Определение № 2426 от 30.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 749/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника ГАРАНЦИОНЕН ФОНД, БУЛСТАТ[ЕИК], против решение № 702/02.12.2024 г. по т.д. № 576/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, 15 състав, с което след отмяна на решение № 747/27.05.2024 г. по т.д. № 1730/2023 г. на Софийски градски съд, е осъден касаторът да заплати на ищеца ЗК “ЛЕВ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 499, ал. 4 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следните суми: сумата от 40 000 лева - главница, представляваща изплатено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди на Десислава Н. Паралесова, законната лихва върху главницата в размер на 16640,72 лева от датата на плащането - 07.10.2019 г., до датата на предявяване на иска - 21.09.2023 г., сумата от 200 000 лева - изплатено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди на Д. Г. Паралесова в размер на 120 000 лева, на М. Т. К. и Д. Г. П. по 40 000 лева, законната лихва върху главницата от датата на плащането - 01.10.2019 г., до 21.09.2023 г. в размер на 83 536,96 лева, във връзка със застрахователно събитие – смъртта на Н. Т. Паралесов в резултат на ПТП от 26.11.2016 г., причинено от Б. А. А. при управление на лек автомобил “Форд Мондео” с временен рег. № 005B860 в нарушение на ЗДвП.

С касационната жалба се въвеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Релевира се, че в резултат на настъпилото на 26.11.2016 г. произшествие са предявени множество претенции от увредени лица, както и от наследници на починалите лица, като в разглеждания случай с влязло в сила решение от 06.08.2019 г. по в.гр.д. № 5773/2018 г. на Апелативен съд – София, недопуснато до касационно обжалване с определение от 17.11.2020 г. по т.д. № 2882/2019 г. на ВКС, II т.о., ЗК “ЛЕВ ИНС” АД е осъдено на основание чл. 432, ал. 1 КЗ да заплати на Д. Паралесова и Т. П. (починал, с наследници Д. П., М. К. и Д. П.) застрахователни обезщетения за причинените им неимуществени вреди. Изтъква се, че по настоящото дело застрахователят не претендира новонастъпили факти и обстоятелства, които да опровергават установената по съдебен ред фактическа обстановка, а иска възстановяване на платените суми, позовавайки се на решение № 50013/24.03.2023 г. по т.д. № 855/2022 г. на ВКС, в мотивите на което съдът приема най-общо, че застрахователното покритие за въпросното събитие не е налице и задължението да обезщети пострадалите лица носи Гаранционният фонд. Сочи се, че други състави на касационната инстанция не са допуснали делата до разглеждане. Изразява се несъгласие с тълкуването и прилагането от въззивния съд на разпоредбата на чл. 499, ал. 4 КЗ, тъй като същата касаела предявена извънсъдебна претенция пред застрахователя на виновния водач или пред Гаранционния фонд, възникнал спор между фонда и застрахователя относно това кой трябва да обезщети увреденото лице, доброволно плащане от застрахователя на обезщетението, изясняване на фактите след извършеното плащане, за да се определи отговорността за същото. В случая тези предпоставки не са налице, тъй като въпреки предявените на 26.05.2017 г. от увредените лица претенции пред застрахователя, последният е отказал изплащане на застрахователни обезщетения; в хода на уреждане на претенцията застрахователят не е повдигнал спор пред ГФ относно задължението за обезвреда; едва след осъждането му (от съда, който е приел наличие на застрахователно покритие по полицата) и проведено публично изпълнение за събиране на присъдените обезщетения застрахователят е изпратил покана до фонда, получена на 25.04.2023 г. (т.е. 6 години след датата на претенцията). Развиват се подробни съображения срещу мотивите на въззивния съд за липса на валидна застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите за горепосочения автомобил с временен рег. № 005В860. Акцентира се, че към момента на настъпване на процесното ПТП лекият автомобил “Форд Мондео” е бил с монтирани временни номера; за същите е била сключена между “М. - Й.” ЕООД и ЗК “ЛЕВ ИНС” АД задължителната по закон застраховка; към събитието полицата по застраховката не е била прекратена, нито застрахователят е предприел действия за обявяването й за недействителна; временните номера са предадени доброволно от управителя на “М. - Й.” ЕООД на водача Б. А., съответно лекият автомобил не е бил предмет на кражба, грабеж или друго престъпно деяние. По тези съждения се оспорва изводът на апелативния състав за липса на застрахователно покритие, основан единствено на неправилно използване на регистрационните табели (в нарушение на подзаконов нормативен акт – чл. 30 от Наредба I-45 от 24.03.2000 г.). Счита се, че в случая не е изпълнена хипотезата на чл. 493, ал. 2, т. 1, б. “а” КЗ и застрахователят не може да се освободи от отговорност, съответно не може да бъде ангажиран Гаранционният фонд на основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. “г” КЗ, като ирелевантно за носената от ищцовото дружество отговорност е обстоятелството дали временните регистрационни табели са използвани съгласно цитирания текст от наредбата. Поддържа се, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения. Не е обсъдил всички доводи и възражения на ответника. При разрешен със сила на пресъдено нещо спор между увреденото лице и застрахователя, по недопустим начин в последващия процес е установена отговорността за изплащане на обезщетение от Гаранционния фонд и е освободен застрахователят от последиците на постановеното осъдително решение. Оспорва се изводът на въззивния съд, че е обвързан от мотивите на решение № 50013/24.03.2023 г. по т.д. № 855/2022 г. на ВКС, с доводи, че същото не се ползва със сила на пресъдено нещо в отношенията между застрахователя и фонда, липсва идентитет – различни са страните, основанието и предметът на делото. Заявява се оплакване и за необоснованост на обжалваното решение с аргумента, че въззивният съд не е обсъдил изложените от страните доводи и възражения, нито е извел собствени мотиви относно наличието на застрахователно покритие. За да формира извода си за основателност на претенцията, решаващият състав се е позовал единствено на даденото разрешение в горецитираното решение на ВКС и е приел, че към момента на настъпване на процесното ПТП застрахователят не носи риска, тъй като временните регистрационни табели, поставени на процесното МПС, не са използвани съобразно нормативната рамка. Претендира се отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне изцяло на предявените искове.

Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1. “Приложното поле на чл. 499, ал. 4 КЗ обхваща ли и случаите, при които застрахователят е платил обезщетението въз основа на влязло в сила осъдително решение, а не доброволно? Необходимо ли е застрахователят да повдигне спор пред ГФ в хода на уреждане на претенцията и преди постановяването на отказ към увредените лица по нея, за да се реализира процедурата по чл. 499, ал. 4 КЗ? Представлява ли чл. 499, ал. 4 КЗ ново законово основание за регрес в полза на платилия застраховател спрямо ГФ?”.

Първият въпрос се поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с аргумента за липса на практика на касацията по приложение на разпоредбата на чл. 499, ал. 4 КЗ, която е въведена в изпълнение на Директива 2009/103/ЕО относно застраховката “Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка (чл. 11 от нея).

2. “При решен със сила на пресъдено нещо спор между увреденото лице и застраховател, при който е установено, че застрахователят е отговорен за изплащане на обезщетението в резултат на настъпило застрахователно събитие, може ли в последващ процес с Гаранционния фонд застрахователят да твърди, че е налице спор относно това кой дължи плащане на обезщетението? Длъжен ли е съдът да вземе предвид диспозитива на това решение при последващ спор на осн. чл. 499, ал. 4 КЗ между застраховател и Гаранционен фонд ?”.

По второто питане се твърди, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради отклонение на въззивното решение от задължителната практика на касацията – т. 1 от Тълкувателно решение № 2/06.06.2012 г. на ВКС, т. 5 от Тълкувателно решение по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, т. 4 от Тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, както и трайната такава – решение № 115/10.01.2012 г. по т.д. № 883/2010 г. на ВКС, I т.о., и решение № 137/12.10.2015 г. по т.д. № 2618/2014 г. на ВКС, I т.о.

3. “ Задължителен ли е за решаващия съд отговорът на въпрос даден от ВКС в рамките на друго производство с решение по чл. 290 от ГПК? Позоваването само на това решение на ВКС освобождава ли съда да изложи свои собствени мотиви?”.

По третото питане се сочи, че обжалваното решение е постановено в разрез със задължителната практика на касационната инстанция – т. 2 от Тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както и на казуалната такава – решение от 17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС и решение № 210/08.10.2018 г. по гр.д. № 4971/2017 г. на ВКС.

4. “Може ли застрахователят да се освободи от правните последици на сключен договор за задължителна застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите извън посочените в чл. 493, ал. 2, т. 1, б. “а” и ал. 3 КЗ и чл. 494 КЗ хипотези?”.

По последния формулиран въпрос не е конкретизирана допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК.

Претендира се достъп до касационна проверка и поради очевидна неправилност на обжалваното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, с аргумента, че същото е постановено от въззивния съд в нарушение на разпоредбите на чл. 493, ал. 2, т. 1, б. “а” и ал. 3 КЗ и чл. 494 КЗ, уреждащи хипотези за освобождаване на застрахователя от отговорност, в каквато насока твърдения от ищеца не са изложени.

Ответникът по касация ЗК “ЛЕВ ИНС” АД възразява срещу искането за допускане на касационна проверка и оспорва депозираната жалба като неоснователна.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от третото лице – помагач Б. А. А. не е постъпил отговор на касационната жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, сезиран с жалба на ищеца, за да отмени отхвърлителното първоинстанционно решение и уважи исковете с правно основание чл. 499, ал. 4 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е приел от фактическа страна, че от представената по делото влязла в сила присъда № 72/12.07.2019 г. по НОХД № 324/2017 г. по описа на ОС – Велико Търново се установява, че на 26.11.2016 г., на път VTR 1182 /гр. Л. - [населено място]/, около 01.30 часа, управлявайки лек автомобил “Форд Мондео”, с временен регистрационен № 005B860, в нарушение на Закона за движение по пътищата – чл. 21, ал. 1 ЗДвП, Б. А. А. е допуснал ПТП със спрелия в неговата пътна лента лек автомобил ВАЗ 2121, рег. номер ВТ 1577 ВТ, в резултат на което е причинил по непредпазливост смъртта на намиращите се на пътното платно зад лекия автомобил ВАЗ 2121 М. Н., Н. Паралесов и Т. П., средна телесна повреда на Д. Каманаров и на Т. К.. От застрахователна полица № BG/22/11602600835 е видно, че е сключен застрахователен договор между “М. Й.” ЕООД и ЗК “ЛЕВ ИНС” АД за периода от 07.10.2016 г. до 06.10.2017 г. относно неограничен брой МПС с оформен временен или постоянен внос придвижвани на собствен ход с монтирана временна регистрационна табела № 005В860. Представена е и фактура от 08.07.2016 г. за продажба на лек автомобил “Форд Мондео”, от която се установява, че същият е закупен от Б. А. А.. Приложени са свидетелство за регистрация в Н., както и удостоверение за смяна на собственика от 27.10.2016 г.

Въззивният съд е приел, че по делото не се спори и се установява от приобщените писмени доказателства, че с влязло в сила решение № 2041/06.08.2019 г. по в. гр.д. № 5773/2018 г. по описа на САС на Д. Г. Паралесова е присъдено общо обезщетение в размер на 120 000 лева, а на Д. Г. Паралесова, М. Т. К. и Десислава Н. Паралесова, в качеството на правоприемници на починалия в хода на процеса ищец Т. Н. Паралесов - по 40 000 лева, ведно със законната лихва от 27.08.2017 г., както и че тези суми са заплатени от ЗК “ЛЕВ ИНС” АД, заедно със съответните лихви за забава и разноски по образуваните изпълнителни дела – изпълнително дело 20197280400505 по описа на ЧСИ Д. К. и изп. дело 20198400400930 по описа на ЧСИ М. Ц.. Като спорни са отграничени въпросите дали решението, с което е присъдено обезщетение обвързва съда да приеме, че е установена дължимостта на сумата от застрахователя, дали нормата на чл. 499,ал. 4 КЗ е приложима в случаите, при които удовлетворяването на пострадалите лица не е станало доброволно, а е резултат от приключило съдебно производство, с което застрахователят е осъден да заплати обезщетението и дали сключената на основание чл. 483, ал. 5 КЗ застраховка по риска ГО на автомобилистите за временната регистрационна табела, поставена на автомобила, при управлението на който е причинено ПТП ангажира отговорността на застрахователя.

При така очертаната фактическа обстановка въззивният съд не е споделил извода на първата инстанция, че нормата на чл. 499, ал.4 КЗ е приложима при доброволно, а не въз основа на влязло в сила осъдително решение плащане на дължимото обезщетение. Дал е отговор, че обхватът на посочената норма не може да се тълкува стеснително - самият факт, че се е стигнало до сезиране на съда и че заведеният иск е оспорен от страна на застрахователя са показателни за наличието на спор, че той не дължи плащане. Изтъкнал е, че не е необходимо застрахователят директно да е заявил на Гаранционния фонд, че плащането се дължи от последния. По тези съображения е приел за установени първите три предпоставки за основателност на иска.

Съставът на САС е намерил за установено по делото, че за временния регистрационен номер, поставен на автомобила, управляван от виновния за ПТП водач, е била сключена застраховка по риска “Гражданска отговорност” на автомобилистите за всяко едно превозно средство, на което е поставен регистрационният номер. Разяснил е, че задължението за сключване на такава застраховка е уредено в чл. 483, ал. 5 КЗ, съгласно който търговците по смисъла на Търговския закон, извършващи внос и продажба на моторни превозни средства, които получават временни табели с регистрационен номер, са длъжни да сключат задължителната застраховка за тези временни табели. Същата се сключва само по регистрационния номер на такива табели за срока им на валидност, но не повече от една година. Самата процедура по издаване на временни номера на търговците е уредена в чл. 30 от Наредба на министъра на вътрешните работи № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на МПС и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства. В ал. 1 от цитираната норма е предвидено предоставянето на временни табели за ползване при управление на нерегистрирано в националния регистър на превозните средства моторно превозно средство на територията на страната за тестване, придвижване до съответните органи на държавната администрация, до сервиз, от един търговски обект до друг и до официално обявено изложение. В ал. 10 е уредено получаването им след представяне на дневник за завеждането им и пътни книжки; ал. 11 – издаване на разрешение за временно движение за всеки комплект табели; ал. 13 – изискванията за водене на дневника и пътните книжки; ал. 16 – ползването на временните табели само за МПС, собственост на лицето по ал. 1, от лицата, определени от него при подаване на заявлението.

При тези предварителни бележки въззивният съд е приел за установено от събраните по делото доказателства, че МПС, при управлението на което е причинено процесното ПТП, е управлявано в отклонение от тези изисквания и същото не е било собственост на търговеца, на който е издадена временната регистрационна табела, за която е сключена релевираната застраховка. Позовавайки се на разрешението, дадено в решение № 50013/24.03.2023 г. по т.д. № 855/2022 г. на ВКС, I т.о., според което не е налице застрахователното покритие по чл. 483, ал. 5 КЗ, когато издадените временни табели с регистрационен номер на търговеца, извършващ внос и продажба на превозни средства, не са използвани в съответствие с чл. 30 от горецитираната наредба, въззивният съд е намерил, че в случая не е налице валидна застраховка по риска “Гражданско отговорност” на автомобилистите за МПС, при управлението на което е причинено ПТП. При това положение е направил извод, че Гаранционният фонд следва да отговоря за обезщетяване на причинените вреди на основание чл. 519, ал. 1, т. 1 КЗ, с което е изпълнена последната предпоставка за уважаване на претенцията на ищеца по чл. 499, ал. 4 КЗ за заплащане от фонда на сумите, които застрахователят ищец е заплатил за обезщетяване на неимуществените вреди, настъпили в резултат на процесното ПТП от 26.11.2016 г. Счел е, че върху заплатените суми се дължи и законна лихва в размер на 16 640,72 лева върху главницата от 40 000 лева за периода от 07.10.2019 г. до 21.09.2023 г. и на 83 536,96 лева върху сумата от 200 000 лева за периода от 01.10.2019 г. до 21.09.2023 г. Ето защо е отменил първоинстанционното решение и е уважил предявените от застрахователя искове.

Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касация поради “очевидна неправилност” на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от страната и не се констатират от съдържанието на обжалваното решение. Несъгласието на касатора с мотивите на въззивната инстанция относно приложението на нормата на чл. 499, ал. 4 КЗ и възлагане в тежест на Гаранционния фонд на отговорността за обезвреда на увредените лица от процесното ПТП представляват по същество оплаквания за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК – поради нарушение на материалния закон, но не и за очевидна такава. Подобни доводи не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Поради това не се обосновава релевираната от касатора хипотеза на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация.

Следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно правомощията на касационната инстанция по т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав намира, че поставеният от касатора първи материалноправен въпрос в първата си част следва да бъде уточнен по следния начин: “Дали приложното поле на чл. 499, ал. 4 КЗ обхваща случаите, при които застрахователят е платил застрахователно обезщетение на увреденото лице въз основа на влязло в сила осъдително решение по спор между последното и застрахователя, и дали предпоставка за реализирането на сочената хипотеза е наличието на повдигнат спор от застрахователя пред Гаранционния фонд в хода на уреждане на претенцията?”. Въпросът относно приложното поле на чл. 499, ал. 4 КЗ е материалноправен и е относим към решаващите мотиви на въззивния съд, поради което отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка. Липсата на съдебна практика на касацията по същия и необходимостта от създаването й обосновава наличие на поддържаното от страната допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ето защо следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

Поради допускане на касационен контрол по така формулирания въпрос не се обсъждат останалите питания, поставени от страната, като съобразно релевираните в касационната жалба оплаквания, относимите въпроси ще бъдат разгледани в решението по делото.

Държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи от касатора, за което следва да му бъдат дадени указания.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,