Определение № 50191 от 19.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1269/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото “ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД против решение № 37/10.02.2022г. по в.т.д. № 598/2021г. на Апелативен съд – В., с което е потвърдено решение № 260119/14.06.2021г. по т. д. № 547/2020г.на Окръжен съд-Варна. С първоинстанционното решение са уважени предявените срещу застрахователното дружество на основание чл.432, ал.1 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД, от И. Н. Р., действащ със съгласието на майка си И. М. С., и от Д. Й. С., действащ със съгласието на майка си Й. М. С. (до 14.01.2022г., когато е навършил пълнолетие) частични искове за сумите от по 50 000 лева за всеки от тях (от общ размер от по 80 000 лева), представляващи обезщетения за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от загубата на дядо им М. С. Д., починал на 06.06.2019г. в резултат на пътно - транспортно произшествие, настъпило по вина на И. А. И., управлявал л. а. „Митцубиши Паджсро“, с рег. [рег.номер на МПС], застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника, ведно със законната лихва, считано от 07.06.2019г., до окончателното изплащане. Касаторът намира въззивното решение за неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Претендира направените съдебни разноски. Ответниците по жалбата и ищци по делото, И. Н. Р., действащ със съгласието на майка си И. М. С., и Д. Й. С., в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендират разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция по представен договор за правна помощ, в размер от по 2 500 лева с вкл. ДДС за процесуалното представителство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът е определил за безспорно установеното между страните и въз основа на събраните доказателства наличието на следните елементи от правопораждащия фактическия състав на прекия иск по чл.432, ал.1 КЗ за обезщетяване на причинените от застрахованото лице вреди от деликт, а именно: валидно застрахователно правоотношение по застраховка „ГО на автомобилистите”, сключена с ответното дружество за увреждащия лек автомобил л. а. „Митцубиши Паджеро“, с рег. [рег.номер на МПС]; настъпване па застрахователно събитие в срока на действие на договора - ПТП от 06.06.2019г., в резултат на което е настъпила смъртта на М. С. Д.. Прието е, че въпросите относно извършване на деянието, неговата противоправност и виновността на водача на застрахования увреждащ автомобил за причиняване на смърт по непредпазливост, са разрешени със задължителна за гражданския съд сила, съгласно чл.300 ГПК, във вр. чл.413, ал.2 и ал.3 НПК, с присъда № 153/15.12.2020г. по н.о.х.д. № 346/2020г. на ОС-Ямбол, влязла в сила на 31.12.2020г. Спорни са били въпросите свързани с материалноправната легитимация на ищците и за размерите на обезщетенията, тъй като се твърди неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД и несъобразяване е лимитите по § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.). За да се произнесе по материалноправната легитимация на ищците, апелативният състав се е позовал на разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2016г. на ОСГНТК на ВКС по тълк. д. № 1/2016г. От съвкупната преценка на събраните доказателства за релевантните по спорния въпрос обстоятелства, е установил, че ищецът И. Н. Р. е отглеждан от дядо си и баба си по майчина линия още от бебе /когато е бил на една година/, тъй като родителите му са заминали да работят в чужбина. Баща му Н. Р. П. е починал на 26.06.2015г. при ПТП на територията на Република Гърция, когато момчето е било на единадесет години. Родителите на ищеца Д. Й. С. са съжителствали без брак и са се разделили още докато детето е било на няколко месеца. Майката на Д. е останала да живее с него при своите баща и майка. До смъртта на дядото по майчина линия ищците са живели заедно с него, в едно домакинство. Всички членове на семейството са били силно привързани към дядото, той ги е издържал финансово и ги е подкрепял морално. Двамата внуци са наричали дядо си „татко“. Съдът е намерил показанията на разпитаните свидетели за категорични и непротиворечиви и по отношение състоянието на ищците след смъртта на М. С. Д. - техен дядо по майчина линия. Всеки от тях е приел много тежко смъртта на дядо си, който е бил като техен баща в житейски и емоционален аспект, тъй като между Д. и неговия баща не са поддържани никакви контакти, а бащата на И. е починал през 2015г., като преди смъртта си е работил в чужбина. Ищците са се затворили в себе си, променили са начина си на общуване с околните; след смъртта на „главата“ на семейството то се е разпръснало, настъпила е коренна промяна в създадените здрави и продължителни семейни връзки и традиции. Въз основа на гореизложеното, съдът е достигнал до извода, че със загубата на дядо си по майчина линия, ищците са се лишили от моралната и емоционална подкрепа на единствения човек, който от тяхната много ранна детска възраст е замествал фигурата на бащата в тяхното отглеждане и възпитание. Установил е сериозно емоционално въздействие на трагичната загуба върху тях, вкл. претърпяна коренна промяна в поведението и общуването им с околните, като проекция на преживените негативни емоции. По тези съображения съдът е намерил, че ищците са претърпели и ще продължават да търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата на единствения човек, които възприемат като баща, и е справедливо да бъдат обезщетени по реда на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд напълно е споделил изложените мотиви от ОС - Варна относно констатирано противоречие между европейското право и националното право, в частност разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.) предвиждаща по - малка сума от посочените в чл.1, параграф 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/ЮЗ/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката "Гражданска отговорност". В мотивната част е пояснено, че визираните в чл.9 ал.1 от Директива 2009/1ОЗ/ЕО на ЕП и Съвета на ЕС суми са размери на задължителни за страните членки минимални застрахователни суми, с изплащане в рамките на които, съобразно действително търпимите увреди, да бъдат задължени застрахователите при настъпване на застрахователно събитие / събития и съобразно броя на пострадалите. Въвеждане на предел на застрахователна сума в националния закон, която е под уредения минимален размер на застрахователна сума в Директива 2009/1 ОЗ/ЕО - част от правото на ЕС, означава по същество ревизиране на минималния размер на отговорност на застрахователите, съобразно общностното право, тъй като при настъпване на застрахователното събитие не би бил преценим действителния обхват на търпимите вреди в случаите, които надхвърлят сумата от 5 000 лева, в разрив с принципа за справедливо обезщетяване на пострадалите, в съответствие с който са определените с Директивата лимити. Сочи се, че именно в този смисъл е постановеното решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12, макар по тълкуване на разпоредби - чл. 3, § 1 от Директива 72/166 и чл. 1, § 1 и 2 от Втора директива 84/5, последващо възпроизведени в кодифицираната Директива 2009/103/ ЕО: „Не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използване на МПС покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл.1, § 2 от Втора директива 84/5, на която съответства понастоящем чл. 9, ал. 1 от Директива 2009/1 ОЗ/ЕО. Посочено е, че с оглед разпоредбата на чл.633 от ГПК, решенията по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в Република България. Заключено е, че националният съд е длъжен, в рамките на своята компетентност, да приложи общностното право в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като остави без приложение евентуалните разпоредби от вътрешното право, които му противоречат, без оглед на това дали те предхождат или следват общностната правна норма, както и без да е необходимо да изиска или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред. Като е съобразил всички надлежно установени факти и обстоятелства, релевантни за определяне размера на обезщетението, както и обществения критерий за справедливост на дадения етап на социално - икономическото развитие в страната, лимитите на застрахователни обезщетения и предвид обичайната съдебна практика при определяне на обезщетения при деликт с подобен характер и интензитет на вредите, въззивния съд е намерил, че обезщетенията за претърпените от ищците неимуществени вреди следва да се определят по справедливост, на основание чл. 52 ЗЗД, поне в размер на сумите от по 50 000 лева, присъдени от окръжния съд по частичните искове. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Дали традиционните за българското общество семейни отношения между баба/дядо и внуци с присъщите им взаимопомощ при отглеждане на внуците, особено близка привързаност, взаимна обич и подкрепа, духовна и емоционална близост и обитаване на общо жилище, покриват изведените в т.1 от ТР № 1/2016 по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС критерии за изключителност като предпоставка за признаване правото на внуците да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинената при деликт смърт на дядото?; 2/ При наличието на установена грижа за внуците от страна на техните родители /единият внук - с двама живи родители, за които няма данни да са се отчуждили или отказали от детето си, другият - израснал с грижите на майка си/ може ли да се твърди изобщо съществуването на изключението, визирано в ТР № 1/2016 по т. д. № 1/2016 на ОСНГТК на ВКС, обуславящо правото на обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт на дядото?; 3/ Следва ли да са налице доказани конкретни житейски обстоятелства, станали причина между починалия и неговия родственик /внук/ да се породи особена духовна и емоционална близост, която да дава основание за включване на ищците в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди?; Липсата на такива обстоятелства и ситуации, обуславя ли неоснователност на претенциите на ищците?; Твърди се противоречие на обжалвания акт с: решение № 17/16.03.2021г. по т.д. № 291/2020г. на 2 - ро т.о. на ВКС, решение № 92/17.11.2020г. по т. д. № 1275/2019г. на ВКС.“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Всички поставени от касатора въпроси са свързани с активната легитимация на ищците по преките искове. Въпреки, че е налице общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК, решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като е постановено в съответствие със задължителната практика - Тълкувателно решение № 1/2016 по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, с оглед на което не е осъществен соченият допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съдът е направил извода си за изключителност на връзката – дядо - внуци, именно въз основа на доказаните по делото конкретни житейски обстоятелства – не само обитаване на едно жилище в едно домакинство, но и отглеждането на внуците от дядо им (не само финансово, но и от гледна точка на морална подкрепа), при началната липса в живота на Д. на баща, съответно при постоянното отсъствие на родителите на И., чийто баща е и починал 4-ри години при ПТП, когато детето е било на 11 години, като внуците са възприемали дядо си като баща. С оглед изхода на спора, на всеки от ищците следва да бъдат присъдени разноски в размер на 2500 лева с вкл. ДДС - заплатено възнаграждение за настоящата инстанция. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд