Определение № 60806 от 13.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1759/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ АД чрез юрисконсулт Б. против решение № 12474/09.12.2020 г. по в. гр.д. № 3475/2019 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 47/02.04.2019 г. по т.д. № 93/2018 г. на Софийския окръжен съд в частта, с която са отхвърлени като погасени по давност предявените от касатора искове с правно основание чл.422 ГПК за признаване за установено, че Ц. М. И. дължи на „Банка ДСК“ АД сумите, както следва: за разликата над 3 821,49 лв. до 56 421,80 лв. –главница, ведно със законната лихва от 05.01.2018 г.; за разликата над 1 259,95 лв. до 54 502,80 лв. – договорна лихва; за разликата над 743,29 лв. до 3 008,78 лв. – санкционираща лихва и за разликата над 947,92 лв. до 1 928,07 лв. – заемни такси по договор за ипотечен кредит от 29.06.2007 г. и допълнително споразумение от 01.06.2010 г. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно е приел, че погасителната давност за неплатените от длъжника вноски за главницата не тече от датата на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, което е станало на 13.12.2017 г., поради което към момента на подаване на заявлението – 05.01.2018 г., погасени по давност са вземанията за главница с настъпил падеж до 05.01.2013 г. и вземанията за лихви с настъпил падеж до 05.01.2015 г. Според касатора възприетото от въззивния съд разрешение е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.18 от ТР 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Твърди се, че банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с уведомление, получено от длъжника на 13.12.2017 г., след което – на 05.01.2018 г. е депозирала и заявление по чл.417 ГПК до съда, с което вземанията за главница по договора за кредит и лихвата за забава с наказателна надбавка се претендират в общ размер въз основа на твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. При това положение, моментът на спиране на плащанията от страна на кредитополучателя, т.е. преустановяване обслужването на кредита, не поставя начало на погасителна давност в негова полза, тъй като съгласно чл.114 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В процесната хипотеза - на предявен установителен иск с правно основание чл.422 ГПК, основан на предсрочна изискуемост на кредита, погасителната давност започва да тече от момента на сигурното довеждане до знанието на кредитополучателя на волеизявлението на банката, че прави кредита предсрочно изискуем, т.е. не по рано от надлежното връчване на нарочно уведомление за това. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните два въпроса: 1/ От кой момент започва да тече погасителната давност при договор за банков кредит, с оглед правилото на чл.114 ЗЗД - датата на връчване на уведомлението на банката по чл.60, ал.2 ЗКИ за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането по договор за кредит, или от датата на последната вноска с настъпил падеж повече от 5 години; 2/ Длъжен ли е съдът да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да изложи собствени фактически и правни изводи по същество на спора, да обсъди всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото, както и при постановяване на решението да вземе предвид и онези факти и обстоятелства, настъпили след предявяването на иска, ако същите са от значение за спорното право. По първия въпрос се твърди, че разрешението, дадено от въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 161/08.02.2016 г. по т.д. № 1153/2014 г., решение № 261/12.07.2011 г. по гр.д. № 794/2010 г. на IV г.о., решение №28/05.04.2012 г. по гр.д. № 523/2011 г. на III г.о. и решение № 21/08.01.2021 г. по т.д. № 3069/2018 г. на ТО. По втория въпрос се твърди противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение 77/17.03.2015 г. по гр.д. № 2040/2014 г. на IV г.о., решение № 228/01.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г. на I г.о., решение № 210/27.12.2016 г. по гр.д. № 1739/2016 г. на III г.о. и други, конкретно посочени в изложението. На следващо място се поддържа и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на решението, поради явно нарушение на закона, изразяващо се в постановяване на атакувания съдебен акт при нарушение на материалния закон – чл.114 ЗЗД вр. чл. 60, ал.2 ЗКИ. Ответникът по жалбата – Ц. М. И., чрез адв. С. Ц. е подал отговор, в който поддържа, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – неоснователност на доводите за неправилност на обжалваното решение. С обжалваното решение е прието следното от фактическа страна: с договор за ипотечен кредит, сключен на 29.06.2007 г. „Банка ДСК“ ЕАД е предоставила на Ц. М. И. кредит в размер на 57 700 лв., със срок на погасяване от 300 месеца, считано от 29.06.2007 г.; на 01.06.2010 г. страните са подписали допълнително споразумение, с което остатъчният дълг е преструктуриран, лихвеният процент е определен на 10,99 %, а дължимите редовна и наказателна лихви – капитализирани към дълга, при запазване на крайния срок за погасяване на кредита - 29.06.2032 г.; с уведомление от 08.12.2017 г. банката е обявила вземането по договора за ипотечен кредит за предсрочно изискуемо, поради забава в погасяване на задълженията от страна на кредитополучателя, като уведомлението е получено от последния на 13.12.2017 г.; на 05.01.2018 г. банката е подала заявление по чл.417 ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника, по което е образувано гр.д. № 91/2018 г. по описа на РС Ботевград и на 08.01.2018 г. са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за следните суми: 56 421,80 лв. -главница, вкл. предсрочно изискуема, 54 502,80 лв. - договорна лихва за периода от 18.03.2010 г. до 04.01.2018 г., 3 008,78 лв. - наказателна лихва за периода от 18.11.2009 г. до 04.01.2018 г., 1 928,07 лв. - заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.01.2018 г. до окончателното погасяване на задължението, както и разноски за държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение в общ размер на 2 417,23 лв.; искът по чл. 422 ГПК е депозиран в срок. Въззивният съд е приел за неоснователен доводът на въззивника-ищец, че давността при договора за кредит започва да тече от падежа на последната вноска, т.е. от крайният срок за погасяване на задължението или от обявяването на предсрочната му изискуемост от страна на банката, като е изложил доводи, че съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД давността тече от момента, в който вземането е изискуемо. В случая задължението, поето от кредитополучателя е да внася анюитетни вноски за погасяване на сумата по договора за кредит на определени дати, но това не прави тези вноски периодични, като съгласно трайната съдебна практика, тези плащания представляват разсрочено издължаване на договорената по кредита сума, поради което задълженията за главницата по договора за кредит се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност. Относно момента, от който тече давностния срок, съдът е приел, че предсрочната изискуемост следва да бъде надлежно обявена на длъжника, като след уведомяването му, вноските по кредита се разделят на такива с настъпил падеж, които се дължат като главница, възнаградителна лихва, такси и разноски, и на такива с ненастъпил падеж, които се дължат като главница и законна лихва върху нея от този момент. Посочено е, че погасителната давност е приложима към вноските с настъпил падеж, които са били дължими до обявяване на кредита за предсрочно изискуем при приложение на нормата на чл.114 ЗЗД. При тези аргументи, съдът е приел, че непогасени по давност са вземанията за главница за периода от 05.01.2013 г. до 05.01.2018 г. /датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК/ – 60 вноски в общ размер на 3 821,49 лв., както и вземанията за лихви и такси за периода от 05.01.2015 г. до 05.01.2018 г., които са в размер както следва: 1 259,95 лв. – договорна лихва в размер на 10,99 % върху непогасената главница от 3 821,49 лв., 476,90 лв. - лихва по чл.20.1 от ОУ на договора за периода от 05.01.2015 г. до 05.01.2018 г., 266,00 лв. - лихва по чл.20.2 от ОУ за същия период и 947,92 лв. - заемни такси за същия период, поради което до посочените размери исковете по чл.422 ГПК са основателни, а в останалата част – до пълните предявени размери, исковете са неоснователни поради погасяване на вземанията по давност. Въззивният съд не е изложил конкретни мотиви за неоснователност на претендираните от ищеца вземания за главница по погасителните вноски с ненастъпил падеж, т.е. за тези, дължими до крайния срок на договора – 29.06.2032 г., чиято предсрочна изискуемост е надлежно обявена на длъжника преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК, а именно на 13.12.2017 г. и по отношение на които вземания петгодишният давностен срок тече именно от уведомяването на длъжника за обявяване на кредита за предсрочен изискуем. Горното означава, че крайният извод на въззивния съд за неоснователност на исковете за разликата до пълните предявени размери, поради погасяване на вземанията по давност, се отнася и до вземанията за главница, чиято предсрочна изискуемост е обявена на 13.12.2017 г., за които ищецът е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК на 05.01.2018 г., и за които съдът е приел в мотивите си, че давността започва да тече от обявяване на предсрочната им изискуемост съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД. При така изложените мотиви във въззивното решение, настоящият състав на ВКС приема, че последното следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – поради очевидна неправилност на решението - допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в пряко установимо противоречие в мотивите на решението. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,