Определение № 776 от 12.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2230/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 2515/16.06.2020 г. на А. М. А., представляван от адв. Д. С., срещу въззивно решение № 51/27.02.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 505/2019 г. по описа на Окръжен съд – Шумен, с което е потвърдено решение № 953/17.10.2019 г. по гр. д. № 1161/2019 г. на Районен съд – Шумен. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от А. А. против „У.“ ЕООД отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК за признаване за установено, че касаторът не дължи на ответното дружество сумата 3000 евро по заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 23.02.2012 г., издадени по ч.гр.д. №599/2012 г. по описа на Районен съд – Шумен. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. В изложението към жалбата касаторът се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и сочи, че въззивното решение противоречи на ТР № 2/2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК и решение № 252/17.02.2020 г. по гр.д. №1609/2019 г., III г. о. на ВКС, но конкретен правен въпрос в тази връзка не е формулиран. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа по въпроса- допустимо ли е образуването на ново изпълнително дело, ако предходното е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, но на длъжника не е връчено постановление за прекратяване. Ответникът по жалбата – „УЛТИМА“ ЕООД, чрез адв. С. К., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол. Евентуално се поддържа искане за спиране на производството до постановяване на тълкувателно решение по тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. По предпоставките за селектиране на жалбата, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че между страните е сключен валиден договор за потребителски кредит № 5076/26.06.2010 г. за сумата 3 000 евро, чието връщане е обезпечено със запис на заповед от 26.06.2010 г., по която ищецът се задължил да заплати на ответното дружество тази сума, без протест и с падеж - на предявяване. На ответника е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист на 23.02.2012 г. за сумата 3 000 евро (по записа на заповед), ведно със законната лихва, считано от 22.02.2012 г. до окончателното й изплащане, в т.ч. и за разноски в размер на 468 лв. Образувано е изп. дело № 181/2012 г. по описа на ЧСИ Д. З., с район на действие ОС – Шумен, по което на 27.03.2012 г. на длъжника е връчена покана за доброволно изпълнение, след което в периода 2012 г. – 2014 г. са предприети множество изпълнителни действия - възбрана върху недвижим имот на длъжника; опис на движими и недвижими вещи; превод на вноски. Последното извършено изпълнително действие е от 10.02.2014 г., когато длъжникът е получил съобщението за наложения по молба на взискателя запор върху МПС. След тази дата и до 16.01.2019 г. изпълнителни действия не са предприемани. С постановление на ЧСИ от 16.01.2019 г. изпълнителното дело е прекратено на основание на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. По молба на взискателя от същата дата (16.01.2019 г.) и пред същия ЧСИ, по представения изпълнителен лист от 23.02.2012 г. е образувано второ изпълнително дело - № 75/2019 г. С молбата е поискано извършване на изпълнителни действия - налагане на запор на банковите сметки на длъжника и на трудовото му възнаграждение. П редприети са множество такива действия (запори на банкови сметки и на МПС на длъжника), последните от които са - наложена на 04.04.2019 г. възбрана на съсобствен на длъжника недвижим имот и е насрочен опис на имота за 27.05.2019 г. След това изпълнението е спряно с определение от 24.04.2019 г. на РС – Шумен, като допусната обезпечителна мярка в полза на ищеца по настоящото дело. Въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция за неоснователност претенцията по чл.439 ГПК, като е приел, че давността за вземането по изпълнителния лист не е изтекла. Посочил е, че влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение, поради което приложение намира разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, т.е. - вземането по неоспорената от длъжника заповед за изпълнение се погасява с общата 5-годишна давност (в тази връзка е цитирана и трайно установената практика на ВКС). Констатирано е, че заповедта е влязла в сила на 11.04.2012 г. (когато е изтекъл 2-седмичният срок от връчването й на длъжника с поканата за доброволно изпълнение) и е направен извод, че 5- годишната давност за вземането не е изтекла нито по времето на първото изпълнително дело, по което изпълнителни действия са извършвани до 10.02.2014 г.; нито към датата на образуване на второто изпълнително дело, по което давността е прекъсната първо с молбата на взискателя от 16.01.2019 г. и след това с всяко от предприеманите до 04.04.2019 г. изпълнителни действия. Макар въззивният съд да е изложил пространни мотиви по въпроса за действието на тълкувателните актове, приемани от ВС и ВКС и конкретно в случая - за ППВС № 3/1980 г. и ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – тези мотиви не са с обуславящ характер за изхода на спора, доколкото и при възприетото съобразяване на двете тълкувателни разрешения относно спирането и прекъсването на давността в изпълнителния процес, 5-годишният давностен срок за вземането в изследвания период (м.02.2014 г. – м.01.2019 г.) очевидно и в двата случая не е изтекъл, до какъвто извод са стигнали и инстанциите по същество. Към момента давността е спряна и не тече, поради допуснатата с определението от 24.04.2019 г. на РС – Шумен обезпечителна мярка. Поради това, не се налага спиране на настоящото делото до приключването на тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК, каквото евентуално искане е направено от ответника в приложения отговор на касационната жалба. Какъвто и отговор да бъде възприет по цитираното тълкувателно дело, той не е с претендираното от страната значение за настоящия спор. С оглед на изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице. Съгласно приетото по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Съгласно принципа на диспозитивното начало, посоченият от касатора правен въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд има задължение да селектира касационните жалби. В случая касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, но не е формулирал въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК, в контекста на който да се разглежда твърдяното бланкетно и без аргументация противоречие на въззивното решение със сочената задължителна практика на ВКС. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките по чл.280, ал. 1 ГПК, то липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Единственият изведен въпрос в изложението, за който касаторът твърди, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК - допустимо ли е образуването на ново изпълнително дело, ако предходното е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, но на длъжника не е връчено постановлението за прекратяване - е изцяло неотносим за спора. По него съдът е изложил допълващи мотиви, в които позовавайки се на практиката на ВКС (т.10 от ТР№2/2015 г. по т.д.№2/2013 г. на ОСГТК, решение № 170/ 17.09.2018 г. по гр. д.№ 2382/2017 г., ІV г.о., решение № 51/21.02.2019 г. по гр.д. № 2917/2018 г., ІV г.о. на ВКС и др.) е посочил, че прекратяването на изпълнителното производство в хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, поради т.нар. „перемпция”, настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановлението вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Актът за прекратяване при настъпила перемпция има декларативен характер и е без правно значение дали съдебният изпълнител изобщо ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, кога ще направи това и дали ще връчи препис от изготвения акт на страните, тъй като прекратяването на изпълнителното производство става по право, като нова давност за вземането започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение