Определение № 139 от 29.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4175/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Г. А. и М. Н. А., чрез пълномощника им адв. И. Н., против решение №15 от 25.06.2021г. по гр.д.№ 235/2021г. на Апелативен съд-П., с което е отменено решение № 260510/09.12.2020г. по гр. д. № 515/2020 г. на ОС – Пловдив и е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на касаторите, че ищците К. С. Г. и Я. В. Г. са собственици в режим на съпружеска имуществена общност на следните недвижими имоти: самостоятелен обект /ателие за творческа дейност/ с идентификатор № ...........по КККР на [населено място], със застроена площ от 40.80 кв. м., ведно с прилежащите му изба №8 с площ от 2.20 кв. м. и 2.03 % ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж, както и на самостоятелен обект /жилище – апартамент/ с идентификатор № ..............по КККР на [населено място], със застроена площ от 70. 80 кв. м., ведно с прилежащите му изба №7 с площ от 2. 20 кв. м. и 3. 44 % ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж и касаторите са осъдени да им предадат владението върху описаните имоти. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, защото с влязло в сила решение по гр.д.№ 1931/2017 г. на Пловдивски окръжен съд е отречено по отношение на касаторите, че ищците по делото притежават правото на строеж за процесните обекти и не са се релевирали нови факти, които да налагат предявяване на нов иск за правото на собственост върху тях. Поддържа се противоречие с материалния закон – чл. 63, чл. 67 ЗС, чл.297 ГПК, както и допуснати съществени процесуални нарушения. Сочи се основанието по чл.280, ал.1, т.1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Ответниците по касация К. С. Г. и Я. В. Г., чрез адв. Н. А., оспорват касационната жалба, поддържат че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от страна по делото с правен интерес от предприетото процесуално действие и срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационен контрол. Пред Окръжния съд – П. е предявен иск с правно основание чл. 108 ЗС от К. С. Г. и Я. В. Г. против А. Г. А. и М. Н. А., който иск е отхвърлен. За да отмени решението на първоинстанционния съд и да уважи предявения иск, въззивният съд е приел от фактическа страна следното: С нотариален акт № ....,том ..., рег. № ........, н.д. ........../2011 г. от 27.06.2011г. ответниците по иска А. Г. А. и М. Н. А. са учредили на „И. 95“ О. право на строеж върху обекти от сградата, предвидена да се построи в поземлен имот ............... На същата дата - 27.06.2011 г., след сключването на горепосочения договор, „И. 95“ О. е продало на ищците К. С. Г. и Я. В. Г. правото на строеж върху процесните ателие № 1 за творческа дейност, находящо се на втори етаж от сградата, ведно с прилежаща изба № 8 и апартамент № 5 на втория етаж от сградата, ведно с прилежащата изба № 7. Между ищците и „И. 95“ О. е сключен договор за строителство, съгласно който дружеството е поело задължението да изгради обектите. „И. 95“ О. е преустановило строителството на сградата през 2012г. По отношение на дружеството с Решение № 18/10.01.2014 г. по т. д. /н/ № 596/2013 г. на Окръжен Съд – П. е открито производство по несъстоятелност, обявена е неговата неплатежоспособност, постановено е прекратяване на дейността и е обявено в несъстоятелност. Сградата е завършена в груб строеж – 63%, на 28.09.2017 г. съгласно акт обр. 14/28.09.2017 г. На 29.01.2020 г. е съставен акт обр. 15, а на 05.03.2020 г. сградата е въведена в експлоатация. На 31.07.2017 г. е подадена искова молба от осем лица, сред които и ищците по настоящото дело, с която всеки от тях е предявил искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на А. Г. А. и М. Н. А., че са собственици на правото на строеж на конкретни самостоятелни обекти в сградата, като К. С. Г. и Я. В. Г. са поискали да се признае за установено, че са собственици на правото на строеж на процесните ателие и апартамент. По този иск ответниците са се бранили с възражение, че правото на стоеж е погасено поради нереализирането му в срока по чл. 67 от ЗС. С влязло в сила решение № 953/6.7.2018 г. по гр. д. № 1931/2017 г. на ОС – Пловдив, предявените искове са отхвърлени поради реализиране на правото на строеж с изграждането в груб строеж на сградата. За постановяването на този правен резултат е отчетен на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК фактът, че в хода на производството сградата е довършена в груб строеж и правото на строеж на ищците се е трансформирало в право на собственост и съответно правото на строеж, предмет на търсената защита не съществува самостоятелно в правния мир. При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е уважил иска по чл. 108 ЗС. Приел е, че ищците установяват валидно учредено на 27.06.2011 г. от ответниците на праводателя им „И. 95“ О. право на строеж върху процесните обекти, валидното придобиване от ищците на това право на строеж и реализирането на правото строеж за спорните обектите. Направен е извод, че ищците са собственици на процесните обекти поради трансформиране на правото на строеж в право на собственост и ответниците са длъжни да им предадат владението, което упражняват при липса на правно основание. Изложени са мотиви, че с влязлото в сила решение по гр. д. № 1931/2017 г. на ОС – Пловдив не е формирана сила на пресъдено нещо между страните по отношение на настоящия спор. С него не се отрича нито правото на собственост, предмет на настоящия иск, нито съществуването на правото на строеж поради погасяването му на основание чл. 67 от ЗС. Относно заявеното и по настоящия спор от ответниците /сега касатори/ възражение по чл. 67 ЗС, съдът е приел, че ако правото на строеж е реализирано, това възражение не може да бъде направено, съгласно приетото с ТР № 1/04.05.2012 г., постановено по т. д. № 1/2011 г. по описа на ВКС, ОСГК. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице посочените от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Касаторите обосновават искането си за допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК с твърдения, че след като с влязло в сила решение са отхвърлени исковете за признаване за установено, че ищците са титуляри на правото на строеж, то се преклудира възможността им за предявяване на иск относно принадлежността на правото на собственост. Сочат, че по настоящето дело не се твърдят факти, различни от релевираните в предходното исково производство, че претенцията по настоящето дело не е искане за различно материално право на същото основание, нито е претенция за същото материално право на различно основание, поради което е и недопустима. Доводите са неоснователни. Изхождайки от обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо, не може да се приеме, че са били налице процесуални пречки за разглеждане на предявения иск и оттам за недопустимост на постановеното решение. С влязлото в сила решение по гр. д. № 1931/2017 г. на ОС – Пловдив е отхвърлен искът за признаване за установено, че ищците са носители на правото на строеж поради реализиране на правото на строеж на сградата. С него е формирана сила на пресъдено нещо за това, че към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция по посоченото дело, правото на строеж не се притежава от ищците предвид изграждане на сградата в груб строеж. С влязлото в сила решение съдът не е отхвърлил иска, защото ищците никога не са били носители на правото на строеж, в който случай формираната сила на пресъдено нещо би препятствала правото им да претендират самостоятелни права върху изграденото въз основа на това право на строеж, нито е отречено правото им на собственост върху самостоятелните обекти в сградата. От изложеното следва, че по предмета на спора, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение, няма формирана сила на пресъдено нещо и постановеното решение е допустимо. Първият правен въпрос, формулиран в изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е за критериите, по които съдът е длъжен да изведе обективните предели на силата на пресъдено нещо, формирана по приключен исков спор: кои елементи от съдебния акт представляват решение и кои – мотиви към решението; достатъчно ли е произнасянето на съда по даден въпрос да е поместено в диспозитива, за да се приеме, че то формира сила на пресъдено нещо или определящо е дали произнасянето е по самото спорно материално право? Сочи се противоречие на изводите на съда с т.18 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК и с решение № 378/28.07.2020г. по гр.д. № 148/2009г. на ВКС, IV-то г.о.; решение № 33/28.04.2017г. по т.д. № 3230/2015г. на ВКС, II-ро т.о.; решение № 58/26.04.2016г. по гр.д. № 5180/2015г. на ВКС, I-во г.о. Поставеният правен въпрос е от обуславящо значение за изводите на съда в обжалваното решение, но той не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, цитирана от касатора. В съответствие с тази практика въззивният съд е приел, че диспозитивът на решението представлява източника на силата на пресъдено нещо. Въззивният съд е направил изводите си за допустимост и основателност на иска, съобразявайки, че силата на пресъдено нещо се формира между страните по отношение на основанието и предмета на спора. В тази връзка при преценка обективните предели на силата на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила решение по гр. д. № 1931/2017 г. на ОС – Пловдив, съдът е съобразил, че съществуването на правото на строеж се установява към момента на приключване на съдебното дирене в последната инстанция по същество, като на основание чл. 235, ал.3 ГПК трябва да се зачетат фактите, настъпили в хода на производството, какъвто факт е бил изграждане на сградата в груб строеж и че искът е отхвърлен поради трансформирането на това право в право на собственост върху обектите, които към датата на постановяване на решението по посоченото дело са вече възникнали. Именно последното стои в основата на извода на въззивния съд, че отхвърлянето на иска относно принадлежността на правото на строеж не води до неоснователност на иска за собственост. Вторият правен въпрос е за съотношението между иска за принадлежност на правото на строеж и иска за принадлежност на правото на собственост върху изградения обект като предмет на отделни искови претенции – формирането на сила на пресъдено нещо по първия спор влияе ли и как на последващ иск за правото на собственост върху изградения обект? По съществото си този въпрос се припокрива с първия правен въпрос, предвид на което и по него не следва да се допуска касационно обжалване по изложените по- горе мотиви. Въпросът е обоснован и с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 4.05.2012 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2011 г., ОСГК, съгласно което правото на строеж се състои от няколко отделни правомощия, които не са самостоятелни и независими едно от друго, а формират единно право. Според касатора съдът е приел разделение между отделните правомощия на правото на строеж, допускайки силата на пресъдено нещо по спора за правото на строеж да не е от значение при разрешаване на спора относно собствеността върху изградения обект. Твърдяното противоречие не се установява. В обжалваното решение въззивният съд не е приел, че отделните правомощия, от които се състои правото на строеж, са самостоятелни и независими едно от друго. Решаващият извод на съда е, че от възникването на обекта на собственост правото на строеж се трансформира в право на собственост върху построеното и поради това с отхвърлянето на установителния иск относно принадлежността на правото на строеж поради реализирането на това право, не се отрича със сила на пресъдено нещо правото на собственост върху спорните обекти. По втория правен въпрос се сочи и противоречие на изводите на съда с решение № 59/18.06.2018г. по гр.д. № 2609/2017г. на ВКС, II-ро г.о. и решение № 44/04.03.2013г. по гр.д. № 358/2012г. на ВКС – IV-то г.о. В първото от тези решения е даден отговор на правния въпрос при учредено право на строеж върху държавна земя по реда на чл. 15 ЗС и извършено впоследствие разпореждане с построеното жилище, приобретателят придобива ли правото на строеж върху терена и обусловеното от него право да ползва незастроената част от поземления имот съгласно чл. 15, ал. 3 ЗС /сега отм./, ако в договора за прехвърляне липсва конкретна уговорка за това, а с второто решение ВКС се е произнесъл относно приложимостта на разпоредбата на чл. 183, ал. 4 ЗУТ, към правоотношения, възникнали преди нейното приемане, но действаща към момента на разрешаване на правния спор за валидността на учреденото право на строеж при условията на чл. 183, ал. 1 ЗУТ Правните въпроси, по които се е произнесъл ВКС с тези решения не са включени в предмета на настоящия спор, поради което и въз основа на тях не може да се обоснове наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е формулиран и правен въпрос за задължението на съда да се произнесе по фактическите твърдения на страните и доказателствата във връзка с тях, както и по наведените от тях възражения и доводи по спорния предмет, която дейност да се отрази в мотивите на съдебният акт. Касаторите поддържат, че съдът се е произнесъл с противоречиви и взаимно изключващи се мотиви по въпроса относно обусловеността на спора за собственост от този за правото на строеж и съответно, че не може да има различни произнасяния по двата спора. Такова противоречие в мотивите на съда не се констатира, тъй като, както вече се посочи по- горе, правото на строеж е отречено не защото не е било валидно учредено или погасено поради нереализирането му в срока по чл. 67 ЗС, в каквато хипотеза ищците не биха могли да се легитимират като собственици на построеното, а поради това, че в хода на исковото производство сградата е изградена в груб строеж, т.е. правото на строеж е трансформирано в право на собственост. Съобразявайки основанието, на което е отхвърлен искът по приключилото дело, въззивният съд е направил извода си за основателност на иска по чл. 108 ЗС и в този смисъл няма взаимно изключващи се произнасяния относно принадлежността на правото на строеж и правото на собственост. На следващо място се сочи, че липсват единни и безпротиворечиви мотиви по възражението на ответниците за погасяване правото на строеж, тъй като не е ясно какво е приел съдът -от една страна са изложени мотиви, че влязлото в сила решение не преклудира със сила на пресъдено нещо възражението по чл. 67 ЗС, а веднага след това е прието, че възражението е преклудирано с факта на построяване на сградата. По този въпрос се твърди противоречие с т.19 от ТР № 1/01.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС и т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е приел, че влязлото в сила решение по гр. д. № 1931/2017 г. на ОС – Пловдив не преклудира със сила на пресъдено нещо възражението на ответниците по чл. 67 от ЗС като разгледано и прието за неоснователно в мотивната част на решението, но това възражение е преклудирано с факта на построяването на обектите и не може да бъде зачетено, дори и суперфицията да е била осъществена след изтичането на срока по чл. 67 ЗС, поради което и възражението на ответниците по чл. 67 от ЗС не е следвало да бъде разглеждано от първоинстанционния съд. При тези мотиви на съда не може да се приеме за основателен доводът, че същите са противоречиви. Ясно е посочено основанието за необсъждане на възражението по чл. 67 ЗС – като преклудирано с факта на построяване на сградата, което е в съответствие с приетото в ТР № 1 от 4.05.2012 г. на ВКС по т. д. №1/2011г., ОСГК. В този смисъл неразглеждайки по същество възражението за погасяване правото на строеж, съдът не е постановил решението в противоречие с практиката на ВКС относно задължението му да обсъди доводите и възраженията на страните. Съдът намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъдят направените в касационното производство разноски в размер на 900 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение