Определение № 3301 от 09.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1024/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответницата А. М. П. срещу решение № 39 от 11.01.2024г. по в.гр.д.№ 826/2023г. на Апелативен съд София, имащо за резултат уважаване на исковете, предявени по реда на чл.422 ГПК и признаване за установено, че П. има задължения към „Банка ДСК“ЕАД, произтичащи от договор за текущо потребление от 01.07.2013г. за сумата 25 837.10лв. - неплатени вноски за главница, дължими за периода 20.12.2015г. - до 29.08.2019г. (до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 50133/2019г. на СРС); за сумата 9 448.50лв. - договорна лихва за периода от 20.11.2014г. до 09.05.2019г. (до датата на уведомяване на кредитополучателя за обявената предсрочна изискуемост на задължението); за сумата 2 101.49лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 20.12.2014г. до 09.05.2019г.; за сумата 30.04лв. - обезщетение за забава след датата на настъпване на предсрочната изискуемост за периода 23.08.2019г. - 28.08.2019г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 50133/2019г. на СРС. В касационната жалба се сочи, че решението е недопустимо, очевидно неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Искането е за отмяната му и отхвърляне на исковете като недоказани и недопустими. Твърденията са, че претендираната главница, договорна лихва и лихва за забава са недължими поради изтичане на давностните срокове, че тези вземания произтичат от приложение на неравноправни клаузи. Възразява се, че претендираните задължения не са установени поради нередовно водено счетоводство на банката, а заключението на приетата счетоводна експертиза почива на предположения. Изложени са доводи, че претенцията за главница е за цяла сума без да е посочена като отделни вноски; че искът е предявен на база преклудирана предсрочна изискуемост и без да са осъществени предпоставките, посочени в т.18 на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС; че поканата до длъжника не отговаря на необходимите условия, а изводите на САС относно началото и края на давностния срок са в противоречие с изискванията на чл.240,ал.4 ЗЗД във вр. с чл.114,ал.2 и чл.110,б. „а“ ЗЗД - „веднага от началото на възникване на задължението“. Като неправилни се сочат и изводите на въззивния съд, основани на приложението на ТР №5/ 21.01.2022г. по тълк. дело № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС при извършване на преценката относно момента, от който започва да тече давностният срок за претендираните от банката вземания. Оспорват се и изводите, с които съдът не е признал разпоредбата на чл.11 от договора на кредит за неравноправна, каквато е тя според касатора, тъй като чрез нея се постига събиране от банката на несеквестируеми суми. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ „Следва ли съдът да укаже на страните кои точно са подлежащите на доказване факти, как се разпределя доказателствената тежест и какви са последиците за волята на съда? Кои са подлежащите на доказване факти и как се разпределя доказателствената тежест по иск за връщане на заета сума и направено възражение за изтекла погасителна давност? “ Допълнителната предпоставка е въведена с цитиране на актове на ВКС. 2/ „ Допълването с мотивите си на правната воля на страните, каквито не са постигнати при сключване на договор за заем/кредит за текущо потребление и ако това допълване води до по- неблагоприятно положение на длъжник - ФЛ, който е потребител на финансови услуги, до какъв порок води - чл.280,ал.2 или чл.281 ГПК?“ Допълнителна предпоставка не е въведена. 3/ „Какъв е порокът на съдебното решение с вътрешнопротиворечиви и неразбираеми мотиви? Кога неяснотата води до нищожност и кога до неправилност щом неяснотата е в резултат от смесването на два различни правни института - на длъжник и на поръчител? И прилагането по аналогия на института поръчител към института длъжник в мотивите на дадено съдебно решение до какъв порок води – нищожност, очевидна неправилност или обикновена неправилност?“ Въпросът е поставен с оглед изразеното в касационната жалба несъгласие с изводите на въззивната инстанция, която по заявеното от ответницата - кредитополучател възражение за изтекла давност, е основала разсъжденията си за началото на давностния срок за вземанията за договорна лихва и на обезщетение за забава на разясненията, дадени с ТР №5/21.01.2022г. по тълк. дело № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС по отношение шестмесечния преклузивен срок по чл.147,ал.1 ЗЗД за предявяване на иска срещу поръчителя. 4/ „Кой е началният момент на давността по чл.110,б.„а“ ЗЗД за връщане на потребителски заем/кредит при разсрочено изпълнение на определени вноски, всяка с фиксирана дата на изпълнение?“ Допълнителната предпоставка е въведена с позоваване на решението по т.д.№ 237/2019г. на 2 т.о. на ВКС. 5/ „Неприлагането на чл.113 изр.второ в редакцията ДВ бр.100/2019г. спрямо висящи, неприключили дела и спорове, до какъв порок води - очевидна или обикновена неправилност, тъй като е свързана с движението на делата, тяхната подсъдност и има значение на правото на иск? Какъв е порокът на съдебно решение, постановено по специалния ред, вместо по общия, когато длъжникът е физическо лице-потребител?“ Обжалващата страна се позовава на определение № 34 от 20.01.2022г. по гр.д.№ 1539/2021г. на 4 г.о. на ВКС по отношение на допълнителните процесуалноправни средства за ефикасност на защитата на потребителите, регламентирани от разпоредбата на чл.113, изр.второ ГПК. 6/ „Какъв е порокът на съдебното решение, с което не се признава като нищожна клауза, предварително оформена от страна на кредитора по договор за заем/кредит, върху съдържанието на която длъжникът не може да влияе и когато тя е съставена в нарушение на императивните правила на ЗЗП, ЗПК и ЗЗД?“ Твърдението е, че САС не е признал за нищожна клаузата на чл.11 от договора, която според касатора допуска прихващане за месечна вноска от несеквестируеми вземания и влиза в противоречие с ТР №2/2015г. по тълкувателно дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. В писмен отговор „Банка ДСК“АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Съдилищата са приели за безспорно установено сключването на договор за кредит за текущо потребление от 01.07.2013г., въз основа на който на ответницата е предоставен кредит от 34 800лв. със срок на издължаване 120 месеца при първоначално уговорена лихва 8.45% годишно при изпълнение на условието по програма „ДСК-Престиж плюс“. Съгласно ОУ на договора, при забава повече от 90 дни остатъкът от кредита става предсрочно изискуем. Съдилищата са приели, че предсрочната изискуемост е настъпила на датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем е достигнало до кредитополучателя - 09.05.2019г. и това обстоятелство е настъпило преди подаване на заявлението на издаване на заповед за изпълнение на дата 29.08.2019г. Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на двете насрещни страни. По отношение на претенцията на банката за падежирала и за предсрочно изискуема главница е съобразила обстоятелството, че за вноските за главница до 20.11.2015г. (в общ размер 5 530.20лв. за периода 20.12.2014г. - 20.11.2015г.), е била издадена предходна заповед за изпълнение и изпълнителен лист (ч.гр.д.№ 75018/2015г.на СРС), поради което за дължими в настоящия процес са приети погасителни вноски за главница след 20.11.2015г. След приспадане от предоставената сума от 34 800лв. на заплатените от ответницата 3 432.70лв. и на сумата, за която кредиторът предходно се е снабдил с изпълнителен лист, искът по отношение на главницата е приет за основателен в размер на 25 837.10лв. - сумата, за която е уважен и от първоинстанционния съд. Като неоснователно съставът на апелативния съд е приел възражението за погасяване по давност на вземането за главница при твърдение на ответницата, че обективно предсрочната изискуемост е настъпила на 20.09.2013г., а петгодишният давностен срок тече от 20.10.2013г. и изтича на 20.09.2018г. - преди връчване на поканата за обявяване на предсрочната изискуемост. Обосновано е, че погасителният давностен срок за главницата - за погасителните вноски за периода 20.12.2015г. до 29.08.2019г. е 5 годишен и до подаване на заявлението по чл.417 ГПК, с което давността се прекъсва, той не е изтекъл. За неоснователно е прието възражението на въззивницата П. за погасяване по давност на правото на банката да обяви предсрочната изискуемост на остатъка от кредита, която възможност е уговорена в чл.19.2,изр. първо от ОУ при допусната забава в плащания на главница/и или лихва над 90 дни. Съображенията на въззивната инстанция са основани на т.18 на ТР №4/2014г. от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС – за да стане вземането на банката предсрочно изискуемо, не е достатъчно осъществяването на предвидените между страните предпоставки за това, а е необходимо отправянето на волеизявление от кредитора до кредитополучателя, че упражнява това свое право, което волеизявление следва да се достигнало до своя адресат. Обсъдено е, че след като волеизявлението на банката, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до ответницата на 09.05.2019г. и към момента на завеждане на делото - 29.08.2019г. с оглед датата на депозиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, не е изтекъл установеният в нормата на чл.110 ЗЗД давностен срок. По отношение на претенцията за договорна възнаградителна лихва са счетени за нищожни като неравноправни уговорките от договора, даващи право на банката едностранно да променя лихвата при промяна на БЛП. Клаузата в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, представляваща дължимата от кредитополучателя цена по договора за кредит, е приета за действителна в първоначално уговорения размер от 8.45%. Посочено е, че тази лихва се дължи до датата на обявяване на предсрочната изискуемост от датата на установената и претендирана от банката забава - 20.11.2014г. и е в размер на 9 448.50лв. По подадената от банката въззивна жалба, съставът на САС е приел за неправилни изводите на първоинстанционния съд, че погасени с изтичането на тригодишна давност са вземанията за лихви с падеж три години преди подаване на заявлението, а дължими са тези за периода 29.08.2016г. - 09.05.2019г. За неправилни са приети и изводите на първоинстанционния съд за погасяване по давност на вземането за претендирани лихви за забава за периода преди 29.08.2016г. По съображения, че приложение относно момента, от който започва да тече давностния срок за тези вземания, следва да намери разрешението, дадено в ТР №5/21.01.2022г. по тълк.дело № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС, въззивната инстанция е приела, че той тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително и в хипотеза на предсрочна изискуемост. Според въззивния състав основателни са доводите на банката, че този срок в случая тече от момента на обявяване на предсрочната изискуемост - 09.05.2019г. и тъй като искът се счита предявен от датата на подаване на заявлението - 29.08.2019г., уваженото от първоинстанционния съд възражение на ответницата за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията за лихви, е неоснователно. С тези съображения е отменено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск относно договорната лихва за сумата над 5 119. 24лв. до 9 448. 50 лв. (т.е. за периода от 20.11.2014г. до 28.08.2016г.) и е постановено уважаването на иска до този размер; отменено е решението и в частта за отхвърляне на предявения иск относно обезщетението за забава над уважения размер от 1 524 лв. до пълния предявен размер от 2 101. 49 лв. (т.е. за периода 20.12.2014г.-28.08.2016г.) и искът е уважен за сумата 2 101.49лв. Потвърдено е решението в частта за уважаване на иска по отношение на договорната лихва до размер на 5 119.24лв. (т.е. за периода от 29.08.2016г.- до 09.05.2019г.) и за уважаване на иска по отношение на обезщетението за забава в размер на законната лихва до размер на 1 524 лв. (т.е. за периода 29.08.2016г.-09.05.2019г.). И при служебно дължимата проверка за валидността и допустимостта на въззивното решение, настоящият състав намира, че то не страда от такъв порок. Въззивната инстанция е съобразила, че по предходно образуваното заповедно производство (ч.гр.д. № 75018/2015г.на СРС) е била издадена заповед за изпълнение по отношение на падежиралите към момента на издаване на тази заповед вноски за главница по кредита, които суми не са предмет на настоящото производство. Не обуславя недопустимост на съдебното решение и обстоятелството, че настоящият иск за установяване дължимост на вноските за главница е в по-малък размер от посочения в заявлението за издаване на заповед за изпълнение от 29.08.2019г. по ч.гр.д.№ 50133/2019г. на СРС. Отсъства хипотеза, в която са издадени две заповеди за изпълнение за едно и също задължение - обстоятелство подробно изследвано и мотивирано отречено от въззивния съд. При преценката си относно размера на претендираните с установителните искове задължения на ответницата, съдилищата не са обвързани от констатациите в определението по ч.гр.д.№ 16651/2019г. на СГС, постановено по частна жалба по чл.419 ГПК, с което е отменено единствено разпореждането за незабавно изпълнение по отношение на сумата 5 530.20лв.-главница (която както се посочи не е предмет на иска по чл.422 ГПК) и по отношение на претендираните в настоящото производство договорна лихва от 20 820.86лв. и мораторна лихва от 2 101.49лв. В производството по реда на чл.422 ГПК сезираният съд дължи самостоятелна преценка за неравноправност на клаузи от потребителски договор и не е обвързан от констатациите в определението по чл.419 ГПК, когато при обжалване на разпореждането за издаване на заповед за изпълнение, то е отменено по съображения, основани на разпоредбата на чл.419,ал.3, предложение последно ГПК. Няма как недопустимостта на въззивния акт да произтича от нарушени права на ответника физическо лице - потребител, след като делото е разглеждано като гражданско в съответствие с разпоредбата на чл.113,изр.второ ГПК. Прилагането по аналогия на института поръчител към института длъжник не води до порок, различен от неправилност по смисъла на чл.281,т.3 ГПК. Не следва искането за допускане на касационното обжалване да бъде уважено на основание първия поставен в изложението въпрос. Във възивната жалба на ответницата не е въведено оплакване за неправилни или непълни указания в доклада по делото по чл. 147 ГПК за подлежащите на доказване факти и относно разпределението на доказателствената тежест, съответно жалбата не съдържа искане за допускане на нови доказателства. Не е налице и хипотезата на неправилна правна квалификация и дадени във връзка с нея неточни указания. Поради това този въпрос е извън предмета на делото, не е относим към дължими от въззивната инстанция процесуални действия в хипотезата на т.2 от ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът не заявява и оплаквания за неправилно приложение от въззивната инстанция на правилата за доказване по отношение на възражението за изтекла погасителна давност. Следователно, въпросът е формално поставен, не е относим към предмета на произнасянето и не от значение за изхода на спора, поради което не притежава съществена характеристика на общото основание за допускане на касационната обжалване съгласно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. по тълк.дело № 1/2019г. на ОСГТК на ВКС. Неоснователността на искането за допускане на обжалването по втория от изложението въпрос произтича от неговата неяснота и необвързаност с посочено от страната конкретно правно разрешение, дадено от въззивната инстанция, което тя счита за „допълване на правната воля на страните, каквато не е постигната и изразена“. По този въпрос не може да бъде допусната касационна проверка и поради невъведена допълнителна предпоставка. Необосновано е приложното поле за осъществяване на факултативния касационен контрол по отношение на петия въпрос от изложението. Делото е образувано като гражданско и е разглеждано по правилата на общия исков процес - като гражданско дело. Спорът е разгледан от родово компетентния съд по настоящия адрес на потребителя. Споровете за дължимост на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение при подадено възражение по чл.415 ГПК от длъжник-потребител, също подлежат на разглеждане по реда на чл.422 ГПК, който ред не се конфронтира с допълнителните процесуалноправни средства за ефикасност на защитата на потребителите, регламентирани от разпоредбата на чл.113, изр.второ ГПК. Допълнителната предпоставка, въведена от касатора е определение по чл.288 ГПК за недопускане на касационно обжалване, което не е от кръга на посочените в разпоредбата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не следва касационно обжалване да бъде допуснато по последния въпрос предвид констатациите на решаващите съдилища, че в чл.11 от договора за кредит, съотв. от чл.2,ал.1,предл.второ от договора за особен залог, предвиждат съгласие на кредитополучателя банката служебно да събира суми за погасяване на кредита от неговите сметки в банката, а тези клаузи са ирелевантни за конкретния спор - не се отразяват на неизпълнението на задълженията за връщане на предоставената в заем сума, уговорената лихва и обезщетението за забава. Не следва касационно обжалване да бъде допуснато по фрагментарно наведените от касатора твърдения за очевидна неправилност на въззивния акт, тъй като не е обосновано приложното поле на директното основание за достъп до контрол, осъществяван от ВКС. Очевидната неправилност подлежи на обстойно и аргументирано обосноваване от касатора, а не на служебно установяване от касационната инстанция. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Настоящият състав счита, че следва да бъде допуснато касационно обжалване по четвъртия въпрос (частично засегнат и в третия с оглед началото на давностния погасителен срок за вземания за възнаградителни лихви по договор за кредит и възможността да бъде приложено разрешението, дадено по тълкувателно дело № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС). С оглед правомощията на касационната инстанция, очертани в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросът следва да бъде конкретизиран и сведен до този, част от който е предмет на постановеното на 21.11.2024г. тълкувателно решение по тълкувателно дело № 3/2023г. на ОСГТК на ВКС - При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, откога тече съгласно чл.114 ЗЗД давностният срок за възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост? Тъй като този въпрос е релевантен единствено по: - отношение изводите на въззивната инстанция по претенцията за установяване дължимост на вземанията на банката за договорни лихви и е обусловил уважаването й над сумата 5 119.24лв. до 9 448.50лв., т.е. за сумата 4 329.26лв.; - и по отношение на изводите на въззивната инстанция за уважаване на иска за дължимо обезщетение за забава в размер на законната лихва над сумата 1 524 лв. до 2 101.49лв., т.е. за сумата 577.49 лв., следва да бъде допуснато касационно обжалване само на тази част от въззивното решение. Въпросът, по който касаторът обосновава допускането на касационното обжалване няма отношение към установения от въззивната инстанция размер на задълженията на кредитополучателя по отношение на погасителните вноски за главница, които са приети за дължими, и искът за които е уважен за период от 20.12.2015г. Приложимият петгодишен давностен погасителен срок не е изтекъл по отношение и на най - старата вноска с настъпил падеж/изискуемост 20.12.2015г., давността за която е прекъсната по силата на правилото на чл.422,ал.1 ГПК с подаване на заявлението на 29.08.2019г., а при обявената на 09.05.2019г. предсрочна изискуемост, давностният срок за вноските с ненастъпил до този момент падеж, тече от предсрочната изискуемост. Този въпрос е неотносим и към преценката на въззивната инстанция, която е потвърдила решението на СГС за уважаване на исковете за договорни лихви и за обезщетение за забава на вноските, претендирани за периода 29.08.2016г. - 09.05.2019г. за сумата 5 119.24лв. и обезщетение за забава в размер на законната лихва за същия период за сумата 1 524лв., които не са погасени по давност с изтичане на тригодишния давностен срок, считано от датата на съответния падеж до датата на подаване на заявлението. Не може да бъде допуснато касационното обжалване по касационните оплаквания на касаторката, основани на твърденията й, че предсрочната изискуемост на кредита е с начална дата още от 20.09.2014г., поради което давностния срок е изтекъл преди получаване на уведомлението/поканата за обявената предсрочна изискуемост и преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. От една страна по тези доводи не е въведен релевантен въпрос с правна характеристика, нито релевантни основания за наличие на очевидна неправилност при произнасянето на въззивната инстанция по тях. От друга страна, константна е съдебната практика, че възможността за отнемане на преимуществото на срока е право на кредитора, което следва да бъде упражнено по надлежния ред, за да стане неизплатената част от кредита изискуема преди изтичане на първоначално уговорения в договора срок. Следва да се има предвид, че съгласно т.18 на ТР №4/2013г. предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. В тази връзка не намира опора в закона становището на касатора, че предсрочната изискуемост представлява „разваляне на договора за кредит“, правото за упражняване на което се погасява с изтичане на общия давностен срок. На касатора следва да бъде указано внасянето на държавна такса 98 лв. по сметката на ВКС в едноседмичен срок от уведомяването като при неизпълнение, производството по делото подлежи на прекратяване. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.