Определение № 1354 от 23.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1926/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „ЛЕВКОРП ГРУП“АД ЕИК[ЕИК] срещу решение №3667/05.07.2023 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 4628/22, с което е потвърдено решението, постановено по гр.д .№ 5020/21 на СРС-45 с-в., с което е бил уважен предявеният от страна на „Ест“ АД, ЕИК[ЕИК] иск с правно основание чл. 249, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК, като е осъден ответника „Лев Корпорация“ АД/ понастоящем с наименование „ЛЕВКОРП ГРУП“АД / да освободи, опразни и предаде на ищеца „Ест“ АД ЕИК[ЕИК] недвижим имот, представляващ офис № 7, с обща площ от 151. 99 кв.м., с административен адрес [населено място], [жк], [улица], ет.2, обект 7. Решението се обжалва и в частта за присъдените в тежест на касатора разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди се и недопустимост на съдебното решение, доколкото съдът не приложил разпоредбата на чл.229 т.4 ГПК като не е спрял производството по настоящия спор, с оглед висящо производство по предявен от „ЛЕВКОРП ГРУП“АД срещу „Ест“ АД установителен иск за придобиване на собствеността от страна на „ЛЕВКОРП ГРУП“АД върху процесния имот по давностно владение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че по правните въпроси от значение за спора е налице основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК и по чл.280 ал.2 ГПК-очевидна неправилност относно неприлагане на разпоредбата на чл.229 т.4 ГПК. Ответникът по касационната жалба в писмен отговор от процесуалния си представител изразява становище за нейната неоснователност и за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира разноските пред настоящата инстанция в размер на 2300 лева-платено възнаграждение за процесуално представителство пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и искът е неоценяем намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд се е позовал на следното: Предявен е иск с правно основание чл. 249, ал. 2 ЗЗД за връщане държането на недвижим имот, представляващ офис № 7, с обща площ от 151. 99 кв.м., с административен адрес [населено място], [жк], [улица], ет.2, обект 7, намиращ се в сграда 1, на основание прекратен договор за заем за послужване. Ищецът твърди, че през м. октомври 2009г. между страните е бил сключен представения по делото в оригинал приемо-предавателен протокол, с който на ответното дружество е било предадено ползването на процесния офис безвъзмездно. Излага доводи, че независимо, че в протокола страните са описани като наемател и наемодател, сключеният между тях договор следва да се квалифицира като заем за послужване без определен срок, поради липса на уговорена наемна цена. Позовава се и на влезли в сила решения между страните по спорове с правно основание чл. 59 ЗЗД, в които същият договор е квалифициран като неформален договор за заем за послужване. Сочи, че договорът е прекратен още през 2016г. с извършването на непарична вноска в капитала на „Вест 2015“ ООД от ищеца, за което ответникът е бил уведомен от новия собственик, като новият собственик е поканил ответното дружество да заплаща наемна цена, в случай, че продължи ползването, но ответникът е отказал да опразни имота и да заплаща наемна цена. Отправено е било до ответника изрично изявление за прекратяване на договора с нотариална покана от 18.04.2019г., но ответникът е отказал да върне държането му. Ответникът се е позовавал на липса на съществуващо между страните правоотношение по договор за заем за послужване. Въззивният съд е изложил, че фактическият състав на притезанието по чл. 249, ал. 2 ЗЗД включва следните елементи: валидно възникнало и прекратено правоотношение между страните по договор за заем за послужване, както и последващо неизпълнение на задължението на заемателя да върне вещта. По делото е представен в оригинал приемо-предавателен протокол, с който ищецът „Ест“ АД, като законен собственик и наемодател на процесния офис № 7, е предал ползването му на ответното дружество, като наемател. В титулната част на протокола не е посочена дата на предаване, но при описание на предаденото помещение са посочени показанията съответно на електромер и водомер към посочена датата 05.10.2009г. За ответното дружество като наемател, договорът е подписан от лицето Б.. С договор за залог върху вземания от 28.01.2015г. В. С. С., в качеството на заложен кредитор, е учредил в полза на ищеца „Ест“ АД /залогодател/, залог върху всички свои настоящи и бъдещи вземания от трети лица, произтичащи от ползване на обекти, собственост на залогодателя - помещения или части от помещения, намиращи се на етажи първи, втори и трети на сграда - Бизнес Център Евротур, находяща се в [населено място], [улица], т.е. включително и на процесния офис. По делото е било представено писмо изх. № 057/27.11.2017г., изходящо и подписано от изпълнителния директор и прокуриста на „Лев Корпорация“ АД, адресирано до ищеца, в което се сочи, че съгласно постигната договореност през 2009г., „Лев корпорация“ АД, като притежаваща 50% от акциите в капитала на „Ест“ АД, ползва безвъзмездно офиси №№ 6 и 7 в Бизнес център Евротур, като заплаща само консумативните разноски, свързани с ползването - за потребената ел.енергия, вода, топлофикация и поддръжка на съответните общи части на сградата. По отношение на приетия за основен спорен въпрос относно наличието на сключен неформален договор за заем за послужване през м. октомври 2009г. съставът на въззивния съд е изложил следните съображения: Налице е преклудиращо действие на силата на присъдено нещо по отношение на факта на сключения между страните безсрочен договор заем за послужване, както и на факта на неговото прекратяване- чл. 297 ГПК. С влязъл в сила съдебен акт - решение от 25.03.2022г. по т.д. № 633/2020г. на ВКС, II ТО, е бил уважен предявеният от В. С. С., в качеството му на процесуален субституент на „Ест“ АД, срещу „Лев корпорация“ АД, иск с правно основание чл. 164, ал. 2 вр. чл. 59 ЗЗД, като е осъдено ответното дружество да заплати на ищцовото, обезщетение за неоснователно обогатяване за периода 01.01.2016г. - 22.11.2016г., произтичащо от ползване на процесния офис на основание прекратен договор за заем за послужване, сключен с приемо-предавателен протокол от 05.10.2009 г. Съгласно мотивите на това решение, приложеният по настоящото дело приемо-предавателен протокол от 05.10.2009г. обективиращ безвъзмезден договор за заем за послужване досежно офис № 7, е бил прекратен, считано от 10.02.2015г., с отправени от заложния кредитор до ответника уведомления. Налице са и други влезли в сила съдебни актове, в които процесният по настоящото дело договор е квалифициран като заем за послужване, след като ответникът Лев корпорация АД се е позовал на безвъзмездно ползване на офиси №№ 6 и 7 /решение по гр.д. № 12236/2915г. на СГС, I - 17 състав, потвърдено с решение по гр.д. № 6234/2017г. на САС,1 състав, последното не допуснато до касационно обжалване с определение от 07.06.2019г. по гр.д. № 2618:2018г. на ВКС, I ТО./ Въззивният състав се е позовал на чл. 297 ГПК и практиката на ВКС като е приел, че преклудиращото действие на силата на присъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото вземане, независимо дали са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици - Решение от 12.10.2015г. по гр.д. № 2618/2014г. на ВКС, ТК, I отд.; Решение № 115/10.01.2012г. по т.д. № 883/2010г., Решение № 335/13.11.2018г. по т.д. № 2477/2017г. на ВКС. В случая с влязлото в сила съдебно решение е прието, че процесният приемо- предавателен протокол от 05.10.2009г. обективира действителен договор за заем за послужване между същите страни, прекратен през 2015г., като именно този факт е обусловил присъждането на обезщетение за продължилото неоснователно ползване на процесния офис от ответника през 2016г. Следователно със сила на присъдено нещо е установено съществуването на заявеното от ищеца право на облигационно притезание за неоснователно обогатяване, произтичащо от сключването и прекратяването на процесния по настоящото делото действителен договор за заем за послужване. С оглед изложеното, възраженията на ответника относно липсата на облигационно правоотношение по договор за заем за послужване са приети от въззивния съд за неоснователни, поради преклудиращото действие на силата на присъдено нещо относно факта на възникване на същото договорно правоотношение. Допълнително са изложени и съображения за наличие на доказано облигационно правоотношение между страните по договор за заем за послужване в хипотезата на чл. 301 ТЗ: По делото е безспорно, че договорът от м.10.2009г. е подписан за ответното дружество от лице без представителна власт - Б.. Това обстоятелство е изрично признато от ищеца с молба от 14.05.2021г. За съда, в случая, с обсъденото писмо от 2017г., адресирано от законните представители на „Лев корпорация“ АД към този момент, безспорно е налице изявление, което може да се цени като изрично признание на факта на безвъзмездно ползване на имота от ответника, считано от 2009г. Правилно в тази връзка са кредитирани по съвкупност и събраните гласни доказателства, включително и показанията на прокуриста на „Лев корпорация“ АД - П. Д., автор на цитираното писмо, както и представените фактури и заключение на ССчЕ. С оглед горното, въззивният съд обобщава, че по делото е налице пълно и главно доказване и на хипотезата на чл. 301 ТЗ относно сключен между страните договор за заем за послужване. С оглед всичко гореизложено съдът е направил извод, че ползването на на процесния имот от ответника е без правно основание, противопоставимо на ищеца, в качеството на заемодател на вещта. Съгласно цитираното по-горе решение на ВКС, процесният договор е бил прекратен още през 2015г., а по делото е налице представена редовно връчена и през 2019г. нотариална покана на ответника, с изрично изявление за прекратяване на договора. Предвид горното, е счетен за доказан фактическия състав на чл. 249, ал. 2 ЗЗД за връщане от ответника на заетата вещ. По отношение на оплакването на касатора за недопустимост на обжалваното въззивно решение, доколкото съдът не приложил разпоредбата на чл.229 т.4 ГПК като изрично с определение е отказал да спре производството по настоящия спор, поради наличие на висящо производство по предявен от „ЛЕВКОРП ГРУП“АД срещу „Ест“ АД установителен иск за придобиване на собствеността от страна на „ЛЕВКОРП ГРУП“АД върху процесния имот по давностно владение, то същото се явява неоснователно. Съгласно константната съдебна практика, базирана на ясната и безпротиворечива разпоредба на чл. 314, ал. 3 ГПК, по облигационни искове за опразване на наети и заети помещения, предявени по реда на Глава 25 ГПК, не се допускат възражения за собственост и за извършени подобрения. Следователно и висящи искови производства между страните по искове за собственост на имота нямат преюдициално значение спрямо иска за опразване на наети или заети помещения. Ищецът по настоящото дело извежда активната си материалноправна легитимация от качеството си на заемодател по процесния договор, който при прекратяване на последния има право да иска връщане на държането на заетата вещ. Възраженията на ответното дружество по отношение основателността на иска се основават в една част на това, че последното държи процесното жилище в качеството си на негов собственик, тъй като го е придобил по давностно владение. Такива възражения е недопустимо да се разглеждат по искове, предявени по реда на Глава 25, чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК, по силата на изричната норма на чл. 314, ал. 3 ГПК, тъй като противното би обезмислило бързината на производството. Ето защо, налични висящи производства между страните по искове за собственост върху процесния имот не се явяват предпоставки на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на бързото производство, тъй като освен, че липсва връзка на преюдициалност между тях и процесния иск, то по този начин би се допуснало заобикаляне на императивната забрана на чл. 314, ал. 3 ГПК. Следователно правилно съдът не приложил разпоредбата на чл.229 т.4 ГПК като изрично с определение е отказал да спре производството по настоящия спор на твърдяното от ответната страна основание. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на касатора, са изложени като правни, въпроси, за които се твърди, че са и от значение за изхода на конкретния спор, и които се свеждат обобщено до задължението на въззивния съд да приложи разпоредбата на чл.229 т.4 ГПК / въпроси под №№ от 1 до 3 в изложението/ в гореобсъдената по-горе хипотеза и приемането от съда на наличие на договор за заем за послужване, въз основа на приемо-предаветелен протокол от 2009 г., който не е приет по делото, както и за това допустимо ли е съдът да не изложи свои мотиви по възражението за недопустимост на първоинстанционното решение. По отношение на въпросите под №№ от 1 до 3 се отнасят вече изложените съображения за липса на основание по чл.224 т.4 ГПК за спиране на производството. Същите се отнасят и до необуславящия характер на последния въпрос и до оплакванията за очевидна неправилност, доколкото последните отново се свеждат до приложението на чл. 229 т.4 ГПК. Относно приемането от съда на наличие на договор за заем за послужване, въз основа на приемо-предавателен протокол от 2009 г., който не е приет по делото, то този въпрос е по правилността, но следва само да се отбележи, че същият е и без значение за изхода по спора, доколкото се касае за неформален по своята правна природа договор за заем за послужване, а и фактическите и правни изводи на въззивния съд по него се основават на налична СПН по предходно решение по съответен спор между същите страни, както и на приложението на чл.301 ТЗ. С оглед всичко гореизложено, настоящият състав на ВКС,ТК,Първо т.о. счита, че с оглед гореизложените съображения, не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В полза на ответника по КЖ следва да се присъдят разноски, в размер на 2300 лева-платено възнаграждение за процесуално представителство пред настоящата инстанция, с оглед приложените към отговора на КЖ: списък по чл.80 ГПК, договор за правна помощ и съдействие и платежно нареждане за извършено плащане от 07.11.2023 г. Водим от горното, настоящият съдебен състав на ВКС,Първо т.о.