Определение № 4256 от 21.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3804/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Г.“ О. в ликвидация, [населено място], представлявано от ликвидатора му В. Ж., срещу определение № 2972/24.08.2021 г., постановено по в. ч. гр. д. № 1852/2021г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено определение, наименовано допълнително решение № 261380 от 20.04.2021 г., постановено по гр. д. № 4836 по описа за 2018 г. на двадесет и първи състав на Районен съд - Варна, с което е оставено без уважение искането на "Г." О. /в ликвидация/, обективирано във въззивна жалба вх. № 268520 от 28.09.2020 г., уточнено с молба от 24.02.2021 г., за допълване на постановеното по делото решение № 3635 от 31.07.2020 г., на основание член 250 от ГПК. В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. В изложението за допускане до касационно обжалване се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В писмен отговор ответникът „Златни пясъци“ АД, [населено място], оспорва частната касационната жалба. Моли касационното обжалване на определението да не бъде допускано. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 276, ал.1 ГПК, от страна по делото /ищци/ с правен интерес от обжалването, срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното определение, с което е оставено без уважение искането по чл. 250 ГПК за допълване на постановеното по делото решение, като признае правото на задържане на жалбоподателя, въззивният съд е приел, че съобразно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС, постановено по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, възражението за признаване право на задържане срещу предявен ревандикационен иск до заплащане на направените от ответника подобрения в имота по правило се преклудира с изтичане на срока за отговор и не може да се релевира по-късно. По изключение, когато вземането на ответника е ликвидно, тоест установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение, както и в случай, че ответникът е предявил насрещен иск за вземането си, при което възражението за задържане се явява аксесорно право към исковата претенция за вземането, същото може да се предяви за първи път пред въззивния съд, тъй като с него не се променя спорният предмет и не е необходимо събиране на нарочни доказателства. В конкретния случай вземането на "Г." О. /в ликвидация/ не е установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение. В законовоопределения срок не е постъпил отговор на исковата молба, както и не е предявен и насрещен иск от "Г." О. /в ликвидация/. За неоснователен е счетен доводът, че първоинстанционният съд е следвало да спре настоящото дело до решаване на спора по т.д. № 920/2020 г. Въззивният съд е изложил мотиви, че пред районния съд са били представени доказателства за депозирана искова молба от "Г." О. /в ликвидация/ против „Златни пясъци“ АД с правно основание чл. 55 ЗЗД и чл. 72, ал. 1, вр. чл. 70, ал. 3 ЗС, като след направена служебна справка е установено, че производството е прекратено в частта по иска с правно основание чл.72, ал.1 вр. с чл. 70, ал. 3 от ЗС за заплащане на сумата 37 000 лв., представляваща увеличена стойност на процесния имот, в резултат на извършени подобрения в него, поради оттегляне на иска. Направен е извод, че не е налице преюдициалност на т.д. № 920/2020 г. на В. спрямо настоящото дело, за да е приложима разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, защото от изхода по посоченото търговско дело не зависи изхода на спора по настоящото. Съдът е приел, че жалбоподателят се опитва да преодолее преклузията по отношение на възражението за признаване право на задържане, настъпила с изтичане срока за отговор на исковата молба, чрез предявяване на иск за заплащане на подобренията, извършени от него в имота и признаване право на задържане. При тези мотиви на съда не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставеният правен въпрос от касатора е за задължението на въззивния съд да изложи мотиви към съдебния си акт и за съдържанието на тези мотиви, като се поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС- решение № 27/22.04.2019г. по гр.д. № 1321/2018 г., четвърто г.о., т.12 от ТР 1 /17.07.2001г. на ВКС и решение № 246/28.12.2018г. по гр.д. № 4719/2017г. на ВКС, четвърто г.о. Настоящият състав на ВКС, първо гражданско отделение, намира, че поставеният правен въпрос не обосновава допускането на въззивното определение на Окръжен съд- Варна до касационно обжалване. Видно от обжалваното определение, въззивният съд се е произнесъл по поставения за разрешаване пред него правен въпрос, като е взел предвид всички релевантни по делото обстоятелства, без да се е ограничил от посоченото в частната жалба, като е изложил надлежни мотиви в тази насока. Следователно въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС, според която съдът е длъжен да се произнесе по спорния предмет, като изложи мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и довод. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е посочил кои обстоятелства, имащи значение за спора, не са взети предвид от въззивния съд при постановяване на обжалваното определение. Видно от последното, съдът ясно се е аргументирал, че възражението за право на задържане може да бъде направено най- късно с отговора на исковата молба, какъвто по делото не е депозиран в срок, освен ако вземането е ликвидно или за него е предявен насрещен иск. Съдът се е обосновал, че за вземането не е предявен насрещен иск, както и няма данни то да е установено с влязло в сила решение или заповед за изпълнение. Налице е произнасяне и по довода, направен в частната жалба, че са били налице предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и първоинстанционният съд е следвало да спре производството по делото. Не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Варненския окръжен съд. Няма вероятност обжалваното определение да е нищожно или недопустимо. Определението не е и очевидно неправилно -не е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови определението си, въззивният съд е приложил относимите към спора процесуалноправни норми на ГПК, в тяхната действаща редакция. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани Предвид изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение