Определение № 245 от 24.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 894/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. М. Великова - синдик на „Акулите“ ЕООД /н./, срещу решение №71 от 24.08.2023г. по в.т.д. №140/2023г. на Бургаски апелативен съд. С него са потвърдени решение №260071 от 20.10.2022г. по т.д. № 243/2020г. на Бургаски окръжен съд, както и решение №260030 от 12.04.2023г. по т.д. №243/2020г. на Бургаски окръжен съд. С решение № 260071 от 20.10.2022 г. по т.д. № 243/2020 г. на Бургаски окръжен съд е прието за установено, че „Акулите“ ЕООД /н./ дължи на „Д.-02“ ЕООД сумата от 1 025 000 лв. – главница, и сумата от 392547,98 лв. – лихва за периода 19.07.2010г. – 30.04.2014г., на основание договор за кредит от 19.07.2010г. и нотариално заверено споразумение от 28.04.2014г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 13.05.2014г., до окончателното заплащане на сумата. С решение № 260030 от 12.04.2023 г. по т.д. №243/2020г. на Бургаски окръжен съд първоинстанционният съд е допуснал поправка на явна фактическа грешка като в диспозитива на решение № 260071 от 20.10.2022г. по т.д. № 243/2020 г. на Бургаски окръжен съд е добавено: „Решението е постановено при участие на синдика на „Акулите“ ЕООД в открито производство по несъстоятелност“. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно поради съществено нарушение на процесуалния закон. Жалбоподателят поддържа, че решението е недопустимо, тъй като е постановено без участието на задължителна страна – „Акулите“ ЕООД – длъжник в производството по несъстоятелност, представлявано от управителя си. Поддържа, че в завареното исково производство по чл.637 ал.1 изр.2 от ТЗ синдикът следва да участва като самостоятелна страна в защита на обществения интерес. Твърди,че след откриването на производството по несъстоятелност длъжникът „Акулите“ ЕООД, чрез управителните си органи, е престанал да бъде страна по т.д. №243/2020г. по описа на Бургаски окръжен съд, а то е продължило само с участието на ищеца и синдика на „Акулите“ ЕООД като ответник, с което съдът е допуснал нарушение на основните принципи, установени от чл.6 и чл.7 от ГПК. Счита, че апелативният съд вместо да обезсили първоинстанционното решение, е потвърдил едно недопустимо и неправилно решение. Оспорва изводите във въззивното решение, че възражението за нищожност на споразумение от 28.04.2014г. към договор за кредит от 19.07.2010г. е преклудирано, тъй като не е депозирано с отговора исковата молба, а в първото заседание по делото. Поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл по изложените във въззивната жалба аргументи, както и че е постановил съдебен акт в противоречие на събраните доказателства по делото. Допускането на касационното обжалване касаторът обосновава с предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, като поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Когато въззивният съд констатира, че първоинстанционното решение е постановено без участието на задължителна страна, следва ли да обезсили обжалваното решение и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане с участието на страната, лишена от това право?; 2. След откриване на производство по несъстоятелност по отношение на страна по спор, в производство по чл.637, ал.1, изр.2 от ТЗ, следва ли синдикът да се конституира като отделна страна в производството, различна от длъжника?; 3.Длъжен ли е въззивният съд да следи за допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната част?; 4. Следва ли въззивният съд, като съд по съществото на спора, да направи своите фактически и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, като съобрази твърденията в исковата молба, направените възражения в отговора и оплакванията, инвокирани във въззивната жалба? Твърди, че въпросите по т.1 и т.2 са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, с практиката на ВКС по определение № 50492 от 22.12.2022г. по ч. т. д. №589/2022г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 94 от 24.11.2020г. по т. д. №2610/2019г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 194 от 04.10.2018г. по т. д. №598/2017г. на ВКС, ТК, IІ т. о., решение № 178 от 22.01.2016г. по т. д. №1889/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 3170 от 16.07.2015г. по т. д. №3170/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., определение №367 от 10.06.2022г. по т. д. №1056/2021г. на ВКС, ТК, II т. о., решение от 09.01.2020г. по т.д. №3135/2018г. на ВКС,ТК, II т.о.; въпросът по т.3 – в противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК, решение № 72 от 05.06.2018г. по гр. д. №1985/2017г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 108 от 12.07.2019г. по т. д. №2033/2018г. на ВКС, ТК, II т. о., а въпросът по т.4 – в противоречие с т.19 на Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, т.2 на Тълкувателно решение №1/2013 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №7 от 08.02.2012г. по гр. д. №510/2011г. на ВКС, ГК, II г. о., решение №57 от 19.05.2017г. по гр.д. №3457/2016г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение №3 от 22.07.2013 г. по гр. д. №534/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о. Ответникът по касация „Д.-02“ ЕООД, [населено място], оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Ответникът по касация „Акулите“ ЕООД /н./, [населено място], споделя аргументите на касатора и моли обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, както и да бъде отменено като неправилно и върнато за разглеждане от първоинстанционния съд. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения, изразяващи се в това, че синдикът не е бил конституиран с изричен акт като страна в производството, както и че след откриване на производството по несъстоятелност е приел, че ответникът се представлява от синдика. Приел е, че твърдените процесуални нарушения не са довели до ограничаване правото на защита нито на дружеството – ответник, нито на синдика. Приел е, че на синдика е била осигурена възможност да участва в производството на основание чл.694, ал.4 вр. чл.637 от ТЗ, а дружеството-длъжник е упражнявало правата си на ответник чрез органите си на управление, като е било представлявано от адвокат, упълномощен от управителя на дружеството / до 01.06.2022г., когато първоинстанционният съд е приел, че след откриване на производството по несъстоятелност дружеството – ответник следва да се представлява от синдика/. Изрично е изтъкнал, че първоинстанционното решение е съобщено на длъжника и синдика поотделно, като двете страни са подали въззивни жалби. Счел е за неоснователно оплакването, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по възражението за нищожност на Споразумение от 28.04.2014г. поради липса на основание. Изложил е доводи, че възражението е преклудирано, тъй като е следвало да бъде направено с отговора на исковата молба, а не в първото заседание. Позовавайки се на ТР №1/2020г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което съдът служебно следва да се произнесе по нищожността на сделка или отделни клаузи, ако произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, съдът е преценил, че в процесния случай нищожността не произтича пряко от сделката и събраните по делото доказателства. Счел е, че дори да се приеме, че възражението е направено надлежно, то окръжният съд подробно е изложил аргументи за съществуването на задължението на ответника към датата на сключване на споразумението. Приел е за установено по делото, че ищецът е предоставил на ответника сумата от 3 100 000 лв. по договор за кредит от 19.07.2010 г., със задължение да бъде върнат в срок до 31.07.2011г., както и че сумата е преведена по сметка на ответника. Взел е предвид, че заемополучателят е върнал на заемодателя общо 2 075 000 лв.: 525 000 лв. – на 19.08.2010 г., 1 200 000 лв. – на 28.10.2010г., 150 000 лв. – на 09.09.2011г. и 200 000 лв. – на 12.09.2011г., че към договора за заем са сключени няколко последващи споразумения, с които е променян срокът за връщане на заема, които са отразени в счетоводството на ответника, а също и че непогасените задължения са осчетоводени. С оглед на това е приел за правилен извода на първоинстанционния съд относно съществуването и размера на вземанията на ищеца по договора за заем. Приел е за неоснователно твърдението на ответника, че плащането на сумата 1 300 000 лв., извършено на 19.07.2010г. в полза на ищеца, представлява плащане по договора за заем, въпреки че в основанието на превода е посочено „извършено СМР по договор“. Изложил е аргументи, ищецът е изпълнявал СМР по обект, който е бил собственост на „Арвен“ АД, но впоследствие е апортиран в капитала на „Акулите“ ЕООД. Позовал се е на извършена СТЕ, съгласно която възложеното на ищеца строителство е изпълнено и прието. За изпълнените СМР ищецът е издавал фактури на „Акулите” ЕООД, които са били осчетоводявани и заплащани от ответника. Приел е, че ответникът не е провел успешно доказване и на твърденията си, че плащането на сумата от 1 300 000 лв. е без основание, докато са налице множество събрани доказателства за облигационната връзка между страните по договора за строителство и възникнали в тежест на ответника задължения да заплати възнаграждение за изпълнената работа. Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал. 1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. Касационната инстанция е длъжна служебно да следи за допустимостта на въззивното решение в обжалваната част и във фазата по селекция на касационните жалби. Констатирането на вероятност за наличие на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалвания съдебен акт обуславя допускане на касационно обжалване. В случая касаторът изрично въвежда доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение, като във връзка с тези доводи са поставени първите три процесуалноправни въпроса от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, поради което същите следва да бъдат обсъдени общо. Първите три процесуалноправни въпроси от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са поставени във връзка с твърдението за недопустимост на въззивното решение, поради пропуска на първоинстанционния съд да конституира синдика на ответното дружество като самостоятелна страна, въпреки, че в хода на първоинстанционното производство по отношение на ответника е било открито производство по несъстоятелност. Според касатора в тази хипотеза въззивният съд е следвало да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото за ново разглеждане на Бургаски окръжен съд, поради което потвърждавайки първоинстанционното решение Бургаски апелативен съд също е постановил недопустим съдебен акт. Съгласно определение № 483 от 11. 07. 2014г. по ч. т. д. №1827/2014 г. на ВКС, II т. о. искът по чл. 422, ал.1 от ГПК, предявен преди откриване на производството по несъстоятелност на ответника, е идентичен с иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ /ред. до изм., ДВ, бр.105/2016 г./, когато предмет на установяване по всеки от двата иска е дължимостта на едно и също вземане. Затова, при наличието на вече висящо производство по чл.422, ал.1 от ГПК предявеният по-късно иск с правно основание чл.694, ал.1 от ТЗ /ред до изм., ДВ, бр.105/2016г./ е недопустим. В определение №684 от 01. 12. 2015г. по ч. т. д. №2634/2015г. на ВКС, II т. о. е дадено становище, че искът по чл. 694, ал.1 от ТЗ /ред до изм., ДВ, бр.105/2016г./ за установяване на вземане, предмет на по-рано образувано производство по чл.422, ал.1 от ГПК, ще е процесуално недопустим поради припокриване с предмета на по-рано предявения установителен иск и производството по него ще подлежи на прекратяване. В мотивите на цитираните определения е посочено, че висящото производство по чл.422, ал.1 от ГПК изключва необходимостта за спорното вземане да бъде предявен нов установителен иск – положителен или отрицателен. Признаването или отричането на вземането със сила на пресъдено нещо ще бъде постигнато с влизане в сила на решението по иска по чл.422, ал.1 от ГПК, което по разпореждане на чл.637, ал.4 от ТЗ ще има установително действие в отношенията между длъжника, синдика и всички кредитори на несъстоятелността, каквото е действието и на влязлото в сила решение по иска по чл.694, ал.1 от ТЗ /ред. до изм., ДВ, бр. 105/2016 г./. Формираната практика на ВКС по приложението на чл.637 от ТЗ е обобщена и в решение по т. д. №636/2021г. на ВКС, ІІ т. о., съгласно което при издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, преди откриване на производство по несъстоятелност на длъжника и предявени след възражението по чл.414 от ГПК и след откриване на производство по несъстоятелност искове по чл.422 от ГПК и чл.694 от ТЗ за същото вземане, производството по иска по чл. 694 ТЗ също е недопустимо, тъй като с оглед разпоредбата на чл.422, ал.1 от ГПК искът за съществуване на вземането по издадената заповед за изпълнение се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, т. е. преди откриване на производството по несъстоятелност. Съгласно чл.637, ал.1 от ТЗ с откриване на производството по несъстоятелност се спират съдебните и арбитражните производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника с изключение на трудови спорове по парични вземания. Спряното производство, включително производството по иска по чл.422 от ГПК подлежи на прекратяване или на възобновяване по реда на чл. 637, ал. 3, т. 1 или т. 2 от ТЗ, в зависимост от това дали вземането – предмет на иска - е прието в производството по несъстоятелност при условията на чл.693 от ТЗ или не е включено в списъка на приетите от синдика вземания, или е включено в одобрения от съда списък, но срещу него е подадено възражение по реда на чл. 692, ал.3 от ТЗ. Исковото производство следва да се развие с участието на всички кредитори, участници в спора по реда на чл.692 от ТЗ в производството по несъстоятелност, с оглед спазване на принципа на равнопоставеност и гарантиране на правата на кредиторите, чиито възражения са уважени от съда по несъстоятелността. В хипотезата на направени възражения от други кредитори срещу прието от синдика вземане съдът, разглеждащ иска по чл.422 от ГПК, следва служебно да конституира възразилите кредитори като ответници. В случая синдикът има качество на самостоятелна страна в производството, длъжникът действа чрез управителните си органи, независимо, че са лишени от правомощия, а възобновеното по реда на чл.637, ал.3 от ТЗ производство замества това по чл.694 от ТЗ. Изключение е предвидено в хипотезата, при която към датата на откриване на производството по несъстоятелност по дело, по което длъжникът е ответник, съдът е приел за съвместно разглеждане предявен от длъжника насрещен иск или направено от него възражение за прихващане. Но и в този случай синдикът следва да бъде конституиран като страна в производството. Задължителното участие на същия следва от съвкупното тълкуване на разпоредбите на чл. 658 ал.1 т.7 от ТЗ, чл.637 ал.3 и 4 от ТЗ и чл.691 от ТЗ и необходимостта от постигане на процесуална икономия чрез неоспоримост на съдебно установеното вземане в производството по несъстоятелност. Участието на синдика прегражда възможността за симулативни процеси и злоупотреба с процесуални права от страна на длъжника и кредиторите му, в нередки случаи се явява гаранция срещу признаване на привидни вземания и увреждане на останалите кредитори, чийто процесуален субституент е синдикът. Неконституирането му в хипотезата на продължено производство по чл.637 ал.1 изр.2 от ТЗ отнема правната възможност на кредиторите на несъстоятелността да вземат участие в него, да наведат доводи, да поискат и представят допустими доказателства, както и да обжалват постановеното решение, поради което защитата на правата на останалите кредитори би била поставена изцяло в зависимост от служебното начало в гражданския процес / в този смисъл Решение №194/04.10.2018г. по т. д. №598/2017г. на ВКС, ТК, IІ т. о./ В настоящата хипотеза в хода на първоинстанционното производство с решение от 10.05.2022г. по т.д.№23/2022г. на Бургаски окръжен съд е било отрито производство по несъстоятелност на ответното дружество, като с молба назначения временен синдик адв. Н. Г. е уведомил съда за това обстоятелство и е поискал да му бъде дадена възможност да вземе участие в производството. Първоинстанционният съд, съобразявайки разпоредбата на чл.637 ал.1 пр.2 от ТЗ и предвид направеното от ответника възражение за прихващане, с определение от 09.06.2022г. по т.д.№243/2020г. на БОС е оставил без уважение искането на синдика за спиране на производството. Вместо да конституира синдика като самостоятелна страна, първоинстанционният съд с определение от 01.06.2022г. е приел, че същият следва да представлява ответното дружество, а в последното проведено по делото заседание на 14.09.2022г. / и първо след откриване на производството по несъстоятелност/ е отразил в протокола, че адвокат Ш., която е представлявала длъжника до момента, е упълномощена и от синдика, с разрешението на съда по несъстоятелността. Този порок е отстранен от въззивния съд, който е конституирал като въззивни жалбоподатели в производството - длъжника, ответник по предявения иск, и синдика, като самостоятелна страна, от когото също е постъпила въззивна жалба, а ищецът е конституиран като въззиваем. По този начин въззивното производство е проведено при участието на надлежни страни. Процедирайки по този начин, въззивният съд е съобразил практиката на ВКС, обективирана в решение №125/ 04.07.2017 г. по т.д.№ 2591/2016 г. на І т.о. на ВКС и р ешение №1/26.01.2018г. по т. д. №2222/2017г. на ВКС, ТК, I т. о. В същите е прието, че макар и съгласно чл.694, ал.3 от ТЗ участието на синдика в производствата, образувани по положителни или отрицателни установителни искове по чл. 694, ал. 1-3 от ТЗ, да е задължително, не се поражда необходимо задължително другарство между него и главните страни по тези искове, поради което между тях не възниква съвместна процесуална легитимация, обуславяща недопустимост на исковия процес, респ. на решенията, постановени в него. В същия смисъл и определение №263/11.08.2020г. по ч.т д.№975/2020г. на ВКС, ТК, I т. о., в което е посочено, че когато първоинстанционният съд не е спрял производството по реда на чл.637 от ТЗ и не е конституирал синдика на ответното дружество, това не се явява пречка въззивната инстанция да санира пропуска му и да разгледа по същество подадената пред нея въззивна жалба. Цитираното от касатора решение №94 от 24.11.2020г. по т. д. №2610/2019г. на ВКС, ТК, I т. о., не съдържа различно разрешение, доколкото изводите на състава на ВКС за недопустимост на решенията на въззивния и първоинстанционния съд, се дължат освен на факта, че в производството и пред въззивния съд не са били конституирани като страни синдикът и възразилите срещу приемането на вземането кредитори / в хипотеза на чл.637 ал.3 т.2 от ТЗ/, също и на обстоятелството, че съдът не е спрял производството по реда на чл.637 ал.1 пр.1 от ТЗ, което съставлява основание за недопустимост на постановените решения съгласно задължителните разяснения в ТР№1/09.07.2019г. по тълк.д.№1/2017г. на ОСГТК на ВКС. Извод за недопустимост на въззивно решение, постановено в производството по чл.637 от ТЗ, е направен и в цитираното от касатора решение № 194 от 04.10.2018г. по т. д. №598/2017г. на ВКС, ТК, IІ т. о. и решение №195 от 09.01.2018г. по т. д. №3135/2018г. на ВКС, ТК, IІ т. о., поради това, че синдикът не е взел участие като самостоятелна страна, включително и в производството пред въззивния съд, каквато не е настоящата хипотеза. Следва да се отбележи, че и с двете посочени решения на ВКС, делата са върнати за ново разглеждане от други състави на съответния апелативен съд, а не от първоинстанционния съд, каквато теза застъпва касаторът. Решение №178 от 22.01.2016г. по т. д. №1889/2013г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 3170 от 16.07.2015г. по т. д. №3170/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., са неотносими към настоящия спор, доколкото в тях извод за недопустимост на производството е направен поради факта, че процесното вземане не е било предявено от кредитора в производството по несъстоятелност. Дадено е разрешение, че с оглед равнопоставеността на старите кредитори в производството по несъстоятелност, както за развитието на исковото производство по чл.694 от ТЗ, така и за това по чл.637 ал.3 т.1 и т.2 от ТЗ, необходима предпоставка е предявяемото вземане да е било предявено от кредитора в производството по несъстоятелност. Не обуславят извод за недопустимост и доводите на касатора, че ответното дружество е било представлявано от синдика, вместо от неговите органи на управление. Не всяко нарушение на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд, което би довело до ограничаване на процесуалното право на страните на участие в процеса (дори то да бъде съществено), обуславя недопустимостта на обжалвания съдебен акт. Процесуалните нарушения, допуснати от първоинстанционния съд, които не са свързани с пораждането, съществуването и надлежното упражняване на процесуалното право на иск, се отразяват не на допустимостта, а на правилността на постановеното от него решение. Ненадлежното представителство на ответника в производството, макар и да съставлява процесуално нарушение, не води до недопустимост, а до неправилност на постановеното решение, която може да обуслови приложението на чл.266 ал.3 от ГПК, ако е довела до ограничаване на процесуалната възможност на страната да сочи и представя нови доказателства. Следва да се отбележи, че в случая ответникът е бил представляван в първоинстанционното производство от адвокат Ш., упълномощена от неговите органи на управление. Последващото й упълномощаване от синдика, като представляващ дружеството, е осъществено преди последното съдебно заседание, когато са били преклудирани всички възможности за ангажиране на нови доказателства и въвеждане на възражения от страна на същото дружество. С оглед изложеното доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение са неоснователни – липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо и касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 2 от ГПК, както и не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по формулираните от синдика на „Акулите“ ЕООД /н./ процесуалноправни въпроси относно допустимостта на производството. Последният процесуалноправен въпрос касае задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е от значение за изхода на делото. Не е налице обаче въведеното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по въведените релевантни процесуални въпроси. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл.290 ГПК решения – решение №388 от 17.10.2011г. по гр. д. №1975/2010г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014г. по гр. д. №2623/2013г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015г. по т. д. №1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл.235, ал.2 от ГПК и чл.236, ал. 2 от ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 от ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Неоснователни са доводите на касатора, в контекста на които е поставен процесуалният му въпрос, че въззивният съд не е обсъдил възражението за нищожност на споразумение от 28.04.2014г. към договор за кредит от 19.07.2010г. Въззивният съд се е произнесъл по оплакването на касатора - въззивник, че първоинстанционният съд не е обсъдил възражението на ответното дружество за нищожност на споразумението от 28.04.2014г. Посочил е, че счита това възражение за преклудирано, а също и че по отношение на него не са налице визираните в ТР №1/2020г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, при които съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, без направено от страните възражение, тъй като в случая нищожността не произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Наред с това е изтъкнал, че дори да се приеме за надлежно въведено в процеса, това възражение е обсъдено от Бургаски окръжен съд, който е приел, че задължението по договора за заем не е било погасено към датата на сключване на споразумението. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал след обсъждане на събраните по делото доказателства, е относима към касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и не подлежи на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. На ответника по касация „Д.-02“ ЕООД, [населено място], не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото не са представени доказателства за извършването на такива. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд