Определение № 919 от 25.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2134/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

„ЗИГЗАГ ЦЕНТЪР“ ООД обжалва Решение № 203/30.06.2025 г. по в.т.д. № 176/2025 г. на АС-Пловдив в частта, с която след отмяна на Решение № 496/23.12.2024 г. по т.д. № 640/2022 г. на ОС-Пловдив е осъдено да заплати на „КОМПЛЕКСНИ СТРОЕЖИ“ ООД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 266, ал. 1 и чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД сумата от 83 230,56 лв. – възнаграждение по договор за изработка от 18.04.2019 г., и сумата от 6 935,88 лв. – неустойка за забава, ведно със законната лихва от 16.11.2022 г. до погасяването.

Наведени са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивният съд необосновано е игнорирал установеното с експертиза двойно плащане на строително-монтажните дейности, актувани в протоколи № 3/30.03.2020 г. и № 4/31.08.2020 г., а и не е съобразил, че двукратното актуване на определена работа, дори същата да не е заплатена, води до неоснователно по-голям размер на съдебната претенция. Заявява, че поради грешното установяване на този факт съдът неправилно е отрекъл активното му вземане за връщане на надплатеното по двата протокола, заявено с прихващане, и в резултат исковете на ищеца са уважени, но без да се изложат безпротиворечиви мотиви по всички доводи и доказателства. Като необосновани се сочат и изводите на съда, че няма неусвоен аванс, тъй като с остатъка от него е погасено задължение по анулираната от ищеца преди процеса фактура № 492/2020 г. За допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба „КОМПЛЕКСНИ СТРОЕЖИ“ ООД счита, че не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като въззивното решение е правилно и съобразено с релевантната практика на ВКС, а поставените въпроси са неотносими, а и не е обосновано значението им за точното прилагане на закона или за развитието на правото. Излага становище за неоснователност на жалбата и по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу обжалваем акт (относно главно вземане с цена над предвидения в чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 2 ГПК праг и акцесорно на него).

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от „КОМПЛЕКСНИ СТРОЕЖИ“ ООД срещу касатора обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 266, ал. 1 и чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, включително за сумата от 83 230,56 лв. – възнаграждение по договор за строителство съгласно фактура № 741/2021 г., и 6 935,88 лв. – неустойка за забавеното му плащане, ведно със законната лихва върху главниците от предявяване на исковете до погасяването. За съвместно разглеждане е прието възражение за прихващане с активно вземане за платено без основание възнаграждение по протокол № 4 в размер от 79 769,24 лв. В о.с.з. на 12.10.2023 г. е допуснато увеличение на иска за неустойка върху главницата по фактура № 741/2021 г. до сумата от 9 500,40 лв., но с първоинстанционното решение произнасяне по увеличението няма, нито е искано допълването му.

Първоинстанционният съд е установил следните факти: между страните е сключен процесният договор от 18.04.2019 г., по силата който ответникът е възложил на ищеца строителство на сграда срещу възнаграждение в размер от 769 201,88 лв., платимо авансово (30 %) и поетапно (при приемане на съответния етап от работата, с приспадане на пропорционална част от авансовото плащане); договорена е неустоечна отговорност за възложителя при забава в плащането в размер от 0,20 % от стойността му – за всеки ден след петия работен, но не повече 10 %; работата по договора е изпълнена частично - по протоколи № № 1/2019 г., 2/2020 г., 3/2020 г., 4/2020 г. и 5/2021 г.; изпълнението на дейностите по последния (процесен) протокол е възложено както с договора, така и допълнително - в хода на изпълнението му, и е прието без възражение, като за стойността на изработеното (210 430,56 лв. с ДДС) и след отчитане на платен аванс в размер от 106 000 лв. е издадена процесната фактура № 741/2021 г.; някои от дейностите по протокол № 3 и протокол № 4 са актувани двойно и възнаграждението за тях (79 769,24 лв.) е заплатено от възложителя два пъти. При тези факти първоинстанционният съд е заключил, че в полза на възложителя съществува вземане във връзка с двукратното заплащане на едни и същи дейности по протоколи № № 3 и 4 в размер от 79 769,24 лв. и с него е извършил прихващане на възникналото задължение по фактура № 741/2021 г. (69 358,80 лв. без ДДС), а поради обратното действие на прихващането е счел, че липсва забава по отношение на процесната главица, с оглед на което е отхвърлил и иска по чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.

Относно възникването на задължението по фактура № 741/2021 г. въззивният съд е формирал идентични фактически и правни изводи – изпълнението на дейностите е договорено (включително в хода на работата) и е прието, стойността им е удостоверена от страните в протокол и след приспадане на аванс е фактуриран за плащане остатъкът. Възраженията на възложителя, че фактурата остойностява невъзложени и неизпълнени дейности, както и че фактурира по-високи единични цени от договорените в част „Покрив“ и „Фасада“, са намерени за преклудирани, но е изразено становище и за тяхната неоснователност с оглед събраните доказателства, вкл. подписания протокол № 5, свидетелските показания и обясненията на вещо лице. Въззивният съд е счел обаче за недоказано и възражението за прихващане. Той е обсъдил техническата експертиза, установяваща актуване в протокол № 3 и в протокол № 4 на едни и същи дейности на стойност 79 769,24 лв. без ДДС, но в отлика от първоинстанционния съд е приел за недоказано, че двукратно актуваните дейности са били заплатени два пъти. В тази връзка съдът се е позовал на счетоводната експертиза, според която задължението по протокол № 3 (183 111,59 лв.) е фактурирано и съответно – погасено (чрез приспадане на аванс) не в пълния си, а в по-малък размер (87 634,68 лв.). В резултат след частична отмяна на първоинстанционното решение исковете за главница и неустойка по фактура № 741/2021 г. са изцяло уважени, ведно със законната лихва от предявяването им до погасяването.

При тези факти не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено в нарушение на императивна разпоредба или на формалната логика, чието констатиране е възможно без анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на закон в противоположния му смисъл или в отменена редакция, нарушаване на основни съдопроизводствени правила или формиране на явно нелогични изводи). В случая касаторът е обосновал очевидната неправилност с довод за погрешно установяване на фактите относно заплащането на едни и същи дейности, актувани с протоколи № № 3 и 4, но от мотивите на въззивния акт не е видима сочената необоснованост – съдът се е позовал на заключенията на техническата и счетоводните експертизи, като е приел наличие на двукратно актуване, но не и на двойно погасяване (т.е. не и идентичност на разплатените по двата протокола дейности), тежестта за установяване на което е върху претендиращия активното вземане ответник. Така изложените мотиви не сочат на явно противоречие с формалната логика, нито са изградени при съществено процесуално нарушение, видимо от самите тях, а преценката дали решението почива на правилни фактически констатации, изисква анализ на доказателствата и поради това възможната грешка при установяване на фактите не може да се окачестви като такава с очевиден характер.

Идентични съображения важат и за оплакването за очевидна неправилност на извода на въззивния съд, че не е налице неусвоен аванс, с който да се погаси задължението по процесната фактура, защото остатъкът от него е приспаднат по фактура № 492/2020 г. Това съждение е формирано на база заключението на счетоводната експертиза и актовете за приета работа (в случая – по протокол № 2), не е във видимо противоречие с логиката (вкл. относно възможността да се дължи по анулирана фактура, щом не е опровергано извършването на дейностите по протокол № 2, за които е била издадена тя) и верността му е проверима само след съобразяване на доказателствата.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Правилно ли е съдът да приеме за настъпили тези правни последици, произтичащи от юридически факти, които не само не са били доказани в процеса, а напротив – са били опровергани от събрания доказателствен материал, без съдът да изложи в мотивите към съдебното решение по какъв начин е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора?

Този въпрос не е правен, защото изхожда от твърдение за недоказаност на факти, които обаче са били приети за установени от съда и именно въз основа на преценката за тяхната установеност е формирана правната му воля. Тоест отговорът на питането е предпоставен от друга фактология (а именно - зачитане от съда на правното действие на иначе приет от него за недоказан факт) и поради това то не е обуславящо, а като такова не удовлетворява общия селективен критерий.

2. При постановяване на решението си въззивният съд следва ли да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не?

3. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Следва ли да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и да отговори на всички възражения? Трябва ли съдът да аргументира защо не кредитира заключението на приетата счетоводна експертиза, установяваща наличие на неусвоен аванс, с който възложителя прави възражение за прихващане?

Въпросите по т. 2 и т. 3 (извън фактологията на последния подвъпрос) се отнасят до начина на взимане на решение по всяко дело, поради което са обуславящи, а доколкото могат да получат абстрактен отговор и са свързани с наведен касационен довод, имат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Спрямо тях обаче не е изпълнен допълнителният критерий на заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото не са решени в противоречие със съдебната практика на ВКС по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Според последната съдът дължи да аргументира установената от него фактическа обстановка и да формира въз основа на нея правните си изводи, което в случая е сторено - обсъдени са всички доказателства, събрани чрез писмени и гласни доказателствени средства и чрез заключения на вещи лица, и същите са залегнали в основата на решението по правото. В частност, относно липсата на неусвоен аванс съдът се е позовал на счетоводната експертиза, според която първоначално анулираната фактура за заплащане на дейностите по протокол № 2 е преосчетоводена и авансът е отнесен в нейно погашение. Несъгласието на касатора с този фактически извод не е основание за допускане на касационно обжалване (поставените въпроси имат отношение към излагането на мотиви относно доказателствата, а не към тяхната правилност).

4. При наличие на двукратно актуване на едни и същи строително-монтажни работи в последователни протоколи обр. 19 следва ли да се приеме, че вземането по единия протокол е недължимо изцяло или частично, независимо от начина на погасяване (пряко плащане, приспадане от аванс или прихващане), и допустимо ли е съдът да откаже прихващане единствено поради липсата на „двукратно плащане“ в парична форма чрез банков превод?

5. Следва ли при установено двукратно актуване на едни и същи строително-монтажни работи в протоколи обр. 19 и при плащане на едни от тях чрез приспадане на аванс, а на другите – с отделно плащане, да се приеме, че е налице двойно плащане по смисъла на чл. 103, ал. 2 ЗЗД и да се уважи възражение за прихващане?

Последните два въпроса не са правни. Те са изцяло фактологични, не могат да получат отговор без анализ на доказателствата. Четвъртият въпрос не кореспондира и с данните по делото, тъй като съдът не е отрекъл двойното погасяване на възнаграждението за еднакви дейности поради „липса на плащане в парична форма“, а поради недоказаност на факта, че погасяването по протокол № 3 (чрез усвоен аванс, приспаднат по издадената за този протокол фактура) касае именно двойно актуваните в протокол № 4 дейности. Следователно въпросите не удовлетворяват общия селективен критерий. Отделно от това следва да се посочи, че за тях касаторът не е обосновал и допълнителната предпоставка, на която се позовава (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), защото не е аргументирал коя правна норма, относима към питанията, се нуждае от (ново) тълкуване и защо.

По изложените съображения не може да бъде допуснато касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба претендира разноски, но не доказва извършването им.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,