Определение № 5507 от 01.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2319/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на РБ срещу решение № 55/27.02.2025г. по в. гр. д. № 507/2024г. на Великотърновския апелативен съд в частта, с която след като е потвърдено решение № 484/27.08.2024г. по гр. д. №936/2021г. на Великотърновския окръжен съд, Прокуратура на РБ е осъдена да заплати на В. Г. Г. /с предишна фамилия Ш./ на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди претърпени в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 253, ал. 4 вр. с ал. 3, т. 2 вр. ал. 1, пр. 1 НК, за което е оправдан с присъда от 29.07.2019 г. постановена по НОХД № 421/2015 г. по описа на Великотърновския окръжен съд, влязла в сила на 08.10.2020 г. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.10.2020 г. до окончателното плащане. Поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Подадена е и насрещна касационна жалба от В. Г. Г.. В случай, че се допусне до разглеждане касационната жалба на Прокуратурата на РБ, В. Г. Г. обжалва въззивното решение в частта, с която след като частично е отменено решението на първостепенния съд е отхвърлен искът му за сумата над 15 000 лв. до 50 000 лв. За да се произнесе по искането за допускане, ВКС взе предвид следното: При постановяване на решението си съставът на Великотърновския апелативен съд е приел, че в производството категорично били установени елементите от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ - в хипотезата на повдигнато срещу лицето обвинение за умишлено престъпление, по което е оправдано с влязъл в сила съдебен акт, което е предпоставка за ангажиране отговорността на държавата в лицето на Прокуратурата на РБ, която е повдигнала обвинението. С оглед оплакванията във въззивната жалба на ответника спорен според съда бил само въпросът за размера на дължимото се на В. Г. обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди. Това обезщетение се дължало за продължило осем години наказателно производство, считано от 27.08.2012 г., когато В. Г. е привлечен като обвиняем до 08.10.2020 г., когато е влязла в сила постановената от състав на Великотърновския окръжен съд оправдателна присъда и е признат за невиновен и изцяло оправдан по внесеното обвинение. Същото е било за извършено престъпление по чл. 253, ал. 4 вр. с ал. 3, т. 2 вр. ал. 1, пр. 1 НК, което представлява тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. В хода на наказателното производство по отношение на ищеца са били вземани мерки за неотклонение - "парична гаранция" и "подписка", включително и му е и била наложена забрана да напуска пределите на Република България. В рамките на съдебното производство са били проведени 22 открити съдебни заседания, като на 5 от тях ищецът в качеството му на подсъдим не се е явил, поради което не е бил даван ход, а за период от една година съдебното производство е било спряно на основание чл. 25 ал. 2 НПК във връзка с отправени молби за правна помощ до Република Гърция и Република Румъния. Въззивният съд е съобразил, че от приложената по делото справка за съдимост на В. Г. се установявало, че с присъда от 02.02.2011 г. на първоинстанционен съд на [населено място] той е бил осъден на 40 месеца лишаване от свобода за престъпление по НК на Кралство Белгия, съответстващо на престъпление по НК на РБ – чл. 159а, ал.2, т. 2 и т. 4 вр. ал. 1; чл. 159в пр. 1 и чл. 253, ал. 4 вр. ал. 3 т. 1 и т. 2 вр. ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 23, ал.1 НК, която присъда е била приведена в изпълнение в България с определение № 73/21.06.2012 г. по ЧНД № 289/2010 г. по описа на ВТОС, влязло в сила на 09.07.2012 г., а видно от извършеното отбелязване в справката за съдимост В. Г. е изтърпял това наказание на 13.06.2013 г. Апелативният съд е споделил изводите на окръжния съд, че воденото срещу ищеца наказателно производство в двете му фази не е приключило в разумен срок, но е приел, че не е било отчетено в достатъчна степен обстоятелството, че в период от близо една година, през който е търпял процесните неимуществени вреди, ищецът Г. е бил ограничен от ефективното изтърпяване на присъда - "лишаване от свобода за срок от 40 месеца" по влязла в сила присъда за друго престъпление. След анализ на събраните по делото гласни доказателства въззивният съдебен състав е приел, че през този период от 8 години, през който е бил обвиняем и подсъдим по горепосоченото обвинение, ищецът е претърпял обичайните за едно лице, подложено на незаконно наказателно преследване, неимуществени вреди - притеснения за изхода на производството, изпитвал е тревожност и срам. Според свидетелските показания на първия разпитан по делото свидетел - св. Н. Г. /съпруга на ищеца/ в Р. България ищецът имал малко приятели и когато те го питали какво се случва с делото на него му ставало неприятно и се срамувал, че го свързвали с нещо, което не е извършил. Свидетелката споделя, че с ищеца и общото им дете се установили да живеят в Англия като това им решение било мотивирано от обстоятелството, че в града, в който живеели до този момент /гр. Велико Търново/ хората свързвали ищеца с воденото срещу него наказателно производство, а те искали да живеят по-спокойно. Тази била причината и ищецът да приеме фамилията на своята съпруга след сключване на гражданския им брак. След установяването си в Англия ищецът започнал работа като доставчик на храна, но се налагало често да се връща в България, за да взима участие в насрочените по делото съдебни заседания, което от своя страна му създавало проблеми на работното място предвид липсата му. Също така свидетелката посочва, че съпругът й притежавал лек автомобил /БМВ/, който му "прибрали", а когато го върнали не бил в движение и се наложило да дадат около 20 000 лв. за ремонт на автомобила. Въззивният съд не е кредитирал показанията на съпругата на ищеца в частта им относно изложеното от нея, че воденото срещу ищеца наказателно преследване им попречило да започнат бизнес в Р. България, тъй като е счел същите за изолирани и неподкрепени с достатъчно убедителни доказателства. Според свидетелските показания на втория разпитан по делото свидетел - св. Н. У. /приятел на ищеца/ след като започнали делата срещу ищеца, той станал друг човек, отчуждил се. Свидетелят споделя, че загубил контакт с приятеля си докато той лежал в затвора в Белгия, но след това отново започнали да общуват и даже се опитал да му помогне да си намери работа в Кипър, където по това време свидетелят живеел, но обстоятелството, че ищецът бил осъждан му попречило. За Англия ищецът заминал 2013 г. - 2024 г., като често му се налагало да пътува обратно за Р.България във връзка с делата. Свидетелят споделя още, че ищецът Г. никога не го е занимавал с това какви дела се водят срещу него, а той се е информирал от публикациите във вестниците "Борба" и "Янтра" във [населено място], които четял онлайн, тъй като живеел в Англия и в Кипър. Въззивният съд е приел, че медийните публикации са направили ищеца разпознаваем във [населено място] и с оглед нивото на обществено правосъзнание за него се е създало впечатление, че действително е извършил престъпленията, за които е обвинен. От друга страна, от свидетелските показания се установявало, че приятелите на ищеца не са се повлияли от публикациите в пресата и въпреки написаното в тях, са го смятали за невинен. Съобразено е и обстоятелство, че видно от представените от самия ищец с исковата молба извадки от публикации във вестник "Труд", в централен ежедневник е била отразена присъдата на ВТОС, с която същият е признат за невиновен. На следващо място, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал настъпването на негативни преживявания в интензитет довел до сериозно влошаване на здравословното състояние и дълбока промяна на начина му на живот. Приел е, че не са установени специфични или над обичайните увреждания, произтичащи само от процесното наказателното преследване, обосноваващ обезщетение в размера определен в първоинстанционното решение. В тази връзка въззивният съд е посочил, че смяната на фамилното име на ищеца, невъзможността да си намери работа поради воденото срещу него наказателно производство в досъдебна и съдебна фаза, както и напускането на страната, за да живее в Англия със семейството си, не могат категорично да се свържат единствено и само с воденото наказателно производство, приключило с оправдателна присъда. Приел е, че действително същото е протекло в период от живота на ищеца, в който той е бил в активна възраст за реализиране на лични и бизнес планове, но видно от свидетелските показания на водените от ищеца свидетели, то не му е попречило да създаде семейство, да започне работа и да устрои живота си в чужда страна. В мотивите към решението си въззивният съд е посочил, че по делото липсват наведени твърдения, че иззетото като веществено доказателство МПС - лек автомобил марка „БМВ Z3” с рег. [рег.номер на МПС], собственост на ищеца, при извършеното на 23.09.2010 г. претърсване и изземване, по някакъв начин да е било свързано с упражнявана от ищеца професия или да е попречило в значителна степен на реализиране на житейските му планове, или да е ограничило в такава степен възможността му за предвижване. Изтъкнатите аргументи, че процесният лек автомобил е бил върнат на ищеца в негодно за движение състояние, както и че за ремонта му са направени значителни разходи, въззивният съд е приел, че касаят настъпили за собственика имуществени вреди, които обаче не са предмет на настоящото производство. Въззивният съд е посочил още, че при определяне размера на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД следва да бъде отчетено, че по отношение на ищеца не е била постановена осъдителна присъда на нито една от трите съдебни инстанции, както и че процесното наказателно преследване не се е отразило на здравето и професионалната му реализация. Приел е, че определената мярка за неотклонение "парична гаранция" и мярката за процесуална принуда "забрана за напускане пределите на РБ" не са ограничили безусловно правото му на предвиждане и професионална реализация, тъй като същият би могъл да напусне пределите на страната с разрешение на прокурор. По тези съображения, както и съобразявайки социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към дата на влизане в сила на оправдателната присъда, апелативният съд е намерил, че справедливият глобален размер на процесното обезщетение възлиза на сумата от 15 000 лв. В касационната жалба на Прокуратурата на РБ са релевирани доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде намален, съобразно доказаните от ищеца вреди и правилата на чл. 52 ЗЗД. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя се правен въпрос отнасящ се до задължението на въззивния съд да извърши цялостна преценка на конкретните факти и обстоятелства, които са от значение за дължимия за дължимия размер на обезщетението и за приложението на принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетението за морални вреди, като се поддържа се, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК, т. 2 от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. по т.гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК, както и практиката на ВКС, обективирана в конкретно посочени в изложението решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Върховният касационен съд, състав на III г.о. намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставеният от касатора въпрос касае приложението на чл. 52 ЗЗД. Критериите, от които съдът следва да изходи при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД, е създадена константна и непротиворечива съдебна практика. Съгласно посоченото от касатора ППВС № 4/23.12.1968 г., понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение за извършено престъпление, по което ищецът е оправдан; дали то е свързано с професионалната му дейност и дали срещу него е била постановена осъдителна присъда, която е била отменена от по-горна инстанция, в които случаи интензитетът на вредите е значително по-висок; продължителността на наказателното производство, включително дали то е приключило в разумен срок; дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - професия, обществен отзвук, семейство, приятели и пр. По отношение на неимуществените вреди, които са типично следствие от незаконно повдигнато обвинение /страх от неоснователно налагане на наказание, накърнено чувство за справедливост, уронване на доброто име и личното достойнство и пр. - т.нар. "обичайни вреди"/ е налице силна, но оборима житейска презумпция за тяхното настъпване. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, като то следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им - в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече - с оглед особеностите на конкретния случай. Конкретно претърпените неимуществени вреди са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях - еднакви /по вид или в количествено измерение/ при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. В настоящия случай при определяне размера на неимуществените вреди въззивният съд е взел под внимание и е преценил всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди и е намалил определения от първата инстанция размер на обезщетението - от 50 000 лв. на 15 000 лв., като в мотивите на решението е изложил кои са тези обстоятелства и значението им за размера на обезщетението. Изложеното дава основание да се приеме, че поставеният от касатора правен въпрос е разрешен в съответствие със задължителната съдебна практика на ВС и ВКС, която установява механизма, по който се определя обезщетението за вреди от непозволено увреждане, поради което не е налице наведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол. Несъгласието на жалбоподателя със съображенията и правните изводи на въззивния съд, предвид които той по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като са възприети и са спазени от съда горните принципни разрешения относно критериите при прилагането на принципа за справедливост. В обобщение, не са налице основания за допускане на касационното обжалване. При този изход на делото в настоящето производство по чл. 288 ГПК, насрещната касационна жалба следва да се остави без разглеждане на основание чл. 287, ал. 4 ГПК, предвид недопускането на касационно обжалване по основната касационна жалба и липсата на основание за разглеждането й по същество. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение