Определение № 4939 от 30.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3086/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 1, във вр. с чл. 83, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищцата по делото Р. П. Н., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. Л. Д. срещу определение № 493/15.07.2025 г., постановено по частно възз. гр. дело № 399/2025 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно определение, като е потвърдено първоинстанционното определение № 2580/04.06.2025 г. по гр. дело № 1013/2025 г. на Варненския окръжен съд, е оставено без уважение искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК на жалбоподателката за освобождаване от дължимите по делото държавна такса и разноски. С постановеното по делото, необжалвано и влязло в сила определение № 4254/23.09.2025 г., настоящият съдебен състав е оставил без разглеждане частната касационна жалба и е прекратил касационното производство в частта, с която с въззивното определение е оставено без уважение искането на жалбоподателката за освобождаването й от заплащане на дължимите държавна такса и разноски по предявения от нея осъдителен иск за заплащане на сумата 510.28 лв. Въззивното определение № 493/15.07.2025 г., като необжалваемо, съгласно чл. 274, ал. 4 от ГПК, също е влязло в сила в тази част. С посоченото по-горе определение № 4254/23.09.2025 г. настоящият съдебен състав е установил, че частната касационна жалба е процесуално допустима в останалата й част – относно искането на жалбоподателката за освобождаването й от заплащане на дължимите държавна такса и разноски по предявения от нея по делото осъдителен иск за заплащане на сумата 55 741.15 лв. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за неправилност на тази част от въззивното определение. В изложението към жалбата, също чрез адв. Л. Д., като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) към кой момент съдът преценява имущественото състояние на молителя при преценка основателността на молба по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК; 2) при наличието на доказателства, от които е видно, че общото имущество на молителя и ответника е под обезпечителна мярка, то може ли съдът да приеме, че същият може да се разпорежда с имуществото и да реализира граждански плодове от него; 3) при липса на достатъчни доказателства съдът следва ли да укаже на молителя да представи допълнителни такива и/или би могъл да събере по собствен почин; 4) допустимо ли е само на база предположение на съда да бъде отхвърлена молбата по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК; 5) в случай на непълнота или неточности в декларацията за семейно и имуществено състояние съдът следва ли да изиска допълване или да даде възможност въпросът да бъде изяснен, без да игнорира удостоверителното значение на същата; 6) допустимо ли е с пълномощно, с което е упълномощена молителката, но с изрична клауза, указваща начина на постъпване на продажната цена, да бъде получена еднолично от нея по начин, по който същата намери за добре; и 7) допустимо ли е с пълномощно, в което не е договорена клауза за договаряне сам със себе си, да бъде прехвърлен имот в полза на приобретателя. Жалбоподателката навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че тези въпроси, с изключение на въпрос № 6, са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както следва: въпроси №№ 1 и 2 – в противоречие с определение № 601/25.07.2014 г. по ч. гр. д. № 4477/2014 г. на IV-то гр. отд.; въпроси №№ 3 и 4 – в противоречие с определение № 686/12.12.2014 г. по ч. гр. д. № 7091/2014 г. на I-во гр. отд. и определение № 80/09.01.2024 г. по ч. гр. д. № 3616/2023 г. на III-то гр. отд.; въпрос № 5 – в противоречие с определение № 290/13.03.2016 г. по ч. търг. д. № 66/2016 г. на II-ро търг. отд., определение № 603/02.10.2014 г. по ч. търг. д. № 2139/2014 г. на II-ро търг. отд., определение № 573/12.07.2011 г. по ч. търг. д. № 230/2011 г. на II-ро търг. отд., определение № 612/12.08.2010 г. по ч. търг. д. № 564/2010 г. на II-ро търг. отд., определение № 496/10.07.2013 г. по ч. търг. д. № 2492/2013 г. на II-ро търг. отд. и определение № 305/15.06.2009 г. по ч. гр. д. № 335/2009 г. на III-то гр. отд.; и въпрос № 7 – в противоречие с определение № 1052/25.09.2015 г. по гр. д. № 3371/2015 г. на IV-то гр. отд. Навежда се и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е установил, че дължимата държавна такса е в общ размер (по двата предявени иска) от 2 279.64 лв. Установил е също, че жалбоподателката-ищца е възрастна жена на 75 години, вдовица, няма задължения за издръжка към други лица и съгласно представеното изследване, през 2023 г. е била оперирана от дискова херния в [населено място], Ф., като няма доказателства към момента да страда от заболяване, включително и от паркинсон и да има разходи за лечение. Ищцата е декларирала, че притежава единствено 1/2 ид. част от процесния апартамент и паркомястото в съсобственост с ответника, че живее в този апартамент с пълнолетната си дъщеря, че няма никакви доходи, а за издръжката й се грижи дъщеря й. Декларирала е също, че няма лична банкова сметка, а ползва открита обща такава с дъщеря й, но не е посочила средствата си по нея. Заявила е, че очаква да придобие право на социална пенсия за старост, но няма данни да е искала и да не е получила досега пенсия, включително и заради съпруга си, или за причините да не получава такава понастоящем. От служебно събраната от първоинстанционния съд информация въззивният съд е установил, че действително към настоящия момент молителката притежава един жилищен имот – 1/2 идеална част от жилище, цялото от 86.94 кв.м. в к.к. „Св.св. К. и Е.“, в който декларира, че живее с пълнолетната си дъщеря, като е приел, че жилището не може да бъде източник на средства. Установил е също, че ищцата притежава и нежилищен имот – 1/2 идеална част от 18.82 идеални части от подземен гараж, обособен в паркомясто 15 в същата сграда, като е приел, че съгласно предоставено й пълномощно от 01.10.2024 г. за разпореждане от съсобственика й И. Т., този имот може да бъде продаден и представлява потенциален източник на достатъчно средства за заплащане на дължимата държавна такса. Въззивният съд е установил още, че молителката-ищца не е декларирала, но според служебно събраната информация, тя притежава и два леки автомобила – мерцедес 250Д и сааб 93, с дата на регистрация, съответно от 1987 г. и 1999 г., на които тя е собственик от 2002 г. и 2005 г., за които е приел, че също представляват източник на средства, както и че липсват данни за невъзможността да бъдат продадени. Апелативният съд е установил също, че молителката е декларирала, че има обща сметка с дъщеря си, но не сочи сумата по нея, което е приел също за индиция за наличност на средства. Наред с това съдът е установил и обстоятелствата, че в близките предходни години молителката заедно със съсобственичката си – дъщеря й А. Н., се е разпоредила с ценни и скъпи имоти в [населено място], като през 2020 г. – с магазин от 105 кв.м. и склад от 24 кв. в идеалния център на [населено място], и през 2017 г. – с вила от 100 кв.м. на два етажа и сутерен, заедно с дворното място от 731 кв.м. в [населено място], Св. Н. (Бриз), както и че към месец октомври 2024 г. тя е имала значителни спестявания от 500 000 лв. по банкова си сметка, което е посочено от нея в исковата й молба, но за твърдяната липса на които, не е представила никакви доказателства. Ищцата е сочила също, че след това, заради заплахи, тя дала на ответника и останалите си спестявания от 15 000 евро, предвид което съдът е приел, че тя е разполагала с още средства. На следващо място въззивният съд е изложил съображения, че идеята на законодателя да даде възможност за освобождаване от заплащане на такси и разноски по производството е мотивирана от социални съображения и е установена в полза на хора с ниски материални възможности, за които би бил невъзможен достъпът до съдебното производство с оглед конкретния размер на дължимата държавна такса и разноски. Съдът е приел, че настоящият случай не е такъв, тъй като при установените по-горе данни по делото, понастоящем ищцата притежава имущество, което е източник на средства:1/2 идеална част от паркомястото, с възможност за разпореждане и с дела на съсобственика й, както и два автомобила и средства по обща сметка с дъщеря й. С оглед това, съдът е достигнал и до решаващия си извод, че ищцата не е материално затруднено лице, за което законодателят, чрез процедурата по чл. 83, ал. 2 от ГПК, е осигурил гаранции за достъп до съдебна защита. В тази връзка апелативният съд е съобразил и установеното по-горе относно начина на живот на жалбоподателката преди завеждането на делото (включително твърденията й в исковата й молба: че от 2013 г. е издържала бившия си приятел – ответника Т., че е плащала за екскурзиите му в чужбина, за вечери на ресторанти, купувала му е нови дрехи, обувки и козметика, двупосочни билети до [населено място] и обратно, платила е лечението на майка му от 3 000 евро, заплатила е част от новия му автомобил – 6 000 евро и частта му от съсобственото жилище и паркомясто), както и притежаването на скъпи имоти, включително и разпоредени такива и за разполагане със значителни средства и спестявания (500 000 лв. и 15 000 евро), осъществяване на операция от дискова херния в [населено място], Ф. и липса на поискана досега пенсия, като е посочил, че тези обстоятелства са все в насока, че молителката не попада в кръга на социално неравнопоставените лица с нужда от закрила заради липсата на средства за заплащане на таксата за делото. В заключение въззивният съд е достигнал до крайния си извод, че е неоправдано при това положение, с оглед социалните функции на правото по чл. 83, ал. 2 от ГПК и целта да не бъде отказано правосъдие на социално слаби граждани, освобождаването на ищцата от държавната такса по делото. При така мотивираното въззивно определение, по наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Въззивният съд е направил решаващия си извод, че жалбоподателката не е материално затруднено лице по смисъла на чл. 83, ал. 2 от ГПК, въз основа на констатациите си за притежаваното понастоящем от нея имущество (1/2 идеална част от паркомясто, с възможност за разпореждане и с дела на съсобственика й, и два автомобила, установени от събраните доказателства, както и декларираната обща банкова сметка с дъщеря й), за което имущество е приел, че е източник на средства за нея. По този начин поставеният от жалбоподателката въпрос № 1 – относно момента, към който съдът преценява имущественото състояние на молителя, е разрешен не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, която приема, че тази преценка се извършва към момента на подаването на искането и произнасянето на съда по него; респ. – по отношение на този въпрос не са налице наведените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Останалите правни въпроси, поставени от жалбоподателката, не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, като съображенията за това са следните: Също видно от горните мотиви на въззивния съд, той не е отхвърлил искането по чл. 83, ал.2 от ГПК „само на база предположение“, каквато е постановката на въпрос № 4, а въз основа на фактическите си констатации за обстоятелствата, установени от събраните доказателства и подадената от жалбоподателката декларация. Самият въпрос съставлява формулирано във въпросителна форма касационно оплакване за неправилност на извода на съда, а не процесуалноправен или материалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В мотивите към обжалваното определение въззивният съд не е обсъждал нито доказателства за наложена обезпечителна мярка върху имуществото на ищцата и ответника, каквито се сочат във въпрос № 2, нито пък е обсъждал клаузи от пълномощното, каквито се сочат във въпроси №№ 6 и 7, респ. – съдът не е давал и разрешение на никой от тези три въпроса. Следователно, същите не са обуславящи правните изводи на апелативния съд в обжалваното въззивно определение и не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, още повече, че последният въпрос № 7 (допустимо ли е с пълномощно, в което не е договорена клауза за договаряне сам със себе си, да бъде прехвърлен имот в полза на приобретателя) е и неясен. Останалите два правни въпроса №№ 3 и 5 (при липса на достатъчни доказателства съдът следва ли да укаже на молителя да представи допълнителни такива и/или би могъл да събере по собствен почин; и в случай на непълнота или неточности в декларацията за семейно и имуществено състояние съдът следва ли да изиска допълване или да даде възможност въпросът да бъде изяснен, без да игнорира удостоверителното значение на същата) се свързват с касационните оплаквания на жалбоподателката, че въззивният съд не й е дал сочените във въпросите указания и възможност, макар нито от събраните доказателства, нито от подадената от самата нея декларация да не е установил размера на средствата по декларираната обща банкова сметка с дъщеря й. Размерът на тези средства обаче не се сочи и в частната касационна жалба, поради което настоящата инстанция – дори и да допусне касационното обжалване по тези два въпроса, не би могла да направи обоснован извод нито дали жалбоподателката разполага с достатъчно средства по тази сметка за заплащането на дължимите държавна такса и разноски, нито дали ако размерът на тези средства беше установен по делото, би се променил крайния резултат, постановен с обжалваното въззивно определение, респ. – дали апелативният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като не е дал такива указания и възможност на жалбоподателката да допълни декларацията си или да представи доказателства в тази насока. Следователно, въпроси №№ 3 и 5 са без значение за изхода на производството по чл. 83, ал.2 от ГПК и не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка следва да се има предвид и обстоятелството, че след като първоинстанционният съд отново й даде указания за внасяне на дължимата държавна такса по делото, жалбоподателката отново има възможност да поиска освобождаване по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК като представи и пълна и точна декларация и доказателства за имущественото си състояние. В заключение, касационното обжалване на невлязлата в сила част от въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение