Решение № 2050 от 23.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11995/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на министъра на правосъдието, подадена чрез процесуалните представители юрк. Маринова и юрк. Христов, срещу решение № 32556 от 06.10.2025 г., постановено по адм. дело № 5485/2025 г. по описа на Административен съд – София град, с което е отменена заповед № ЧР-03-40/23.04.2025 г. на министъра на правосъдието и министерството е осъдено да заплати разноските по делото. В касационната жалба се релевират доводи за необоснованост и неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат се съображения в подкрепа на твърденията, включително относно законосъобразността на оспорения административен акт. Претендира се отмяна на съдебното решение и постановяване на друго, с което да се отхвърли първоинстанционната жалба, както и се присъди юрисконсултско възнаграждение за две съдебни инстанции и внесена държавна такса за касационното производство. Ответникът – В. З. Ш., редовно призован, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. В приложени по делото писмени бележки се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба от процесуалния представител адв. Фичерова, както и се претендира присъждане на разноски по делото. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Производството пред административния съд е образувано по жалба на В. Ш. против заповед № ЧР-03-40/23.04.2025 г. на министъра на правосъдието, с която на основание чл. 90, ал. 1, т. 5, във връзка с чл. 89, ал. 2, т. 1, т. 2, т. 3 и т. 5 от Закона за държавния служител /ЗДСл/, във връзка с чл. 2, т. 1, т. 2 и т. 4 и чл. 5, ал. 3 от Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация /КПСДА/, ѝ е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и на основание чл. 107, ал. 1, т. 3 от ЗДСл е прекратено служебното ѝ правоотношение за заеманата от нея длъжност „директор“ на дирекция „Управление на човешките ресурси“ /УЧР/ в Министерство на правосъдието /МП/. За да отмени оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че е издадена от компетентен орган по чл. 92 от ЗДСл и чл. 5 от Устройствения правилник на Министерство на правосъдието /УПМП/, но в нарушение на установената форма по чл. 97, ал. 1 от ЗДСЛ, при допуснати съществени процесуални нарушения, при неправилно приложение на материалния закон и несъответствие с целта на закона. Прието е от съда, че процедурата по образуване на дисциплинарно производство е изпълнена формално, тъй като в нито един от посочените документи - заповед № ЧР-03-3 от 07.01.2025 г. на министъра на правосъдието, доклад на министъра на правосъдието до министър-председателя от 02.01.2025 г. и заповед № ЧР-03-4 от 07.01.2025 г. на председателя на дисциплинарния съвет при МП, не са посочени конкретни факти от поведението на държавния служител, за които му е повдигнато дисциплинарно обвинение. Въз основа на това съдът обосновава извод, че още при образуване на дисциплинарното производство са допуснати съществени процесуални нарушения, които съществено са накърнили правото на защита на жалбоподателката да разбере конкретните факти от поведението й, които дисциплинарно наказващият орган счита, че осъществяват състав на дисциплинарни нарушения, респ. да организира защитата си срещу тях, което от своя страна е самостоятелно отменително основание по чл. 146, т. 3 от АПК. Според административния съд по делото липсват доказателства за действително проведено изслушване при спазване на стандартите по чл. 93, ал. 1 от ЗДСл, а именно служителят да е запознат в пълнота с дисциплинарното обвинение и да му бъде предоставена възможност да се защити срещу него, доколкото в протокола за изслушване от 11.04.2025 г. са цитирани заповедите за образуване на дисциплинарно производство, но в същите не са посочени конкретни факти и обстоятелства от служебното поведение на г-жа Ш., а и в заповедите за образуване на дисциплинарно производство също не се съдържа никаква конкретика относно служебното поведение на служителката – конкретни примери с дати или период на извършване на конкретни нарушения. Съдът приема, че при невъзпроизвеждане на съдържанието на разговора в протокола за изслушване от 11.04.2025 г. изобщо не може да се приеме, че уличената служителка се е запознала с всички елементи от фактическите състави на повдигнатите й дисциплинарни обвинения и е могла в пълнота да се защити срещу тях. Според съдебния състав е дължим извод за липса на проведена реална процедура и изслужване на служителката, а единствено формално документиране на такава, което не отговаря на изискванията на чл. 93, ал. 1 от ЗДСл. Според съда обективният факт, че служителката се е защитила с писмени обяснения № 92-32-2#20 от 11.04.2025 г. и № 92-32-2#22 от 14.04.2025 г. не означава, че е спазено правото й на защита, поради и което изложеното е основание за формална отмяна на обжалваната заповед, без разглеждане на спора по същество. Съдът приема също така, че писмо изх. № 03-00-1/02.01.2025 г. от министъра на правосъдието до министър-председателя на Република България не може да послужи за мотивиране на оспорената заповед, тъй като съдържанието му не съответства на императивните изисквания на чл. 97, ал. 1, т. 4 от ЗДСл. При съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и установените с тях обстоятелства съдът приема за оборена тезата на дисциплинарно наказващия орган за допуснато от служителката дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. чл. 89, ал. 2, т. 1, т. 2, т. 3 и т. 5 от ЗДСл – отменително основание по чл. 146, т. 4 от АПК. Съдът е приел също така, че доказаната по делото липса на допуснати дисциплинарни нарушения обосновават и нарушение по чл. 146, т. 5, във вр. чл. 6, ал. 2 от АПК, при налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание, тъй като административният акт и неговото изпълнение не следва да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. Според съда в случая този баланс между частен и обществен интерес /интереса на службата/ не е спазен, като служебното правоотношение на директора на Дирекция „УЧР“ е прекратено при прекомерно засягане на интересите на държавния служител без извършени от него тежки дисциплинарни нарушения. Решението е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Фактическата обстановка по делото е правилно установена от първоинстанционния съд, но въз основа на нея е формиран неправилен извод за незаконосъобразност на оспорената заповед, който не се споделя от настоящата съдебна инстанция. Правилно административният съд е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган по чл. 92 от ЗДСл и чл. 5 от УПМП – органа по назначаване в МП. Неправилно обаче съдът приема, че оспорената заповед е издадена в нарушение на установената форма по чл. 97, ал. 1 от ЗДСл и по конкретно на изискуемото съдържание по чл. 97, ал. 1, т. 4 от ЗДСл. Противно на прието за установено от съда от съдържанието на заповедта се установява, че в нея за всяко от деянията, приети за дисциплинарни нарушения е описано в какво се изразява, като е посочен и периода, в който е извършено, но с оглед на неговата специфика. В заповедта подробно са описани и обстоятелствата, при което са извършени нарушенията, както и доказателствата, които ги установяват, като последните подробно са посочени и в решението на дисциплинарния съвет, към което има изрично препращане в заповедта и което следва да се съобрази с оглед на Тълкувателно решение № 16/75 г. на ОСГК на ВС. Незаконосъобразен е и извода на първоинстанционния съд, че процедурата по образуване на дисциплинарното производство е била изпълнена формално, тъй като нито в заповед № ЧР-03-3/07.01.2025 г. на министъра на правосъдието, нито в заповед № ЧР-03-4/07.01.2025 г. на председателя на дисциплинарния съвет при МП не са посочени конкретни факти от поведението на държавния служител, за които му е повдигнато дисциплинарно обвинение. Целта на производството пред дисциплинарния съвет е да се изяснят фактите и обстоятелствата по извършеното нарушение, дали е налице основание за понасяне на дисциплинарна отговорност от държавния служител, както и се даде становище относно вида и размера на съответното наказание. За законосъобразното провеждане на тази процедурата е без значение съдържанието на заповедта, с която дисциплинарно наказващият орган нарежда на дисциплинарния съвет да образува дисциплинарно дело срещу държавния служител, нещо повече издаването на такава заповед дори не е разписано с разпоредбата на чл. 96 от ЗДСл. От друга страна обстоятелството, че в заповедта на дисциплинарния съвет за образуване на дисциплинарното делото липсват конкретни факти относно поведението на държавния служител, също така не обосновават извод за нарушено право на защита на служителя, съответно не сочат на съществен процесуален пропуск в процедурата по издаване на оспорената заповед. В тази връзка следва да се има предвид също така, че в разпоредбата на чл. 96, ал. 1 от ЗДСл липсва изискване по отношение на съдържанието на акта, с който се образува дисциплинарното производство, а от друга страна дори и да липсва изрична заповед за образуване на дисциплинарното производство, то това не било опорочило процедурата до степен да обоснове формална отмяна на заповедта само на това основание. В тази връзка следва да се има предвид, че от съдържащите се по дисциплинарната преписка документи е видно, че обстоятелствата и конкретните факти, за които на служителката е наложено дисциплинарно наказание, са изяснени в хода на образуваното дисциплинарно дело от страна на надлежно определения дисциплинарния съвет и са обективирани в неговото решение № 1/03.04.2025 г., както и че на служителката е предоставена възможност за запознаване с констатациите на дисциплинарния съвет и с всички документи по преписката, за водене на бележки по повдигнатите ѝ обвинения и за взимане на становище по всяко от тях. Предвид горното, следва да се приеме, че тя не е лишена от правото да разбере в какво се изразява виновното ѝ поведение, както и не е лишена от правото своевременно да организира защитата си, включително и със защитник – адв. Фичерова. Обратно на приетото в обжалваното решение, настоящата съдебна инстанция намира също така, че при налагане на дисциплинарното наказание е спазена и процедурата по чл. 93, ал. 1 от ЗДСл. Съгласно императивното изискване на цитираната норма преди налагане на дисциплинарното наказание, дисциплинарно наказващият орган е длъжен да изслуша държавния служител и да му даде срок за писмени обяснения, да събере и оцени посочените от него доказателства. По делото по несъмнен начин е установено, че от жалбоподателката - ответник по касационната жалба, са поискани писмени обяснения с покана изх. № 92-32-2/08.04.2025 г., както и че същата е дала такива пред дисциплинарно наказващият орган преди да й бъде наложено дисциплинарно наказание. От събраните по делото доказателства безспорно се установява също така, че на 11.04.2025 г. от 13.15 часа до 14.15 часа, в кабинета на министъра на правосъдието, с В. Ш. е проведено и изслушване, като преди това, на 09.04.2025 г. и на 10.04.2025 г., ѝ е предоставена възможност за запознаване с доказателствата, събрани по образуваното спрямо нея дисциплинарно дело № 1/2025 г., от която възможност последната се е възползвала /констативен протокол от 10.04.2025 г./. Предвид посоченото и доколкото в писмените обяснения, които тя е депозирала, са съдържат подробни разяснения по всяка точка от оспорваната заповед, не се възприемат изводите на първоинстанционния съд, че не ѝ е осигурена възможността за запознаване в пълнота с дисциплинарното обвинение, поради което съществено е нарушено правото ѝ на защита. Не се споделят и мотивите, с които първоинстанционният съд е приел, че непълното възпроизвеждане на съдържанието на аудио записа от проведеното изслушване пред дисциплинарно наказващия орган в протокола от изслушването, обосновава извод, че уличената служителка не се е запознала в пълнота с всички елементи от фактическите състави на повдигнатите обвинения, което ѝ е попречило да се защити. В тази връзка следва да се има предвид, че нито в разпоредбата на чл. 93 от ЗДСл, нито в друга разпоредба на ЗДСл е предвидено изискване по отношение формата на документиране на проведеното изслушване на държавния служител, включително и за воденето на протокол за това. По същия начин не съществува и законова забрана по време на изслушването да присъстват и други държавни служители, поради и което присъствието на такива в процесния случай не опорочават процедурата и не представляват съществено нарушение на административно производствените правила. Неправилно административният съд приема също така, че доколкото депозираните от жалбоподателката обяснения не са приети с резолюция от дисциплинарно наказващия орган, то последният не се доказва да е запознат с тях, доколкото подобно нормативно закререно изискване, с императивен характер, липсва в релевантната нормативна уредба. С регистрирането в деловодната система на МП на депозираните от жалбоподателката писмени обяснения, удостоверено с поставени върху тях входящи номера, дисциплинарно наказващият орган е изпълнил задължението си да ги приеме, както и да се запознае с тях, доколкото и същите са обсъдени в оспорената заповед. Незаконосъобразни и несъответни на доказателствата по делото са и съображенията на решаващия съд относно материалната незаконосъобразност на оспорената заповед. В заповедта са изложени фактически и правни основания за всяко едно от дисциплинарните нарушения, като дисциплинарно наказващият орган се е позовал и на мотивите в решението на дисциплинарния съвет на МП, поради което същите следва да бъдат съобразени при преценката на нейната материална законосъобразност. Неправилно съдът е приел, че при съвкупна преценка на доказателствата по делото е оборена тезата на дисциплинарно-наказващия орган за допуснато от служителката дисциплинарно нарушение по т. 3 от заповедта, изразяващо се в непредставяне на пълната информация пред ръководството на МП във връзка с прекратяването на временното преназначаване на Н. З. на длъжност „главен секретар“. От приетите по делото писмени доказателства безспорно се установява, че на 27.12.2024 г. до министъра на правосъдието е била подадено заявление от г-н С. – служител в Министерство на околната среда и водите /МОСВ/, за назначаването му на длъжност „главен секретар“, което е изпратено към директора на Дирекция „УЧР“ с генерирана резолюция „Да, считано от 06.01.2025 г. За изготвяне на споразумение в срок до 03.01.2025 г.“, а върху хартиения носител е отразена собственоръчно резолюция „Д „ЧР“ – спешно“ с подпис на министъра, като от служител на дирекция „УЧР“, поради отсъствие на директора, е изготвена до министъра на правосъдието докладна записка № 94-П-205/1/31.12.2024 г., с която е представен за подписване изготвен проект на тристранно споразумение за временно преместване на г-н С. в МП. Във връзка с това от директора на Дирекция „УЧР“ – жалбоподателка в първоинстанционното производство, е изготвена и докладна записка № 92-34-3/06.01.2025 г., с която е представен на министъра на правосъдието проект на заповед № ЧР-01-3/06.01.2025 г. за прекратяване на временното преназначаване на Н. З. на длъжността „главен секретар“ в МП, в която заповед се сочи, че се издава във връзка със сключено тристранно споразумение на основание чл. 81б от ЗДСл между министъра на правосъдието, министъра на околната среда и водите и служител на МОСВ. Видно от съдържанието на докладната записка в нея не се сочи, че преди изготвяне на проекта на заповедта за прекратяване на временното преназначаване на г-н З. е налице до министъра на правосъдието подадено заявление от служителя или е направено мотивирано предложение в съответствие с изискванията на чл. 42, ал. 3 и ал. 4 от Вътрешните правила за управление и развитие на човешките ресурси в Министерство на правосъдието, както и че именно тези обстоятелства, и то след поставена положителна резолюция на министъра /ал. 5 на чл. 42 от вътрешните правила/, биха могли да бъдат основание за предсрочното прекратяване на временното преназначаване на държавния служител. В докладна единствено е посочено, че прекратяването на временното преназначаване на Н. З. е във връзка със сключеното тристранно споразумение по чл. 81б от ЗДСл. Така установеното по делото безспорно сочи на допуснато от жалбоподателката, в качеството й на директор на Дирекция „УЧР“, нарушение, което коректно е квалифицирано от дисциплинарно наказващият орган като нарушение на служебните задължения по смисъла на чл. 89, ал. 2, т. 1 от ЗДСл. Тези служебни задължения за служителя произтичат както от регламентираните функции на Дирекция „УЧР“ в чл. 23 от УПМП, така и от длъжностната характеристика на директора на Дирекция „УЧР“. Едно от преките задължения на директора на Дирекция „УЧР“ е методически да ръководи изготвянето или съгласува по законосъобразност проектите на индивидуални административни актове от областна на управление на човешките ресурси. Именно в изпълнение на това свое служебно задължение служителката е следвало, независимо от поставена резолюция от страна на министъра на правосъдието върху заявлението на г-н С., да изготви законосъобразна заповед за прекратяване на временното преназначаване на г-н З. при спазване на Вътрешните правила за управление и развитие на човешките ресурси в Министерство на правосъдието, с които безспорно същата е била запозната. В изпълнение на служебните си задължения е следвало също така в изготвената докладна записка № 92-34-3/06.01.2025 г. изрично да посочи, че прекратяването на временното преназначаване на г-н З. на длъжността „главен секретар“, поради сключено тристранно споразумение на основание чл. 81б от ЗДСл между министъра на правосъдието, министъра на околната среда и водите и служител на МОСВ, ще доведе до незаконосъобразност на заповедта за прекратяване на временното преназначаване, след като липсва преди това изразено писмено съгласие на Н. З. за прекратяване на временното му преназначаване преди изтичане на срока по чл. 82а, ал. 1 от ЗДСл. С непредставянето пред министъра на правосъдието на законосъобразен проект на индивидуален административен акт, както и с непосочването в изготвената докладна записка на пороците на представения проект на акт за прекратяване на временно преназначаване на държавен служител, в частност какви биха били правните последици от постановяването на предложената за подпис от министъра заповед, жалбоподателката е допуснала и нарушение на общото правило на чл. 21, ал. 1 и ал. 2 от ЗДСл за точно, добросъвестно и безпристрастно изпълнение на служебните задължения, определени в длъжностната характеристика. Обстоятелствата, свързани с поставената от министъра на правосъдието резолюция върху заявлението на служителя на МОСВ и знанието на министъра, че длъжността „главен секретар“ не е вакантна, както и с неприсъствието на служителката Ш. на оперативката на 20.12.2024 г., обратно на приетото от първоинстанционния съд, не могат да обосноват извод за липса на извършено от жалбоподателката дисциплинарно нарушение и отпадане на възможността за реализиране по отношение на нея на дисциплинарна отговорност. Поради това следва да се приеме, че описаното нарушение в т. 3 от оспорената заповед, както и в т. 3 от решението на дисциплинарния съвет от 03.04.2025 г., е установено и правилно квалифицирано от дисциплинарно наказващия орган, както и извършено в рамките на срока по чл. 94, ал. 1, във вр. с ал. 3 от ЗДСл. Правилно е преценена от дисциплинарно наказващия орган и тежестта на нарушението, като в тази връзка следва да се има предвид, че по делото се установява, че заповед № ЧР-01-3/06.01.2025 г. за прекратяване на временното преназначаване на Н. З. на длъжността „главен секретар“ е била отменена с влязло в сила съдебно решение като незаконосъобразна. Настоящата съдебна инстанция намира също така, обратно на приетото от административния съд, че описаното в оспорената заповедта по т. 4 дисциплинарно нарушение, свързано с полагането на извънреден труд от служителя, също е осъществено и доказано по делото. От приетите по делото писмени доказателства – докладна записка № 92-34-70/18.04.2024 г. от директора на Дирекция „УЧР“ до главния секретар на МП относно полагане на извънреден труд; заповед № ЧР-01-84/19.04.2024 г. на главния секретар на МП, с която се нарежда полагане на извънреден труд; докладна записка № 92-34-70/1/23.04.2024 г. от директора на Дирекция „УЧР“ до главния секретар на МП относно положен извънреден труд на 20.04.2024 г.; докладна записка № 92-34-76/09.05.2024 г. от директора на Дирекция „УЧР“ до главния секретар на МП относно полагане на извънреден труд; заповед № ЧР-01-105/10.05.2024 г. на главния секретар на МП, с която се нарежда полагане на извънреден труд; докладна записка № 92-34-76/1/16.05.2024 г. от директора на Дирекция „УЧР“ до главния секретар на МП за положен извънреден труд на 11.05.2024 г.; докладна записка № 92-34-185/02.12.2024 г. от директора на Дирекция „УЧР“ до главния секретар на МП относно полагане на извънреден труд; заповед № ЧР-01-280/04.12.2024 г. на главния секретар на МП, с която се нарежда полагане на извънреден труд; докладна записка № 92-34-185/2/11.12.2024 г. от директора на Дирекция „УЧР“ до главния секретар на МП относно положен извънреден труд на 07.12.2024 г., се установява, че в релевантния период, т. е. след 24.03.2024 г., от страна на директора на Дирекция „УЧР“ и служители на дирекцията е бил полаган извънреден труд, свързан с: изпълнение на задължението по изготвяне на проектите по документи, свързани с увеличение на индивидуалните основни месечни заплати на служителите в МП; извършване на анализ, изготвяне на справки за действително отработеното време на всеки служител в МП през 2024 г.; подготовка на формуляри за оценка на изпълнението на длъжността на служителите на МП през 2024 г.; извършване на текуща дейност по класиране на документи по досиетата на служителите в МП и преглед на архива на дирекцията с подготовка на документация за архивиране/унищожаване. Видно от тези доказателства полаганият и отчетен от жалбоподателката извънреден труд е надвишавал както определената продължителност на такъв труд по приложимия чл. 146, ал. 3, т. 2 от Кодекса на труда /КТ/, във вр. с чл. 50а, ал. 2 от ЗДСл, така и определеният такъв за времето от 09.00 до 15.00 часа в заповедта на главния секретар на МП, с която се нарежда полагането на този труд. Във всички описани случаи на полагане на извънреден труд през релеватния период служителката Ш. е отчитала положен такъв извън законоустановения 6 часов за една календарна седмица, чиято й продължителност е излизала както извън заявения от самата нея в първоначалните й докладни часови диапазон, така и от тази, която и е била разрешена със заповед на главния секретар на МП. Така установеното по делото безспорно обосновава извод, че при полагане на извънреден труд от страна на служителя Ш. не са били спазени както законово определените правила, регламентиращи извънредния труд, така и заповедта на главния секретар на МП, с която е било разрешено полагането на този труд в точно определен времеви диапазон, съответстващ на изискването на чл. 146, ал. 3, т. 2 от КТ. С това си поведение служителят е нарушил не само разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗДСл, съгласно която следва да изпълнява задълженията си точно, добросъвестно и безпристрастно в съответствие със законите на страната, но и един от основните принципи за поведение на държавния служител при осъществяване на неговата дейност, регламентиран в чл. 2, т. 1 от КПСДА и изискващ изпълнение на служебните задължения както в съответствие с законите, така и с вътрешните за администрацията актове, каквато безспорно е заповедта на главния секретар на МП, с която е било допуснато полагането на този извънреден труд, но в законоустановените и максимално допустими 6 часа. В конкретния случай следва да се има предвид също така, както и правилно сочи дисциплинарният съвет в своето решение, че полагането на извънреден труд в релевантния период от жалбоподателката и останалите служители в дирекцията е било свързано с част от обичайните им служебни задължения по изпълнение дейностите на дирекцията по чл. 23 от УПМП, които и дейности са подлежали на планиране и организиране на процеса на тяхното изпълнение, включително и в условията на ненормирано работно време в хипотезата на чл. 50 от ЗДСл, като това задължение безспорно е било на директора на дирекция „УЧР“ /т. 1 от раздел V на нейната длъжностна характеристика/. От изложеното следва, че служителят е допуснал и описаното в т. 4 от заповедта нарушение, което и правилно е квалифицирано от дисциплинарно наказващия орган като такова по чл. 89, ал. 2, т. 1 и т. 5 от ЗДСл, както и правилно е преценена тежестта на нарушението с оглед и на обстоятелствата, че по делото се установява системност при това нарушение /и през 2023 г./ и заплащането на извънредния труд е със средства на държавния бюджет. В тази връзка следва да се има предвид, че неправилно административният съд приема, че не е налице допуснато от служителя нарушение, тъй като са били налице обективни обстоятелства в МП, довели до полагането на извънреден труд над допустимите норми по чл. 147 от КТ. Всички обективни обстоятелства, на които се позовава първоинстанционният съд, включително и тези, сочени от свидетеля З., са били и причината за допускането полагането на извънреден труд от директора на Дирекция „УЧР“ и останалите служители в дирекция, който и труд се полага само по изключение и то в изрично регламентирани случаи в чл. 144 от КТ. Тези обаче обективни обстоятелства не са основание за допускане полагането на извънреден труд извън законово регламентирана продължителност, както и не биха могли да обосноват извод за липсата на нарушение от страна на държавния служител. Не се споделя от настоящата съдебна инстанция и извода на съда, че одобрението от страна на главния секретар на положения извънреден труд освобождава от дисциплинарна отговорност подчиненият му служител. На следващо място, от доказателствения материал по делото настоящата съдебна инстанция намира за доказано и дисциплинарното нарушение, извършено от служителката под формата на бездействия по т. 5.1 от оспорената заповед. Формулираният състав на дисциплинарно нарушение по тази точка от оспорената заповед за това, че служителката Ш. е нарушила служебните си задължения, като в качеството си на директор на дирекция ,,УЧР“ не е разработила стратегия за управление на човешките ресурси в МП, сочи на продължавано нарушение, което е констатирано с доклада на Главния инспектора на Министерски съвет от 04.03.2025 г. и към момента на издаване на оспорената заповед не е отстранено. Поради това и съобразно релевантния период по чл. 93, ал. 1, вр. ал. 3 от ЗДСл, определен правилно от първоинстанционния съд, не е изтекъл едногодишният срок от извършването му и не е погасена възможността за налагане на дисциплинарно наказание на служителката при доказаност на същото. Съгласно приложимата на редакция на чл. 23, т. 1 от УПМП /ДВ, бр. 54/2018 г., в сила от 29.06.2018 г./ Дирекция „УЧР“ следва да разработва и съдейства за осъществяване на съвременна политика и стратегия по управление на човешките ресурси в МП. По делото безспорно се установява, че в изпълнение на цитираната разпоредба от дирекцията не е била разработена стратегия, като в тази връзка неправилно съдът кредитира показанията на свидетеля З., че в МП има налични документи, които са част от стратегията на дирекцията, доколкото тези твърдения не се подкрепят от доказателствения материал по делото, а и не се сочат конкретни документи от свидетеля. По отношение направените в тази връзка възражения от жалбоподателката в представените от нея писмени обяснения, че стратегическите цели на дирекцията са част от стратегическите и оперативни цели на МП за 2023 г. и 2024 г., следва да се има предвид, че от една страна Стратегията за развитие на МП, в която са заложени четири основни цели, не може да замести стратегията по управление на човешките ресурси, а от друга страна наличието на такава стратегия не освобождава отговорния държавен служител да организира разработването на стратегия, касаеща дейността на конкретна структура в МП и то при изрично визирано в нормативен акт задължение за това. Поради това следва да се приеме, че за жалбоподателката действително е възникнало задължение за разработване на стратегия за управление на човешките ресурси в МП, което задължение същата не е изпълнила, включително както към момента на образуване на дисциплинарното производство, така и към момента на издаване на оспорената заповед. Това дисциплинарно нарушение, извършено от служителката под формата на бездействие, продължило в рамките на едногодишния срок по чл. 94, ал. 1, във вр. ал. 3 от ЗДСл, правилно е квалифицирано от дисциплинарно наказващия орган като такова по чл. 89, ал. 2, т. 1 и т. 5, във вр. с чл. 21, ал. 1 от ЗДСЛ и чл. 2, т. 1 от Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация, обратно на приетото от първоинстанционния съд. По отношение на останалите нарушения, описани в т. 1, т. 2 и т. 5.2 от оспорената заповед, настоящата съдебна инстанция споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд за оборена тезата на дисциплинарно наказващия орган за допуснати от служителя дисциплинарни нарушения по тези точки от заповедта. При така направените изводи, административният орган е доказал част от извършените от жалбоподателката нарушения на служебните й задължения, които са достатъчни за да обосноват наложеното най-тежко дисциплинарно наказание. В тази връзка следва да се има предвид, че тежестта на доказаните нарушения, освен във връзка с настъпил вредоносен резултат, следва да се преценяват и от гледна точка на конкретните функции и задачи, които държавният служител изпълнява, като в случая се съобразява именно обстоятелството, че служителката заема ръководна длъжност. В мотивите на оспорената заповед са изложени съображения, които да обосновават както конкретните нарушения по т. 3, т. 4 и т. 5.1, така и конкретната им тежест. Поради това следва да се направи извод, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в изискуемата форма, при спазване на административно-производствените правила и в съответствие с приложимите материално-правни норми. Предвид изложеното, обжалваното решение се явява неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и следва да се отмени. Поради това, че спорът е изяснен от фактическа и правна страна, следва да се постанови друго решение по съществото на спора, с което се отхвърли жалбата на В. Ш. против заповед № ЧР-03-40/23.04.2025 г. на министъра на правосъдието. При основателност на касационната жалба в полза на касатора следва да бъдат присъдени заявените в срок разноски за две съдебни инстанции, както следва: 70 лева /35.79 евро/ внесена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение за две съдебни инстанции, което следва да бъде определено в размер на общо 400 лева /204.52 евро/, съгласно чл. 143, ал. 3 от АПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ, във вр. чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,