Определение № 50463 от 11.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2117/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 339 от 22.02.2022 г. по в. гр. д. № 9381/2021 г. на Софийски градски съд е потвърдено решението от 01.12.2020 г. по гр. д. № 4071/2020 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Т. Д. П. срещу Д. Ж. П. и Г. М. Н.-Б. иск по чл.45 ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците да заплатят сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили от бездействието на ответниците по прокурорска преписка № 22547/2015 г. на СРП. Въззивният съд е приел, че се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди от бездействие на ответниците Д. Ж. П. и Г. М. Н.-Б., които в качеството на разследващи полицаи по прокурорска преписка № 22547/2015 г. на СРП, въпреки даденото от прокурора указание, не разпитали сегашния ищец Т. Д. П.. Преписката била образувана срещу Т. П. за това, че за времето от 15.05.2015 г. – 25.05.2015 г., при условията на продължавано престъпление, се заканил с престъпление против личността на длъжностното лице Р. Ф. И., служител на СО-Район „Искър“, и това заканване би могло да предизвика основателен страх от осъществяването му – престъпление по чл.144, ал.2, вр. чл.1, вр. чл.26, ал.1 НК. Прието е, че видът и характерът на процесуалните действия, необходими за своевременното и законосъобразно извършване на разследване по водени досъдебни производства, се определят от наблюдаващия прокурор и разследващите органи, а те действат при условията на оперативна самостоятелност с оглед разпоредбата на чл.230, ал.1 и ал.2 НПК. При изпълнение на своите задължения ответникът Д. П. е изготвил на 23.09.2015 г. мнение за прекратяване на прокурорската преписка, като е преценил, че не е нужен разпит на лицето, срещу което е образувана преписката. Това виждане е споделено от наблюдаващия прокурор, постановил прекратяване на производството, без да връща преписката за провеждане на каквото и да било допълнително действие по разследване по реда на чл.226 НПК. Прието е също, че ответникът П. двукратно е изготвял призовки за разпит на Т. П. в качеството му на свидетел, но той не бил намерен на адреса по регистрация, като е давал сведения, че се намира извън пределите на страната. Наблюдаващият прокурор обаче не е давал указания за провеждане на разпит. Писмените указания на прокурора са задължителни за водещия разследването и в унисон с тези указания ответникът е назначил експертиза на ищеца. В заключение е прието, че липсата на разпит на ищеца Т. П. по прокурорска преписка № 22547/2015 г.на СРС не носи белезите на противоправно поведение и не дава основание за ангажиране на отговорността по чл.45 ЗЗД. Съдът е обсъдил и постановление от 25.06.2015 г. по другата прокурорска преписка - № 24866/2015 г., с което е възложено провеждане на предварителна проверка по сигнал на ищеца Т. П., която следва да се извърши в срок от 30 дни и която следва да включва снемане на неговите обяснения. Приел е, че материалите по двете преписки са обединени с постановление от 24.10.2016 г. под пр. пр. № 22547/2015 г., почти една година след прекратяване на тази преписка, като действията по предварителната проверка не са провеждани от разследващ полицай, включително и от ответниците. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Т. Д. П.. Жалбоподателят оспорва решаващия извод на въззивния съд, че не е имало задължителни указания на СРП за разпита му по прокурорска преписка № 22547/2015 г. Съдът не съобразил резолюцията от 02.07.2015 г. върху прокурорска преписка 24866/15г., с която прокурорът дал указания за разпит сегашния жалбоподател. Ответниците получили новата прокурорска преписка № 24866/2015 г. на 02.07.2015 г., още докато работили по прокурорска преписка 24547/15 г. и са разбрали, че жалбоподателят е следвало да бъде разпитан. Отделно от това жалбоподателят счита, че въззивният съд не се е произнесъл по второто обстоятелство, наведено в исковата молба, от което също произтичали вреди за него, а именно – бездействието на ответниците, които не коментирали в своите актове фактите, които са били в полза на жалбоподателя, като не събрали доказателства, които били в негова полза. Самият отказ жалбоподателите да кажат и една дума в негова защита, въпреки че той им предоставил всички доказателства за това, бил красноречив, те нарушили чл.107 НПК. Съдът трябвало да отговори на въпроса длъжни ли са били ответниците да събират доказателства в полза на жалбоподателя, дали са ги събрали и дали са ги коментирали. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, която е обоснована с това, че съдът проявил очевидна пристрастност към ответниците; че описаният случай е корупция и не бива съдът с лека ръка да пропуска шанса да разобличи корумпираните си колеги /ответниците, които са юристи/; имало множество доказателства, че ответниците са искали да смачкат един обикновен гражданин като жалбоподателя заради гражданската му активност; че нямало друг случай, в който съдът да покаже, че не се страхува да коментира всички детайли, от които вижда злоупотреба с право от двамата ответници; по това дело нямало нищо нагласено, нямало тъмни сили, които да искат да подтикнат съда да извърши поредното си беззаконие, нито пък политическа поръчка, с която съдът да се съобразява; видно било, че ответниците използвали зъби, нокти, ръце и крака, само и само да не разпитат жалбоподателя. Ответниците в производството Д. Ж. П. и Г. М. Н.-Б. не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема, че касационната жалба е процесуално допустима, но не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т. е. към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В този смисъл е например определение № 438 от 19.10.2018 г. на ВКС по т. д. № 1199/2018 г., I т. о., определение № 524 от 5.12.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 2064/2019 г., I т. о., определение № 535 от 31.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 562/2018 г., II т. о., определение № 921 от 23.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2010/2018 г., IV г. о., определение № 527 от 26.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1817/2018 г., I г. о. В настоящия случай не е налице основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК, тъй като само от прочита на въззивното решение не се установява то за страда от тежък порок – грубо нарушение на закона или на правилата на формалната логика. Както бе посочено по-горе, очевидната неправилност не може да бъде обоснована с твърдения, че съдът не се произнесъл по всички искания на страната и не обсъдил всички доказателства по делото. Това са твърдения за обикновени пороци по чл.281, т.3 ГПК – неправилност поради нарушаване на процесуалния закон, които са извън обхвата на очевидната неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Обикновената неправилност по чл.281, т.3 ГПК изисква от жалбоподателя да изпълни всички онези изисквания, указани в чл.280, ал.1 ГПК и разяснени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОКГТК на ВКС, които в случая липсват в изложението към касационната жалба. Ето защо не са налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,