Определение № 4772 от 07.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4195/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. В. П. и В. П.-К. - конституирани в качеството на универсални правоприемници на основание чл. 227 ГПК в правата на починалата в хода на производството първоначална ищца Ц. И. В., против решение № 289 от 02.07.2025 г. по в. гр. д. № 868/2024 г. на Окръжен съд - Плевен. С обжалвания съдебен акт е обезсилено първоинстанционното решение № 35 от 28.01.2023 г. по гр. д. № 956/2020 г. на Районен съд – Червен бряг, като същевременно е върнал исковата молба като нередовна и е прекратил производството по делото. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на въззивното решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, свързани с погрешна преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства. Наред с това се релевират доводи за липса на мотиви в обжалвания акт, като се сочи, че съдът не е изложил съображения за нередовността на исковата молба, въпреки предприетите от ищцовата страна уточнения в изпълнение на дадените указания. Иска се отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за разглеждане по същество на предявения иск за признаване за установено, че през 1940 г. И. Х. П. е станал собственик на дворно място от 869 кв. м., съставляващо *, кв. 43 по плана на [населено място], въз основа на проведен търг, владян от кметството без правно основание в периода от 1951 г. до 2019 г. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите не са формулирали конкретен правен въпрос – материалноправен или процесуалноправен, който да изпълнява изискванията на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, нито са обосновали наличието на специфичните селективни критерии по т. 1 - 3 от същата разпоредба или на критериите по чл. 280, ал. 2 ГПК. Развитите в изложението съображения се свеждат до твърдения за неяснота относно приложимия към търга закон, действащ към 1940 г., до доводи за необсъждане и неправилно тълкуване на относими доказателства, както и до правни доводи, че постановлението за възлагане и последващото му вписване не съставляват елементи от фактическия състав на придобиването на собствеността чрез публичен търг. В законоустановения по чл. 287, ал. 1 ГПК срок е постъпил писмен отговор от ответника по касация – Община Червен бряг, в който се изразява становище за липса на общите и специфичните предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на подадената касационна жалба по същество. Претендира се присъждане на сторените в касационното производство разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280 ГПК, поддържани в изложението към нея, констатира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Производството, в рамките на което е постановено обжалваното въззивно решение, е проведено по реда на чл. 294 ГПК, след като с касационно решение № 713 от 27.11.2024 г. по к. гр. д. № 3308/2023 г. на ВКС, I г. о., предходното въззивно решение е обезсилено като постановено по нередовна искова молба, а делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. С касационния акт са дадени задължителни указания за предприемане на дължимите процесуални действия по отстраняване на нередовностите на исковата молба, с която ищцата Ц. В. е предявила два иска срещу Община Червен бряг. В решението изрично е указано, че при отстраняване на нередовностите в предоставения срок производството следва да продължи с произнасяне по съществото на въззивната жалба. При неизпълнение на указанията първоинстанционният съдебен акт подлежи на обезсилване като постановен по ненадлежно предявен иск, а производството по делото – на прекратяване, в съответствие с разясненията, дадени в т. 5 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. При новото разглеждане на делото въззивният съд е предприел действия по отстраняване на констатираните от касационната инстанция нередовности на исковата молба. С определение от 16.12.2024 г. съдът е дал подробни указания на ищцата Ц. В. в следните насоки: 1. Относно основанието на иска за собственост с уточняване дали наследодателят й И. Х. П. е придобил правото на собственост, като индивидуализира имота (вид, площ, местоположение), посочи придобивното основание и праводателя. Съдът изрично е указал, че плащането на определена парична сума не съставлява придобивно основание по смисъла на чл. 77 ЗС, а фактическият състав на придобиването чрез търг изисква сключването на договор с продавача; 2. Относно фактическата власт като поясни дали наследодателят е осъществявал фактическа власт върху имота след придобиването му, съответно след твърдяното му отнемане (отчуждаване), като посочи конкретните периоди и начини на упражняването й, както и дали, кога и как същият е изгубил правото си на собственост; 3. Относно петитума на установителния иск за собственост, като формулира ясен петитум, съобразявайки, че липсва правен интерес от установяване на собственост към минал момент, освен в изрично предвидените от закона случаи, свързани с трансформиране на правото на собственост в други права, които се упражняват, и възможността по правило защитата на правото на собственост да се търси към настоящия момент. Указано е също да съобрази обстоятелството, че не е единствен наследник на И. Х. П.; 4. Относно осъдителния иск да заяви поддържа ли този иск и в случай, че го поддържа – да формулира съответния петитум, като е указано да съобрази, че ако е предявен основателен установителен иск за собственост към настоящия момент, не може да се претендира присъждане на получената от общината пазарна цена от продажбата на имота на трето лице, и 5. Относно съотношението между претенциите, като посочи в каква зависимост се предявяват двата иска, тъй като те се изключват взаимно и не могат да бъдат разглеждани при условията на кумулативно съединяване. С последващо определение от 14.01.2025 г. въззивният съд е констатирал, че първоначалните указания са били дадени ненадлежно, тъй като към момента на постановяването им ищцата Ц. В. вече е била починала, а на нейно място – още в производството пред първата касационна инстанция – са били конституирани правоприемниците С. П. и В. П.-К.. Съдът е приел същевременно, че с подадената на 09.01.2025 г. от С. П. уточняваща молба (наименувана „отговор“) констатираните дефекти не са отстранени изцяло. Поради това са предприети действия по надлежно връчване на съобщенията с указанията на В. П.-К., като на С. П. е предоставена нова възможност за пълното им изпълнение. С определение от 13.02.2025 г. въззивната инстанция е намерила, че дадените указания отново не са изпълнени изчерпателно с подадения на 28.01.2025 г. нов „отговор“. Констатирано е още, че подалият го от името на двете ищци процесуален представител не разполага с надлежно учредена представителна власт по отношение на В. П.-К.. С цел гарантиране правото на защита, съдът е предоставил допълнителен срок за изправяне на всички нередовности, в рамките на който – на 26.02.2025 г. и 13.03.2025 г. – са постъпили самостоятелни уточняващи молби („отговори“) съответно от С. П. и В. П.-К.. Изложено е от въззивната инстанция, че в подадените уточняващи молби касаторите поддържат, че общият им наследодател И. П. е придобил правото на собственост върху дворно място с площ от 869 кв. м, съставляващо парцел * в кв. 43 по плана на [населено място] от 1924 г., въз основа на проведен през 1940 г. публичен търг. Твърди се, че с квитанция от 08.05.1940 г. същият е заплатил сумата от 630 лева, след което е бил поканен с писмо от 11.05.1940 г. на основание чл. 152 ЗБОП да се яви в 7-дневен срок в общинското управление за сключване на договор, с предупреждение за отнемане на имота и продължаване на търга. Посочвали, че такъв писмен договор е бил сключен, доколкото с последваща квитанция от 15.08.1940 г. е внесен и остатъкът от продажната цена в размер на 630 лева, но заявяват, че не разполагат с екземпляр от него, а при извършените справки в общинските кметства и в Държавния архив не са открити запазени документи за периода след 1940 г. Според изложените фактически твърдения, И. П. е упражнявал фактическа власт върху имота от придобиването му до 1952 г., когато същият е бил отчужден въз основа на решение от 29.07.1951 г. за отнемане на имоти на член-кооператори, притежаващи земя над 5 декара, като впоследствие целият кв. 43 е бил предвиден за градински парк и стопанисван последователно от Община Реселец, Селския народен съвет и Кметство с. Реселец. Имотът последователно е попадал в парцел *, кв. 43 по плана от 1978 г. с отреждане за детски комбинат (с площ от 1 030 кв. м.), а по действащия дворищнорегулационен план на [населено място] е включен в УПИ * в кв. 43 с обща площ от 5 150 кв. м., за който е съставен акт за общинска собственост № 2247 от 2018 г. и впоследствие е продаден от Община Червен бряг на трето лице. Въз основа на тези обстоятелства е формулиран петитум за признаване за установено в отношенията между страните, че през 1940 г. И. П. е придобил по извънсъдебен ред (чрез търг) собствеността върху дворно място от 869 кв. м., съставляващо парцел * в кв. 43 по тогавашния план на [населено място], който имот през 1951 г. е бил отнет в полза на държавата (Селски народен съвет – [населено място], Б.) и е владян от кметството без правно основание. Изложени са съображения, че правата на останалите наследници на общия наследодател не са накърнени, тъй като евентуалното уважаване на иска би ползвало и тях. Уточнено е, че при условията на обективно съединяване се предявява и претенция за присъждане на паричната равностойност на имота, продаден на трето лице, тъй като Община Червен бряг е действала недобросъвестно, съзнавайки, че имотът е бил незаконно отнет. Въз основа на така заявените от ищците обстоятелства и формулирани искания, въззивният съд е достигнал до извода, че с депозираните уточняващи молби (наименувани „отговори“) не са изпълнени неколкократно дадените подробни указания, а нередовностите на исковата молба са останали неотстранени. С оглед на това въззивният съд е приел, че предявените искове са ненадлежно предявени, поради което е обезсилил изцяло първоинстанционното съдебно решение, върнал е исковата молба и е прекратил производството по делото. Преди да пристъпи към разглеждане на касационната жалба по същество, касационният съд е длъжен да извърши селекция на същата по реда на чл. 288 ГПК, като се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно критериите, разписани в чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване е предпоставено от формулирането на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. По отношение на този въпрос е необходимо да бъде обосновано и наличието на някое от допълнителните основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Наред с това, по силата на чл. 280, ал. 2 ГПК, съдебният акт се допуска до касационен контрол и при констатирана от съда вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност. В настоящия случай не са налице релевираните от процесуалния закон основания за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките на дължимата от Върховния касационен съд селекция. Този въпрос трябва да бъде изведен от конкретния предмет на спора и да е от значение за решаващата воля на съда, но не може да се отнася до правилността на обжалваното решение, до възприемането на фактическата обстановка или до обсъждането на събраните по делото доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес, касационната инстанция може единствено да конкретизира и прецизира поставения от жалбоподателя въпрос, но няма правомощието служебно да го извлича от съдържанието на изложението или от изложените в жалбата доводи. Ето защо, непосочването на правен въпрос съставлява самостоятелно и достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите не са формулирали надлежен правен въпрос, нито са аргументирали наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Изложените от тях доводи по своето правно естество съставляват оплаквания по съществото на спора – относно фактическия състав на придобиването на собствеността чрез търг с оглед на приложимото към този момент (1940 г.) законодателство. Тези аргументи обаче са относими единствено към проверката на основателността на претенциите, която предполага валидно предявени искове по редовна и допустима искова молба, но не релевират основания за селекция на жалбата. При извършване на служебната проверка по реда на чл. 280, ал. 2 ГПК не се констатират пороци, обуславящи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение. Обжалваният съдебен акт не разкрива и белезите на очевидна неправилност, предвид липсата на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. Такава не се извежда и от доводите за липса на мотиви в обжалвания съдебен акт. За да постанови този резултат, въззивният съд е достигнал до обуславящия извод за недопустимост на производството поради неотстраняване на констатираните нередовности на исковата молба, въпреки обезпечената процесуална възможност за уточняване на обстоятелствената й част и за ясно формулиране на нейния петитум в съответствие с дадените точни и пълни указания. Не могат да бъдат споделени доводите за липса на мотиви в атакувания акт. Напротив, въззивната инстанция е обсъдила подробно изложените от ищците фактически твърдения и формулираните въз основа на тях искания. От мотивите на акта е видно, че въпреки дадените указания, правоприемниците продължават да претендират установяване право на собственост към минал момент (към 1940 г.) по отношение на имот, отчужден през 1951 г., като същевременно кумулативно поддържат и осъдителен иск за заплащане на паричната му равностойност. Недопустимостта на подобно установяване на собствеността и обективно съединяване обаче е разяснена на ищцовата страна както с предходното решение на ВКС, така и с последващите актове на въззивния съд. Поради това въззивната инстанция е изпълнила в пълнота визираното в чл. 236, ал. 2 ГПК и залегнало в константната практика на ВС и ВКС задължение за мотивиране на съдебния акт, съобразно констатирания порок. Редовността на исковата молба съставлява абсолютна положителна процесуална предпоставка както за надлежното упражняване на правото на иск, така и за ефективното реализиране на правото на защита на ответника. Като е достигнал до извод за неотстраняване на нередовностите на исковата молба, обезсилил е първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото, въззивният съд е процедирал в пълно съответствие с правомощията си по чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК и дадените от Върховния касационен съд задължителни указания по приложението на закона. Тъй като проверката за допустимост на производството предхожда тази по съществото на спора, констатацията за недопустимост на първоинстанционния съдебен акт изключва проверката за неговата правилност по същество, респективно излагането на мотиви по съществото на материалноправния спор, включително и такива по обсъждане на доводите на страните и събраните доказателства, относими към основателността на претенциите. В заключение, в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че липсват предпоставките за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол. При този изход на производството, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответника по касация – Община Червен бряг, следва да бъдат присъдени сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. От представените по делото доказателства – договор за правна защита и съдействие и платежно нареждане, се установява, че същите са реално заплатени по банков път в размер на 2 000 лева, съставляващи възнаграждение за един адвокат и равняващи се на 1 022.58 евро. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.