Определение № 3738 от 08.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1807/2026 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Медико – диагностична лаборатория (МДЛ) „МЕД - ДИА“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място], чрез адв. М. Е.-Т., против решение № 574 от 07.05.2025 г. по гр. д. № 2905/2024 г. на Апелативен съд – София, 12-ти граждански състав.

Ответната страна П. Д. Т., чрез адв. Й., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 2024 от 25.07.2022 г. по гр. д. № 11886/2021 г. на Софийски градски съд, като краен резултат е уважен предявения от П. Д. Т. против МДЛ „МЕД - ДИА“ ЕООД иск с правно основание чл. 49 ЗЗД с присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв., произтекли от деликт - грешно отразен и сведен до знанието на ищцата положителен резултат от извършено от ответника на 19.11.2020 г., с ID146884, изследване на неин биологичен материал, назначено от д-р И. В., сочещо наличие на HIV 1/2 вирус, ведно със законна лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска - 30.09.2021 г. до изплащането и в тежест на страните са възложени съответно разноски и дължима д. такса.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че с медицински документ от 19.11.2020 г., съдържащ логото на търговското наименование на ответника, са обективирани резултати от назначено на ищцата от д-р И. В. комплексно кръвно изследване, проведено с номер ІD 146884, при което е отчетен позитивен резултат на HIV 1/2 вирус. Пациентката е била бременна, с проблемна бременност – след три преживени спонтанни аборта и изследването е назначено от лекуващия й лекар, акушер – гинеколог. Съобразил е обясненията на страната, че пробите за кръвното й изследване са взети в сградата, където то е назначено, както и показанията на самия лекуващ лекар, че преглежда в АГ „Шейново“, в МЦ „Феникс 87“ и в Поликлиника „България“. Кредитирани от съда са и показанията на лекаря, че основаната част от дейностите по проследяване бременността на ищцата, е протекла във визираната поликлиника; че процесната проба, която е дала положителен резултат, е изпратена за изследване от ответното дружество, като е изследването е назначено именно в посочената поликлиника и там вероятно е взет биологичния материал; че самото й етикиране (залепване на баркода с уникален номер за всеки пациент, върху банката носител – епруветка) се извършва от този, който я взема (т.е. в случая отговорността за това е на служители в Поликлиника „България“), след което се изпраща за лабораторно изследване по надлежния ред, чрез куриер. По отношение на търпените неимуществени вреди от твърдяното вредоносно поведение са изслушани показанията на свидетеля Й., който живее на съпружески начала с ищцата. От тях е прието, че след срещата с лекаря, който и съобщил, че е дала положителен резултат за HIV 1/2 вирус, ищцата се притеснила изключително много (излязла от кабинета „бяла като платно“) и му съобщила новината. Нощта до следващия ден била трудна и за двамата бъдещи родители. Направеният на следващия ден нов тест не потвърдил резултата от процесното лабораторно изследване, но това не успокоило ищцата. Притесненията ѝ за плода довели до абсурдно поведение да приема храни, с които да възбужда движенията на бебето за да го усеща. Ходела на прегледи постоянно, отслабнала. След като ѝ казали, че бебето изостава с растежа станала тревожна, напрегната и си внушавала разни неща, станала друг човек и едва след раждането на детето, свидетелят я възприел като радостна. Решаващият състав е взел предвид и заключението на комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза, съгласно което при узнаването на резултата от кръвния тест, ищцата е преживяла остра стресова реакция с поддържане на повече от три месеца негативни преживявания и очаквания за недобър изход от бременността. Към датата на извършване на освидетелстването от вещите лица, същите констатират пълно оздравяване на психиката на ищцата, но сочат, че узнаването на резултата от теста е довело до възникване на тревожно депресивна симптоматика, развила се в последните месеци от бременността. В обжалваното решение е прието, че резултатът от позитивният тест за HIV вируса е отречен с последвали изследвания в други лаборатории, което е дало основание за извод, че резултата от изследването по този показател в процесния документ е неверен. Мотивирани са доводи, че самото внасяне на неверни данни в защитено от бар код и парола изследване на биологичен материал съставлява противоправно деяние. Прието е, че такава характеристика има и съобщаването на непотвърдено с контролен тест позитивно изследване за тежко инфекциозно заболяване. Отречено е бременността при ищцата е била проблемна, предвид липсата на доказателства, сочещи на съществуващи затруднения при износване на плода до момента на процесното изследване и съобщаването на резултата от него. Инстанцията по същество е аргументирала виждане, че е без значение за спора как е допуснат погрешно отчетения резултат - дали се дължи на пропуск на вземащия пробата, на извършващия изследването или на грешка при отразяване на изследвания показател, след като носителят на невярната информация (документа за изследването от 19.11.2020 г.) изхожда от ответника. Прието е още, че характерът на правоотношението между лекуващия лекар и ответното дружество, и правното основание на което те осъществяват медицинска дейност, не е относимо към спора обстоятелство, за поради което не е доказателствена тежест на ищцата да го установи. Изложени са решаващи съображения, че обективиращият грешния резултат документ установява наличие на правоотношение между ответното дружество и неговия филиал - „МЦ Феникс“, като правна обвързаност е прието да съществува също между ответника, медицинския център и лицето, което фактически е довело до знанието на ищцата горния резултат (д-р В.), на което основание е счетено да е осъществена медицинската дейност. Отговорността на ответника е обоснована с извършения от негови служители грешен тест от кръвно изследване, който е назначен от д-р В., по силата на създадено правоотношение между него и ответника. Застъпено е становище, че грешният резултат е достигнал до знанието на ищцата именно на основание създадените отношения между ответното дружество и лекуващия и лекар. Прието е, че на ищцата е причинена вреда, изразяваща се в значителни страдания по чувствителна към момента на узнаването тема, предвид напредналата желана, но в същото време и натоварена от предходни негативни преживения, бременност. Съставът на втората инстанция е изтъкнал още, че с действията си ответното дружество е нарушило приложимата Наредба № 47 от 11.12.2009 г., за условията и реда за изследване, съобщаване и отчет на заразеност с вируса на синдрома на придобитата имунна недостатъчност (Наредбата), и по-конкретно чл. 21, ал. 1 от същата, съгласно който изследването за заразеност с HIV се прави на два етапа първично и потвърдително изследване. Приел е, че доведеното до знанието на ищцата изследване е първичното, тъй като след това тя е насочена към провеждането на ново такова. Позовал се и на чл. 22 от Наредбата, съгласно който отрицателните проби се приемат за окончателни, а реактивните, т.е. положителните, се потвърждават или отхвърлят чрез потвърдително изследване, с използването на по-специфичен, различен тест от първия, което се назначава от лекаря, назначил първото изследване. Съобразил е и текста на чл. 26 от Наредбата, по силата на който „Реактивният резултат от първото изследване не се съобщава на лицето“. От нарушението на цитирания текст е обосновал и наличието на противоправност като елемент от фактическия състав на деликта, осъществен от ответното дружество. Констатирал е, че съгласно Наредбата, лабораторията извършила изследването заедно с лекуващия лекар е следвало да изпратят първичния резултат за потвърдително изследване. Въпреки задълженията си по закон, лекуващият лекар д-р В. е съобщил на ищцата предоставения от ответното дружество сгрешен лабораторен тест, което е причинило и твърдените в исковата молба неимуществени вреди. Предвид изложеното, второстепенният съд е приел, че претендираните от ищцата вреди са настъпили от неправомерните действия на няколко лица – ответника като възложител на лицата, извършили самото лабораторно изследване, а също и наблюдаващия лекар, доколкото е съобщил неверния резултат, който не е бил потвърден в съответствие с медицинския стандарт. Така е обосновал предпоставките на чл. 53 ЗЗД за носене на солидарна отговорност за причинените вреди на ищцата, която има право да претендира целия размер на вредите от всяко едно от тях, на основание чл. 45 ЗЗД или от съпричинител, възложител, на основание чл. 49 ЗЗД. При определяне на справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е взел предвид тежестта на увреждането, продължителността на възстановителния период, обстоятелството, че ищцата е претърпяла безспорно установено негативно събитие, довело до влошаване на душевното ѝ здраве през периода на бременността. Отчел е и останалите фактори, които имат значение към изискването за справедливо обезщетение – възрастта на ищцата (32 г.) и обстоятелството, че се касае за четвърта желана бременност в 25 – та седмица, след три спонтанни аборта, които определят състоянието на пострадалата като рисково относно перспективата изобщо да има последваща възможност да стане родител и навеждат към определяне на обезщетение в размер към максималната стойност на претенцията. Предвид сравнително краткия период на страдание, стрес и тревожност, от една страна, преодоляването на това състояние, от друга страна и факта, че ищцата е здрава личност, с висше образование, хармонични взаимоотношения с близките си към момента на узнаване на позитивния резултат от теста, от трета страна, съобразено и с икономическите условия в страната към релевантния момент, съдът е приел, че сумата от 20 000 лв. е справедлив размер на заместващото обезщетение при подобно неблагоприятно засягане на нематериални блага (с позоваване на решение № 46/16.09.2022 г. по гр. д. № 4132/2021 г. на ВКС, I г.о.).

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставени въпросите са със следното съдържание:

1. „Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства, събрани в хода на процеса, заедно и поотделно, както и да обсъди всички доводи и възражения, направени от страните?“;

2. „Допуснато ли е нарушение на съдопроизводствените правила от въззивната инстанция, в случай че при постановяване на въззивното решение, същата не е обсъдила всички наведени с въззивната жалба и отговора на въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалния и материалния закон?“;

3. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по изложените във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба съображения, като обсъди направените в нея оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение?“;

4. „Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди целия доказателствен материал, събран в първоинстанционното производство и на негова база да изгради своята решаваща воля?“;

5. „Съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора при постановяване на съдебното решение?“;

6. „Може ли лечебно заведение, което е дало правилен резултат на доставения му за изследване биологичен материал (епруветка кръв) да носи отговорността по чл. 49, във връзка с чл. 45 ЗЗД?“;

7. „Налице ли е противоправно поведение на медицински специалист при изследване на кръвна проба, доставена и етикетирана от друг медицински специалист, в друго лечебно заведение, установяваща наличие на тежко инфекциозно заболяване, когато от данните по делото се установява, че изследването е правилно, но пробата е на друг пациент, а не на посочения в етикета на епруветката?“;

8. „Какъв е обемът на отговорността на възложителя на определена работа, когато вредата е предпоставена от съвкупно въздействие на множество явления/събития (вземане на кръвна проба, погрешно етикетиране на кръвна проба, транспортиране на кръвна проба, изследване на кръвна проба, узнаване за резултата от изследването), едно от които е соченото в процеса вредоносно такова?“;

9. „Кой носи доказателствената тежест да докаже причинно-следствената връзка между поведението на дееца и увреждането?“;

10. „Какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД?“;

11. „Какви са критериите за определяне на конкретен размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в решение № 22 от 02.07.2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на I т.о., решение № 36 от 19.02.2018 г. по гр. д. № 3244/2017 г. на IV г.о., решение № 42 от 10.06.2015 г. по гр. д. № 4492/2014 г. на III г.о., решение № 60 от 14.05.2019 г. по гр. д. № 2324/2018 г. на IV г.о., решение № 172 от 10.04.2017 г. по т. д. № 2312/2015 г. на I т.о. (по първите три питания), решение № 573 от 07.10.2024 г. по гр. д. № 4162/2023 г. на I г.о., решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III г.о. (по четвъртото и пето питане), решение № 13 от 14.09.2021 г. по гр. д. № 4896/2019 г. на IV г.о., решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр. д. № 1144/2017 г. на III г.о. (по шестото, седмо, осмо и девето питане), решение № 211 от 04.02.2020 г. по гр. д. № 831/2019 г. на III г.о. (по десетото питане) и решение № 19 от 19.04.2019 г. по т. д. № 1408/2018 г. на I т.о. (по единадесетото питане). В условията на евентуалност във връзка с поставените въпроси се поддържа и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Настоящият състав на ВКС счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол в уважената част на иска по чл. 49 ЗЗД. Осъществени са предпоставки за достъп до касация по поставените процесуалноправни въпроси от номер едно до номер пет включително, които обобщено се свеждат до задълженията на съда, вкл. и въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, предмет на делото и които касаят приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Това обобщаващо питане обуславя изхода по делото в обжалваната част и формира общо основание за селекция на касационната жалба. Налице е и допълнителното основание по него с оглед обоснованото отклонение с установената съдебна практика на ВКС, формирана с решенията, на които страната се позовава и прилага. Затова обжалването следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение в обжалваната част с разрешенията, дадени с практиката на ВКС, изразена в решение № 22 от 02.07.2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на I т.о., решение № 36 от 19.02.2018 г. по гр. д. № 3244/2017 г. на IV г.о., решение № 42 от 10.06.2015 г. по гр. д. № 4492/2014 г. на III г.о., решение № 60 от 14.05.2019 г. по гр. д. № 2324/2018 г. на IV г.о., решение № 172 от 10.04.2017 г. по т. д. № 2312/2015 г. на I т.о., решение № 573 от 07.10.2024 г. по гр. д. № 4162/2023 г. на I г.о. и решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III г.о. Останалите повдигнати въпроси ще се обсъдят като доводи срещу правилността на въззивния акт в обжалваната част, с решението по чл. 290 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.