Определение № 5053 от 21.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4259/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община, [населено място], подадена чрез К. З. – старши юрисконсулт срещу въззивно решение № 3504/05.06.2025 г. постановено по гр.д. № 7894/2023 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която след частична отмяна на решение № 400/09.01.2023 г. по гр.д. № 20955/2022 г. на Софийски районен съд, Столична община е осъдена, на основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал.1 ЗЗД, да заплати на К. В. Г. сумата 18 000 лв. – представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на инцидент, настъпил на 21.11.2021 г. в [населено място], [улица], ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 21.11.2021 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд е извършил неправилна и едностранчива оценка на събраните по делото доказателства и доводи на страните, без да ги разгледа в тяхната логическа цялост. Не съобразил тежестта на увреждането, обема и естеството на претърпените болки и страдания, което довело до определяне на обезщетение в несправедливо висок размер, което намерило отражение в постановяването на очевидно неправилен съдебен акт. Твърди се също, че въззивният съд не е разгледал направеното от касатора възражение за съпричиняване, съгласно чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, основано на твърдения, че ищцата първоначално отказала операция и предпочела гипсова имобилизация, а необходимото лечение е проведено 12 дни по-късно, като през този период тя е била с гипсова имобилизация и е търпяла болки и страдания. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, както следва: 1. „Допуснато ли е процесуално нарушение от въззивния съд, когато не обсъди въведеното от страната възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, въпреки че то е пряко относимо към определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди?“ и 2. „Представлява ли съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД отказът на пострадалото лице от препоръчано от лекарите оперативно лечение, когато вследствие на това се стига до по-продължително възстановяване?“. По първия въпрос се сочи наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Според касатора този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: решение № 151/09.06.2011 г. по гр. д. № 266/2010 г. на IV г.о. и решение № 60/02.06.2014 г. по гр. д. № 2943/2013 г. на IV г.о. По втория въпрос се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В касационната жалба е посочено също съдебният акт на въззивния съд в обжалваната му част е очевидно неправилен - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата К. В. Г., е подала писмен отговор, в който изразява становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. Въззивният съд, за да достигне до извод за основателност на иска по чл. 49 ЗЗД, е приел за установено от фактическа страна, че на 21.11.2021 г. ищцата е претърпяла инцидент около 17:30 ч. в [населено място], на [улица], в близост до магазин „Фантастико“, а именно падане поради спъване и стъпване накриво в неправилно прерязано колче, като част от недобре обезопасен участък от пешеходна зона, в резултат на което получила следните травматични увреждания: счупване на външния и вътрешния глезен, и на фрагмент от голямопищялната кост на дясната подбедрица /т.нар. триглезенно счупване или трималеоларно счупване тип Кътън/. Прел е за доказана причинната връзка между травмите и падането на ищцата. Падането е установено от показанията на свидетеля С., очевидец на инцидента. Според същия ищцата се спънала в колче и паднала. Дошли още два-трима човека за да я вдигнат. Кракът и бил провиснал на една страна. Спънала се на тротоара от едно отрязано колче, което стърчало, а до него имало дупка. Инцидентът се случил на смрачаване, като липсвало осветление. Обадили се линейка, която дошла след 30-40 минути. Свидетелят, заедно с дъщерята на ищцата отишли до Окръжна болница. Там стояли около 2-3 часа. Според лекаря извършил преглед на ищцата трябвало да се направи операция, която струвала около 2300-2400 лв. и трябвало да се плати веднага, но ищцата и дъщеря й намали пари. След като поставили гипс на крака на ищцата си тръгнали от болницата. Уврежданията били установени от приложена медицинска документация и от заключението на изслушаната съдебно - медицинска експертиза. Според pаключението на СМЕ, срокът на имобилизация при такива счупвания е от порядъка на два и половина - три месеца, а срокът на нетрудоспособност е половин година при нормално протичащ оздравителен процес и липса на усложнения. Възстановяването на засегнатата функция би следвало да настъпи в пълен обем, без последици за здравето на пострадалата. Липсвали данни за възникнали усложнения в хода на лечението и възстановителния процес, като следвало да се приеме, че възстановяването е било с обичайната продължителност и е завършило с възстановяване на засегната функция на крайника. Като цяло проведеното лечение е било правилно. На 21.11.2021 г. на ищцата било предложено хирургично лечение, което тя отказала и затова се е преминало към класически вариант - налагане на гипсова имобилизация. Впоследствие на 03.12.2021 г. ищцата била приета в УМБАЛСМ „Пирогов”, при което е извършена оперативна интервенция с поставяне на плака и винтове. Забавянето на оперативната интервенция с около 12 дни предвид поставянето на гипсова имобилизация непосредствено след инцидента, не се отразило съществено на продължителността на възстановителния период. Ако операцията е била извършена веднага, периода на възстановяване щял да бъде по-кратък, най-вероятно с около две-три седмици на фона на общия период, който е от порядъка на шест месеца. Възникналите неудобства за ищцата били свързани основно със затруднено придвижване, най-вече през първите два-три месеца, което налагало ползването на помощни средства и водело до затруднения при извършване на ежедневните дейности, а за период от около шест месеца и до невъзможност за извършване на трудовата дейност. За да приеме наличие на предпоставките на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на Столична община за обезщетяване на причинените вреди, въззивният съд е посочил, че участъкът, където е станал инцидентът е публична общинска собственост съгласно § 1, т.2 от ДР на ЗП, а съгласно чл.30, ал.4 ЗП и чл.48, т.2, б. „б“ ППЗП ответникът е бил длъжен да извършва изграждане, ремонт и поддръжка на тротоарите в границите на урбанизираните територии, които дейности реализира чрез служителите си или други лица, на които е възложил извършването им. Наличието на неремонтирано „прерязано колче“ и несигнализиран участък от пътя, по който преминават пешеходци, станали причина за настъпилата злополука, била резултат от бездействието на длъжностните лица, на които ответникът е възложил изпълнението на указаните дейности, като натоварените с изпълнението им лица не са извършили дължимите действия по привеждане на проблемния участък в обезопасено състояние. Неизпълнението на това задължение от страна на служителите на общината обуславяло ангажиране на отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД. За да определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът е взел предвид характера на получените увреждания; силата, продължителността и интензивността на болките и страданията на ищцата, битовите неудобства при ежедневното обслужване и необходимостта от ползване на чужда помощ /установени от показанията на св. В. К.-дъщеря на ищцата/, възстановителният период, който продължил около половин година, продължителният период на имобилизация - 2,5 - 3 месеца, необходимостта от рехабилитация, периодът на нетрудоспособност. Посочено е не са установени по време на лечението и възстановителния период, а отражението върху бъдещото състояние и появата на артритни промени е хипотетично и не е доказано. Позовавайки се на посочените обстоятелства и с оглед на обществено- икономическите условия към момента на настъпване на увреждането, съдът е приел, че обезщетение за неимуществени вреди в размер на 18 000 лв. е справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Възраженията на ответника, относно прилагането на разпоредбата на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД за съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалата са разгледани, като са приети за неоснователни. По отношение на обстоятелството, че ищцата е отказала операция и е предпочела гипсова имобилизация, съдът се е позовал на заключението на СМЕ, според което проведеното лечение е правилно и липсват данни за възникнали усложнения в хода на лечението и възстановителния процес, а забавянето на оперативната интервенция с около 12 дни предвид поставянето на гипсова имобилизация непосредствено след инцидента, не се е отразило съществено на продължителността на възстановителния период /в случай, че операцията е била извършена веднага, възстановителният период би бил относително по-кратък - около 2-3 седмици, което е незначително отнесено към общия възстановителен период - от около 6 месеца/. Недоказано било и твърдението, че ищцата след травмата е управлявала личния си автомобил - от показания на св. К. се установило, че тя, а не ищцата е шофирала автомобила. По отношение на възражението, че ищцата е проявила невнимание, като е паднала по време на поставянето на лицева маска, е посочено, че същото е направено след срока по чл.131 ГПК и е преклудирано. По отношение на последното възражение е посочено, че същото е неоснователно и по същество, тъй като е недоказано. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос не е обуславящ, защото не е установено соченото от касатора необсъждане от въззивния съд на възражението му за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд е обсъдил възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, но с оглед установените по делото факти го е приел за неоснователно. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. По отношение на вторият въпрос касаторът не е обосновал защо поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и е от значение за развитието на правото. Съгласно прието в т. 4 на Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по повдигнатия въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно същото тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение е от значение за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Липсва обосновка в тази насока в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. Следва да се посочи, че критериите за съпричиняване на вредоносния резултат са специфични за всеки отделен случай, и поради това не е и възможно да бъде даден обобщен отговор и формиран единен критерий, валиден при всички разглеждани от съдилищата спорове. Поради това, наличието на съпричиняване и степента му се преценява съобразно конкретните обстоятелства при всеки отделен случай. Специално в случай на нараняване пострадалият трябва да се грижи за своето здраве. Какви мерки би трябвало да вземат се определя във всеки конкретен случай, според обстоятелствата и с оглед възможностите на пострадалия. Трудно е да се определи обаче, дали той трябва да се подложи и на сравнително опасно или болезнено решение, каквото може да бъде например една операция или да предпочете консервативен метод на лечение. При решаването на този въпрос следва се изхожда освен от чисто медицински съображения, така и от гледната точка на наранения, като се държи сметка за естественото колебание пред опасностите от операцията и нейната болезненост. В случая въззивният съд, предвид конкретните данни по делото, заключението на СМЕ и липсата на доказателства при ищцата да са налице усложнения или последици в резултат от отказа за оперативно лечение непосредствено след увреждането и първоначалното консервативно лечение с гипсова имобилизация за 12 дни, е обосновал извод за липса на съпричиняване, с оглед на незначителното забавяне при възстановяването, отнесено към общия възстановителен период - от около 6 месеца. Не налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен явен порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон/. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответницата по жалбата разноски в размер на 1354,92 евро съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение