сила на пресъдено нещо и той не подлежи на пререшаване в последващи производства. В случая, с влязлото в сила решение по в. гр. д. № 475/2016 г. на ОС – Пазарджик, недопуснато до касационно обжалване в частта по иска по чл. 108 ЗС, постановено по предявен от Н. Т. Ж., М. А. Д. и Т. А. Г. (наследник на касатора А. Т. Г.) срещу А. В. М. и И. В. М. иск по чл. 108 ЗС, за процесния имот, в което производство Община – Велинград е участвала като трето лице помагач на ответниците М., правото на собственост на ищците върху процесния имот, основано на наследяване на А. П. и реституция по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ, ЗС, евентуално – на придобивна давност, е отречено със сила на пресъдено нещо. Същите придобивни основания А. Т. Г. е заявил и в качеството си на ответник по предявения от Община – Велинград срещу него иск по чл. 108 ЗС. С оглед формираната сила на пресъдено нещо с посоченото съдебно решение, в настоящото производство съдът не е имал право да обсъжда дали имотът е реституиран на ответниците по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ, а е бил длъжен да приеме, че ответниците по иска, сред които и касаторът А. Т. Г., не са придобили собствеността върху имота на основание наследяване на А. П. и реституция по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ, ЗС, евентуално – на основание придобивна давност.

Независимо от това, макар и да не е бил оправомощен, въззивният съд, е обсъдил дали решение № 130/24. 02. 1992 г. на кмета на Община – Велинград, постановено по подадена от праводателите на ответниците молба по чл. 4 от ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ, ЗС, с което е постановен отказ за отмяна на отчуждаването върху процесния имот, поради реализиране на мероприятието, е влязло в сила. Приел е, че същото е влязло в сила, като необжалвано, поради което последващото решение № 40/11. 06. 1998 г. на кмета на Община-Велинград, с което е постановено отмяна на отчуждаването, е нищожно. Следва да се посочи, че по делото няма данни, твърдения, нито доказателства първото решение да е било обжалвано и отменено.

Не е налице очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице явно несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката. Посочените в изложението пороци на съдебния акт, дори и да съществуват, не биха могли да обусловят извод за очевидна неправилност на решението.

Въззиваемата страна Община Велинград претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция, но не е представила доказателства да е направила такива.

С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,