Определение № 1265 от 19.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3652/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано e по касационна жалба на В. А. Д., подадена чрез адв. Й. Д. и адв. М. Д., срещу решение № 609 от 09.05.2023г. по въззивно гр.дело №3620/2022г. на Софийския апелативен съд, ГО, 14 състав. С обжалваното решение след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 262350/ 14.07.2022г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 260171/25.01.2023г., постановени по гр.д.№5529/2017г. на СГС, ГО, 4 състав, е отхвърлен изцяло искът на касатора с правно основание чл. 432 КЗ, предявен против ЗД „Армеец“ АД за осъждане на застрахователното дружество да му плати сумата 150 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на П. В. П., настъпила при ПТП на 23.11.2016г., ведно със законната лихва, считано от 12.04.2017г. до окончателното плащане. Решението на САС е постановено при участието на ЗД „Бул Инс“ АД-трето лице помагач на страната на ответника. Касаторът обжалва въззивното решение с доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва изводите на съда, че не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователното дружество. Иска решението да бъде отменено и вместо това да се постанови друго, с което искът бъде уважен за сумата 70 000 лева. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор, с който ответникът в касационното производство ЗД „Армеец“ АД, чрез процесуален представител юрк.Л. М.-Л., излага съображения за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението. Оспорва жалбата и като неоснователна. Претендира разноски. Конституираното ЗД „Бул Инс“ АД, като трето лице-помагач на страната на ответника ЗД „Армеец“ АД не взема становище по жалбата. В срока по чл. 287, ал.1 ГПК представя списък с разноски по чл. 80 ГПК и претендира присъждането им в производството пред ВКС. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. В представеното към касационната жалба изложение на основанията по чл.280 ГПК жалбоподателят формулира правен въпрос, който поставя с оглед основанията за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК: 1. Длъжен ли е съдът да се съобрази със заключенията на допуснатите в производството съдебни експертизи и в случай, че становището на съда и на експертите се различават, следва ли в решението съдът да изложи аргументи защо не кредитира изцяло или от части заключението. Счита, че са налице предпоставките и на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 2. Необходимо ли е отглеждащият едно дете (неговия биологичен родител) да е припознал същото, за да възникне за отглеждания право да получи обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат смъртта на отглеждащия, настъпила в резултат на непозволено увреждане; 2а. Има ли право дете, отглеждано от мъж, съжителствал с майка му и участвал активно в отглеждането му, да получи обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от смъртта на отглеждащия го партньор на майката. Счита, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №227/ 09.02.2017г. по търг.дело № 53676/2015г. на І ГО и решение №309/30.01.2019г. по търг.д.№ 2843/2017г. на ІІ ТО. Не на последно място касаторът счита, че въззивното решение е и очевидно неправилно. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното: Разгледан е пряк иск по чл.432, ал.1 КЗ срещу застрахователно дружество за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на настъпило застрахователно събитие-ПТП, причинено от деликвент, чиято гражданска отговорност е застрахована по договор за задължителна застраховка ГО при ответника. Въззивният съд е установил от фактическа страна следното: на 23.11.2016г. около 16,20 часа в [населено място] на второкласен път ІІ-81 е настъпило ПТП с участието на л.а. марка „БМВ Х6“ с per. [рег.номер на МПС], управляван от П. Й. Н. (чиято ГО е застрахована при ответника), л.а. „Опел Астра“ с per. [рег.номер на МПС], управляван от ищеца В. Д. (чиято ГО е застрахована при подпомагащата страна ЗД „Бул Инс“ АД) и л.а. Алфа Ромео. Механизмът на настъпване на инцидента е следният: л.а. „БМВ Х6“ се движи по второкласния път с посока от [населено място] към [населено място] към кръстовището с третокласен път ІІІ10123 със скорост 102км/ч; в същото време по напречния третокласен път ІІІ-10123, в посока от [населено място] към [населено място] със скорост около 44 км/ч се движи л.а. „Опел Астра“, който не спира на знак „Стоп“, а навлиза в кръстовището с второкласен път РП ІІ-81 и не пропуска движещия се по път с предимство л.а. БМВ Х 6. Между двете МПС настъпва удар, като след удара л.а „Опел Астра“ е отблъснат по посока на движението на л.а. „БМВ Х6“, и навлиза в частен имот, а л.а. „БМВ Х6“ с остатъчната си скорост продължава напред и наляво, навлизайки в лентата за насрещно движение, където следва вторичен удар с насрещно движещият се л.а. „Алфа Ромео 147“. С присъда от 10.07.2020г. по нохд №73/2019г. на ОС-Монтана, потвърдена с решение № 154/08.06.2022г. по внохд № 1194/2021г. на САС, НО, 4 състав ищецът В. А. Д. е признат за виновен в това, че на 23.11.2016г. в [населено място], обл.М., на път ІІ81, км. ІІІ+6, при управление на л.а.„Опел Астра“ нарушил правилата за движение по пътищата-чл.47 ЗДвП и чл. 50 ал.1 ЗДвП, в пияно състояние-с концентрация на алкохол в кръвта - 1 промил (установено по надлежния ред, чрез техническо средство), без да има необходимата правоспособност, реализирал ПТП и причинил по непредпазливост смъртта на повече от едно лице-П. В. П. и Т. А. Д., като деецът е избягал от местопроизшествието, поради което и на осн.чл.343 ал.4 вр.ал.3 б.“а“ и б.“б“ вр.ал.3 пр.1, пр.3, пр.4, пр.5, пр.6 вр.чл.342 ал.1 от НК е осъден на 6 години лишаване от свобода. Въззивният съд е възпроизвел част от мотивите на присъдата. Обсъдил е констатациите на приетата в първоинстанционното производство САТЕ, според които за всички участници в движението е важало ограничение на скоростта от 50 км/ч (обозначено със знаци В 26); за движещите се по главния път, в кръстовището е имало и предупредителния знак А 18, маркиращ пешеходна пътека, а за движещите се по второстепенния път от [населено място] - знак В2 „Стоп“; скоростта на движение на л.а. „Опел“ преди и по време на удара е 75,67 км/ч, а скоростта на движение на л.а. „БМВ Х6“ - 111,34 км/ч преди и по време на удара; ударът между тези два автомобила е станал в лентата за движение на л.а. „БМВ“. Изводите на експерта са, че при направените изчисления в скоростите на движение на трите автомобила и неспазването на знак „Стоп“ от страна на Д., ударът между моторните превозни средства е бил неизбежен. Според вещото лице, ако водачите на двата автомобила, движещи се един срещу друг по главния път II-81 бяха спазили ограничението за скоростта 50 км/ч, то опасната зона за спиране на л.а. „БМВ“ би била 26,31 метра, на л.а. „Алфа Ромео“ - 35,90 метра, или това са разстояния, достатъчни при изчисленото разстояние на видимост да спрат и да дадат възможност на навлизащия в нарушение на кръстовището ищец да премине безпрепятствено. Предвид това вещото лице е формирало краен извод, че причината за настъпване на произшествието е на първо място в субективните действия на ищеца Д.-водач на л.а. „Опел Астра“, който не е спрял на пътен знак „Стоп“ и не е пропуснал приближаващия се отляво л.а. „БМВ Х6“, а едва на второ място-движението на л.а. „БМВ Х6“ с неразрешена скорост 102 км/ч, което е направило невъзможно предотвратяването на ПТП. Прието за установено е, че починалият П. П. не е бил женен и е оставил за наследници по закон своите родители – В. и Л. А. и двете си сестри-М. и Т.. Липсват данни ищецът да е припознат от него като биологичен син. Съдът е обсъдил и събраните в производството гласни доказателства-показанията на свидетелките Р. А. М. и А. М. Д. (майка на ищеца), според които А. Д. и починалия П. живеели на семейни начала в едно домакинство, без сключен брак, а от връзката си имат две деца - Т. и В., които не са припознати от бащата, за да може майката да получава помощи от държавата. В. живеел с родителите си до момента, в който създал свое семейство и се преместил в друга къща в същото село. За да отхвърли предявения пряк иск с правно основание чл. 432 КЗ на първо място въззивният съд е приел, че не е установено по делото такова поведение на застрахования при ответника водач-този, управлявал л.а. БМВ, което да е в причинно-следствена връзка със смъртта на П. П.. За да направи този извод, съдът се е позовал на постановената присъда в наказателното производство, водено срещу ищеца, според която ПТП е възникнало поради извършените от Д.- водач на л.а. Опел нарушения на ЗДвП - бил е неправоспособен, управлявал е МПС след употреба на алкохол и не е спрял на знак „Стоп“, отнемйки предимството на движещия се по път с предимство л.а. БМВ. Съобразявайки и заключението на приетата САТЕ, че превишената скорост на движение на застрахования при ответника водач на л.а. „БМВ Х6” не е първопричина за настъпване на ПТП, съдът е направил извод, че поведението на ищеца-управление на автомобила с превишена скорост в населено място, директното преминаване през кръстовище, без да спре на знак „Стоп“, отнемайки предимството на идващия по главния път л.а.„БМВ“Х6, в нарушение на чл.47 ЗДвП и на чл.50 ал.1 ЗДвП, под въздействието на алкохол и липса на умения и опит, представлява самоуврвждане, което изключва отговорността на ответното дружество. Съдът е посочил, че доколкото никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение и тъй като поведението на ищеца, в качеството му на водач на л.а.„Опел Астра“, е единствената причина за реализиране на ПТП, в резултат на което е настъпила смъртта на возещия се на задната седалка в управлявания от него автомобил П. П., исковата претенция с правно основание чл. 432 КЗ на В. Д. против ЗД „Армеец” АД е счетена за изцяло неоснователна. На следващо място според въззивния съд ищецът не попада в кръга от лица, на които се дължи обезщетение при смърт на близък, причинена от деликт. САС не е кредитирал показанията на А. М. – майка на ищеца, тъй като първоначално, дори и в наказателното производство е твърдяла, че не синът й В. Д., а тя е управлявала лекия автомобил. Съобразил е, че в хода на образуваното във връзка с процесното ПТП нохд № 73/2019г. по описа на ОС-Монтана, подсъдимият В. Д. е признал, че той е управлявал л.а, „Опел Астра“ към момента на настъпване на събитието, но въпреки това в настоящата ИМ е заявено, че свидетелката А. Д. е управлявала автомобила; по-късно Д. е променила показанията си с твърдението, че синът й е управлявал, но спрял на знака Стоп преди да навлезе в кръстовището, което също се опровергава от изводите на вещото лице. Предвид всичко изложеното съставът на САС е счел, че е налице лъжесвидетелстване, което изключва напълно свидетелските показания, сочещи произхода на ищеца от починалия при ПТП П.. Съдът е намерил, че показанията на втората свидетелка установяват единствено, че А. и П. живеели съвместно, като липсват ангажирани категорични доказателства, че ищецът е син на загиналия, още повече той е на 25 години, живеел е при баба си и дядо си, имал е свое семейство и три малки деца т.е. напълно еманципиран към датата на смъртта. Затова САС, позовавайки се и на разясненията, дадени в TP №1/21.06.2018г. по тълк.дело №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС е приел, че не е доказано пълно и главно наличието на такава аналогична връзка, която е характерна, типична и основателно следва да се приравни на роднинската връзка между син и баща. Според съда събраните гласни доказателства не сочат и за дълбоко и трайно „преобръщане на живота“ на Д. в резултат именно на смъртта на П.. Посочил е, че житейски логично и оправдано е изпитваните от ищеца болки и страдания да са свързани с това, че именно той е причинил ПТП, управлявайки МПС без да притежава правоспособност за това и след употреба на апкохол, което произшествие е довело до смъртта не само на П. П., а и на сестрата на ищеца – Т. А. Д.. По изложените съображения съдът е приел, че е останала недоказана пълно и главно активната материалноправна легитимация за ищеца. Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО намира с оглед мотивите на САС, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационен контрол. Поставените въпроси в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК - да са от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд, с които е мотивирано отхвърлянето на иска по чл.432, ал.1 КЗ. Първият процесуалноправен въпрос е поставен в контекста на релевираните от касатора оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните по делото доказателства и има отношение към преценката за евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК във фазата на разглеждане на касационната жалба, но не и в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Освен това, принципен отговор на въпроса се съдържа в нормата на чл. 202 ГПК, според която съдът не е обвързан от заключението на вещото лице, а го обсъжда наред с всички събрани по делото доказателства, тоест начинът, по който съдът цени заключението на вещото лице, е регламентиран ясно и точно в разпоредбата на чл. 202 ГПК. По приложението на тази разпоредба е налице и трайно установена практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил. Според тази практика, съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори когато то не е оспорено от страните, а следва да го прецени не само с оглед неговата яснота и обоснованост, но и съобразно всички доказателства по делото (чл. 202 ГПК). Когато съдът отхвърля експертното заключение изцяло или в отделни негови части, той е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточните или ненаучни изходни позиции, като прецени всестранно и други доказателства. Наличието на съдебна практика по приложението на чл.202 ГПК и липсата на аргументация за необходимост от нейната промяна или осъвременяване налагат извода за отсъствие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По отношение на втория въпрос следва да се посочи, че съставът на САС не е отрекал правото на обезщетение на лицето, което е отглеждано от съпруга на майката, нито е излагал съображения, че за да възникне тази правна възможност оглеждащият следва да е припознал детето. Въпрос 2а е некоректно зададен и не кореспондира с приетото от въззивната инстанция от фактическа страна. Въпросът е израз на несъгласието на страната с дадените от въззивния съд правни разрешения и анализа на доказателствата. Подобни доводи не могат да бъдат обсъждани в производството по чл. 288 ГПК, тъй като са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл.290 от ГПК. На следващо място следва да се допълни, че не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В цитираното от касатора решение № 309/30.01.2019г. по т.д.№ 2843/2018г. на II ТО е изтъкнато, че според задължителните за съдилищата разяснения, дадени в ТР № 1/2016г. от 21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.V.1961г. и ППВС № 5 от 24. ХІ.1969г. и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че с ППВС № 5/24.11.1969г. е признал право на обезщетение и на отглежданото, но неосиновено дете, съответно на отглеждащия го. Включването на тези лица в кръга на правоимащите е мотивирано със съдържанието на съществувалите между тях и починалия житейски отношения, които са напълно сходни с отношенията между биологичен родител и дете и е справедливо, при установени действително претърпени вреди, те също да могат да получат обезщетение. Признаването на право на обезщетение на отглежданото дете, съответно на отглеждащия го, е обвързано с изискване отглеждането да е било трайно и да е създало връзка и чувства като между биологичен родител и дете, без да се поставя условие за предприети формални процедури по осиновяване или установяване на произход. В пълно съответствие с тази практика възззивният съд е извършил подробен анализ на ангажираните в производството доказателства и е стигнал до извода, че по делото не е установено съществуването на такива житейски отношения, които да са сходни с отношенията между биологичен родител и дете, както и че не са доказани действително търпени от ищеца неимуществени вреди от смъртта на починалия, които да следва да се обезщетят от ответника. Както вече беше отбелязано, несъгласието на касатора с изводите на съда, че при условията на пълно и главно доказване не е установено съществуването на връзка между починалия и ищеца, сходна на тази между баща и син, не може да обоснове наличието на предпоставките за допускане на касационен контрол на атакуваното решение. Решението на САС не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Твърденията за очевидната му неправилност се припокриват с оплакванията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр.3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото разноски на касатора - ищец не се дължат. Жалбоподателят дължи на ответника по касация ЗД „Армеец“ АД, представляван от юрисконсулт в производството по чл. 288 ГПК, юрисконсултско възнаграждение в размер 300 лева. На третото лице помагач ЗД „Бул Инс“ АД съдът не присъжда претендираните разноски, съгласно изричната разпоредба на чл. 78, ал. 10 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО